На този етап от кариерата (службата) си не хранех каквито и да е илюзии за издигане другаде освен по живописните скални маршрути (катерех във времето, когато бяхме на парашути лагери и атмосферните условия не позволяваха извършване на парашутни скокове). Яркото добруджанско слънце напичаше гърба ми. Потен и кален пъплех по отвесната скала и в движение закрепях клиновете и карабинерите. Въжето поради напористия вятър се полюшваше зад гърба ми. Издигах се все по-високо и по-високо над поривистите вълни. Мишците ми пулсираха, препълнени с кръв. Обут бях в стегнати маратонки, които прилепяха като ведузи към скалата.

Вятърът “замиташе” подметките ми и заплашваше да ме смота надолу към десетките метри зейнала пропаст. С височината умората, отчаянието, липсата на въображение, лошото планиране – все неща, водещи до падение – се приближаваха все по-застрашително.

Падането обаче изобщо не фигурираше в плановете ми. Знаех, че подхлъзна ли се, катерача ще ме подхване. По същия начин знаех, че попадна ли в засада, 

Художника ще ме прикрива отдясно, а Гениалния или Хърделиста отляво. 

Прекрасно познавахме силните си и слаби страни, какво не ни достига и какво не обичаме. Знаехме подробности, за които съпругите и приятелките ни не биха и
помисляли да ни питат, виждахме неща, които никой друг не би разбрал, понасяхме други, които не бяхме желали да видим. Не си викахме “братле” или
“колега”, защото в много отношения работехме при нива на доверието, познато на малко хора. Натисне ли Дървото спусъка микросекунда по-рано, и ще отнесе главата ми в небитието. Ако Слона отпусне спирачката, ще падна и ще се пребия. Ако Алчо се плъзне по въжето, ще ме повлече със себе си на дъното на студените води под Калиакра. 

Скалното катерене е перфектна метафора на това какво според МРГ е група. 

Успявахме, защото се доверявахме един на друг: няколко чифта ръце с едно сърце. Правилата пределни ясни и лаконични – работа в екип и оцеляваш. 

Кривваш встрани и си мъртъв. 

И ако за спортистите катеренето е постигане на високи спортни резултати, то наша цел бяха РЛС, които като правило са разположени на непристъпни скалисти
терени и единствения начин за поставяне в патова ситуация обслужващия ги персонал е да бъде изненадан с подхождане именно от страна на морския бряг.
И все пак скалното катерене някога успешно или неуспешно щеше да има край. Трябваше да помисля какво ще правя тогава. Пример за това бе съпругата ми. Тя вече втора година беше задочничка и успешно се справяше както с учението, професионалните си задължения на преподавател и не на последно място с отдадеността си на все още прохождащото ни семейството. Време беше да последвам нейния пример.

Естествено алтернативата беше морското училище. Но какво щеше да ми даде наученото там? Виждах как се стъписват пред многото неизвестни неговите випускници, когато попадаха сред нашите редици. Затова реших да кандидатствам задочно право, хем щеше да бъде от полза за занятията ми по политическа подготовка, хем щяхме повече време да бъдем заедно с жена ми. 

След като командирът ми разреши, събрах кураж и като изкатерих всичките стълби на „високия щаб“, лично се представих пред Началника на отдела. По военному (за не повече от 7 минути) му изложих мотивите си да не кандидатствам във висше военно училище. 

Особено внимание обърнах на това, че няма да поискам нито ден отпуск за задължителните присъствени занимания, а ще използвам за това полагащият ми се 45 дни домашен отпуск. Последната година от задочното ми обучение, в която се налагаше да отсъствам от работа повече дни аз щях вече да бъда пенсионер (тогава се пенсионирахме след 10 години военна служба) и нямаше да нарушавам бойната готовност с отсъствието си. 

Началникът се изправи изздад масивното си бюро, бе висок почти колкото мен, но леко прегърбен, потри ръце и каза:

– Не съм особено доволен от това, че не искаш да постъпиш в морско училище, но това си е твой проблем. Ще ти разрешим да кандидатстваш, но при
едно услови, три години поред групата, която водиш да завършва с отлични резултати учебната година. Тогава можеш отново да се явиш при мен и тогава ще
решим.

Окрилен напуснах сумрачните коридори на масивната сграда на ВМС. Бях уверен, че ще се справя с условията предявени от командването. 

Занятие на местността след занятие под водата, полеви лагер след парашуиен лагер, учение с народната милиция, последвано от показно подривяване на кораб на стоянка. Така усилно се търкаляха младите ми години.

Мокри до кости се прибирахме от тактическо занятие в голите гори на Коджа балкан. Когато пред наведените ни погледи се мярнаха огънатите под водните струи гърбове на палатките и замириса на дим, ненадейно пред походния ни строй се изправи фигурата на Заместник началника на отдела.

– Група, стой! На дяс-Но! Равнение на средата! – изкомандвах аз и бях готов да се отправя на рапорт при Началника, но той с жест спря устрема ми.

– Добре, добре другарю главен старшина, но да видим, къде сте били, на сушинка някъде или под дъжда? Покажете ми плана си за за занятието!

Извадих от полевата си чанта грижливо сгънатата карта с нанесения маршрут за придвижване, тактическите въпроси, които бяхме отработвали, накрая и оценките на всеки един разузнавач от групата. Всичко това надеждно скатано в найлонов плик, така че да може да се работи независимо от атмосферните условия.

Когато Началника пое документите и се наведе от околожката на шапката му (кой знае защо беше с тъмно-сини бойни дрехи, но вместо с кепе носеше фуражка) се изля порой от вода върху работната ми карта. Той отривисто изтърси от найлона водата погледна работния план и приложената към него карта на местността и без да даде да се разбере дали е доволен от видяното каза:

– По документи добре, но да видим на практика дали е така?

И докато се чудех какво има предвид, той се приближи до строя, огледа мокрите фигури на момчетата от глава до пети си се спря пред матрос Иванов, килограмите, на който бяха малко в повече. За моя голяма изненада Началника заповяда на матроса да разкопчае куртката си и тогава той опипа корема на Иванов. Едва тогава той видимо доволен от проверката заяви:

– Корема му е мокър, били сте наистина през цялото време под дъжда, а не под някой ловен заслон! Момчето да не се притеснява от това, че го пребарах:
“Проверката е висша форма на доверие!”, добави капитан втори ранг Василев и ни освободи да се готвим за следобедните занятия на местността.

А проверките продължаваха. Изпити за “отличници по БПП”*, за класна специалност*, проверки от висшестоящия щаб, от КСВ*.

В края на всяка година момчетата ми получаваха заслужените награди, а за мен оставаше надеждатата че ще получа разрешение за кандидатстване във висше цивилно училище.

След като измина и третата година аз отново с трепет изкачих позабравените стъпала покрити с тежка червена пътека. Бях удържал обещанието си и въпреки това тежката грамада на сградата ме потискаше и събуждаше непознати трепети в душата ми.

– Заповядайте, седнете, другарю главен старшина! – началника прекрачи от мястото си до тъмночервената тежка завеса, която плътно покриваше прозореца и
седна зад бюрото си.

Пристъпих, но останах прав. Нещо ме възпираше да седна и чукаше в слепоочията ми: “Нащрек, нащрек, но спокойно, спокойно.”

– Докладваха ми, че добре се справяш със задълженията си, другарю главен старшина. 

“Спокойно, спокойно”- чукаха слепоочията ми.

– Но ми докладваха и друго, нещо не вървели работите с кандидатстването ти в Партията, нещо все си протакал с обяснението, че все още не си готов
теоретично? Как ще се аргументирам аз пред Полит-Отдела за кандидатстването ти след като не си дори Кандидат Партиен Член? – завърши Началника с повелително-назидателен тон.

Последните думи на Началника успокоиха събудената ми бдителност и ме направиха толкова спокоен, че вече ми беше безразлична дори идеята за спокойствието.
Минаха години. Оцелях в изкачването на стръмните и каменисти зъбери, измъкнах се от хлъзгавите прикрити капани на бездънни пропасти в планините, но не можах да изкача червените пречки на люлеещата се йерархична стълба.

*БПП – отличник по бойната и политическа подготовка. Завоювалият званието матрос получаваше нагръден знак и 5 (пет) дни домашен отпуск.

*Класна специалност – класната специалност имаше четири степени. Изпълнилият изискавнията за най-ниската степен ІІІ клас получаваше нагръден знак и 5 (пет) дни домашен отпуск, сътветно за ІІ клас нагръден знак и 10 дни домашен отпуск, а І клас нагръден знак и 15 дни домашен отпуск. Най-висшата степен беше “Майстор”, но тя бе по силите и възможностите на свърхсрочнослужащите.

*КСВ – комнандване сухопътни войски.