Кривокрак казак с мокра от пот рубашка им посочи очертан с камъни парцел белезникава, пръшлясала земя. Разпрегнаха воловете и се огледаха. Навсякъде, докъдето стигаше погледът се простираше гола равнина, обрасла с пелин и магарешки тръни. Пред тях – от север, от източната и южната им страни се подреждаха каруците с домочадията на изселници като тях. Само от западната граница на „двора” им терена се снишаваше и в дъното на долчината течеше поток. На другия бряг се виждаше татарски кишлак*. В този момент от една от кирпичените къщурки излезе глемичко момче направи няколко крачки и без да се притеснява свали жълтеникавите си шалвари и клекна, излагайки тъмните си задни части срещу новодомците.

– Леле, Милко, дойдохме тук за да станем за срамотиите ли? Така ли трябваше да ни посрещнат местните? – извърна очи Ивана.

– Сигурно така наторяват градините в дворовете си! – опита се да се пошегува младият мъж.

– Какви градини, какви дворове? Никъде не се виждат огради, само скупчени копторчета. Това ли е Русия с големите къщи? – продължи да се възмущава новодошлата беженка.

– Аз ще напоя добитъка, а ти виж събуди ли се Михо? – прекъсна Милко вайканията на жена си и поведе воловете надолу към дерето.

Ивана отиде до каруцата, повдигна се на пръсти и като с увери, че детето още спи, отиде до другата кола, покачи се горе и още веднъж огледа наоколо. На изток в далечината се виждаха сламените покриви на някакво селце. И от тук от високо, обаче погледът и не срещаше лелеяните плодородни ниви, градини, лозя… Напразно се взираше в трептящият опален от слънцето хоризонт за планини и гори. Изтля и последната и надежда да види поне едно, едничко дърво.

– Боже, Божичко, къде е обещаната благодат, като няма дръвче люлката на детето да вържем – сенчица да му пази? – вдигна ръце към разжареното юлско небе младата жена. – Богородице, Майко наша, с какво да отмия клетвите на баща и свекър?

Та тук няма и чешма, няма изворче, а ние дом ще градим, челяд да отгледаме! Къде са прехвалените руски градове, касаби*? Да няма човек с кого думичка да обели, с кого ще комшуваме, с татарите отсреща ли?

Сломена от видяното Ивана слезе от колата. Направи няколко крачки напред – назад, придърпа белия ръченик над очите си и като нямаше към кого да отправи молбите си, повдигна заслонените си очи към слънцето:

– Лесно ти е на тебе слънчице да гледаш отвисоко. Кажи ми с какво да нахраня стопанина и детето си, като няма пукнато дръвче наоколо, няма съчица дори. С какво и къде да запаля огън? Твоята горещина стига само да ни
потиш и да сушиш устите ни. Откъде да налея водица, чорбица да сваря – кажи ми ненагрейнико?

Не се знае докога щеше да се жалва младата жена, ако не се бе появил стопанинът и.

– Къде са воловете, да не ги бастисаха татарите? – все в същия укорително-умолителен тон се обърна тя към Милко, който се връщаше носейки само юларите* да добитъчетата.

– Не, оставих ги долу да се напасът. Там край водата има зелена трева.

Хей там, виждаш ли им гърбовете – посочи с ръка той.

– Миле, Миленце, как ще я караме в този забравен от Бога край!? – прегърна мъжа си тя и оброни глава на гърдите му.

– За сега ще я караме още на сухоежбина. Хайде да се захващаме за работа, че току виж зимата ни заварила неподготвени. Най-напред да свалим кадуса* от малката каруца, а останалото да претоварим на голямата, под която ще спим. След това ще ти направя пещник и нужник*.

– А кладенец? – вдигна мокрото си от сълзи лице Ивана.

– Мислих за кладенец, но няма да стане, защото ще се срути. Водата тук сигурно е много дълбока. Трябва да се иззида (облицова) отвътре с камъни, те тук не са в изобилие. Но дали има вода ще разберем като изкопая трапа за нужника.

В това време Михо се събуди и започна да хленчи. Хапнаха надве-натри и стопанката се зае с домакинската работа – да приготви мястото под каруцата за нощуване; да пригоди една от пелените за фотичка* на малкия.

А Милко се съблече по риза взе лопатите, слезе в долния край на „двора”, очерта мястото и започна да копае. Земята бе толкова изсъхнала и твърда, че въпреки усилията му правата лопата не потъваше даже и на сантиметър. Затова се върна до каруцата, за да вземе кирката.

Привечер, когато се захлади Милко прекъсна копането, докара двата вола и ги впрегна колата. Натовари в нея двата бакъра и големия казан и пое към рекичката. Когато се върна преля водата от съдовете в кадуса и се върна повторно за вода.

Когато и последния свободен съд бе препълнен с живителната течност стопанина прибра и другите два вола и заедно с другите привърза поводите им към празната каруца.

– Ето ти револвера да се пазиш и да пазиш детето. Знаеш как да си служиш с него. А пък аз ще наобиколя наоколо. После взе манарчето* и се спусна надолу към реката.

Когато се върна Ивана го чакаше будна в постелята под каруцата. Меката постеля с дъх на степен пелин ги приласка в прегръдката си и те потънаха в цветните сънища на мечтите си.

На другия ден продължиха работата по изграждането на новия си дом. Милко впрегна свободната каруца и завърза и двата вола за диплика.

– По нагоре по рекичката има върбалак ще оставя воловете да пасат там, а аз ще насека пръти и колове, ще ги натоваря на колата и се връщам.

Ивана везе голямата пиростия нагласи я встрани от каруцата и сложи големия казан върху нея. После с помощта на малкото бакърче го напълни с вода от кадуса. Погледна към Михо, който още спеше и тръгна да събира сух пелин, тръни и бъз.

Натрупа една камара от тях до пиростията и се зае да стъкне огън под казана. После, когато пламъците обхванаха дъното на медника, тя свали дървено корито от каруцата постави го близо до огъня и се разтършува в сандъка за сапун. Докато търсеше едно друго из багажа, Михо се събуди и изпълзя изпод каруцата.

– Ах, на мама, юначето! Ах, на мама, ранобудника! – вдигна го от земята

Ивана и разцелува полуотворените му очички. После свали дрешките му и отново го върна на чердженото ложе под каруцата. През това време водата над казана започна да вдига пара. Тя извади единият бакър изпод колата, пренесе го до коритото, после с малкото менче загреба вода направо от димящия казан, изля я в коритото и я разхлади с вода от бакъра. Пренесе малкият и го посади в коритото. Той запляска с ръце по водата и я разплиска.

– По-полека, маминото, че водата е далече! – и тя погледна надолу към дерето. Точно в този момент оттам излезе татарчето, което ги посрещна така тържествено, приближи се и клекна на десетина метра от тях и впери немитите си очички в това, което ставаше пред него. Ивана го погледна няколко пъти, но то продължаваше да стои, без да помръдва и невъзмутимо да изчаква какво ще стане по-нататък. Тя сапуниса главата на Михо, като внимаваше да не влезе сапун в очите му, изплакна сапунката от косицата и лицето и докато той крещеше от удоволствие, разпенвайки още повече водата в коритото, майка му внимателно сапуниса гръбчето, ръчичките и крачката му. Остави го да се налудува и любувайки се на чистичката си рожба, повдигана очи към гостенчето и му подвикна:

– Гял, гял! Ела, ела! И с жестове му показа, че ще изкъпе и него. Но противно на очакванията и, то сконфузено се изправи и хукна обратно към кишлака.
Когато Милко се върна помогна му да разтоварят колата и трогната от държането на гостенчето му разправи с какви учудени очи е наблюдавало къпането на Михо.

– Горкото то, продължаваше да го жали тя, сигурно никога не е влизало в корито!

Ивана взе на ръце момченцето и подкара двата вола към рекичката, а Милко се зае да майстори нужника. Малко встрани от четирите ъгъла на ямата заби дълбоко в земята четири кола с размери около метър и половина. Подбра още четири по здрави кола и с помощта на брадвата ги одяла, докато придобият формата на гредички. Скова ги на правоъгълник, премери го върху отвора на ямата и остана доволен. После по същия начин одяла останалите и ги закова върху рамката, така че се образува плътна дървена стена (дъно). Преметна пода върху ямата и закова краищата му за напречните колове. После с помощта на ръчна бургия проби дупки в страничните греди на пода. Заби в тях по-яки колчета, а горните им краища вби в правоъгълна рамка подобна на тази, която използва за под. След това с гъвкави върбови пръти изплете четирите стени, като отпред от южната стена остави отвор за врата. С пръти и папур покри покрива. Направи дървена рамка за врата, преплете я с тънки върбови клонки, привърза я за една от гредите с ремъци и така тя можеше да се отваря и затваря. Накрая взе триона, отвори вратичката, приведе се и влезе в „къщичката”. Вътре бе станало задушно и миришеше на пресен върбов сок.

Милко се наведе и в средата на пода изряза ромбовиден отвор. Още не бе излязъл когато чу гласа на жена си:

– Михо, я виж, баща ти е дигнал цяла къща!

– Ох, Миле, то, това че ще сме скрити от хора добре, но къде ще живеем ?

Под каруцата, като циганите ли?

– За всичко съм помислил. Ще съградя пещник с отделна стая за нас тримата, обор за воловете и навес за колите. Сега да хапнем и да починем, пък утре, каквото Господ рекъл.