По заскрежения стегнат от студа път бавно напредваше керван от три талиги*, две носилки и пешаци, който се насочваше на север към пролетния табор* на хун-ну.

Претоварените широки талиги наподобяваха огромни сандъци. Техните дебели дъбови канати бяха снабдени с извити бронзови капаци, надеждно заключени със здрави резета и катанци. Две от талигите бяха старателно покрити с непромокаеми щавени кожи, пазещи ги от снега и слънцето. Ключалките им и краищата на вървите, с които бяха овързани кожените покрития, бяха скрепени с големи печати.

Чао Цуо дремеше унесен в равномерното поклащане на носилката и от време на време поглеждаше навън през копринените завеси. Всяка дървена дръжка се придържаше от по четирима носачи и усилието им би трябвало да ги стопли, но през прозирната коприна той видя, че устните им са започнали да посиняват. Беше потеглил чак след като снегът започна да се топи, но тук под краката все още хрущеше лед и ветровете бяха жестоки. Подозираше, че ще изгуби някой от робите, преди да стигнат до хунския табор. Сви се зиморничаво
в кожуха си и се запита раздразнено дали изобщо ще намерят табора.

Известно време се забавляваше да проклина кана на хун-ну Дорбар, заради когото сега мръзнеше в началото на пустинята. Вече бяха изминали седем дни откакто преминаха през „Сивата порта” на Чънчън*, а от съпровождащия отряд, който кана бил обещал, нямаше и следа. После с малко повече жар и въображение се зае да упражнява още по-изтънчени обиди за двора на Цин в Сянян*.

Разбра, че са го нарочили в момента, в който забеляза изражението по лицата на евнусите. Със златовръхите си шапчици и украсени със скъпоценни камъни пояси, с белосаните си и начервени лица, приличаха на стари клюкарки. Нищо в двора не можеше да се случи, без те да научат. Спомни си язвителното задоволство, с което дребничкият Чжао Гао, техният първенец, го въведе при първия министър Ли Съ.

Сви раздразнено устни при спомена. Той беше експерт в дворцовите игри, а ето какво го бе сполетяло. Беше приспан от една жена в най-добрата чайна от квартала на Цветята и Върбите в Сянян и бе пропуснал една-единствена важна среща. Въздъхна при спомена за уменията и, за всяко палаво докосване и за онова особено нещо, което тя правеше с ветрилото. Надяваше се, че нейните услуги са излезли солени на враговете му. Щом се събуди посред нощ в леглото и, незабавно разбра, че ще си плати за удоволствията. Толкова години хитроумие, пропилени само за една пиянска нощ с поезия и любов. Пък и поезията не беше кой знае колко добра. Министърът обяви дипломатическата мисия до варварите, като че ли му оказваше огромна чест и, разбира се, Чао бе принуден да се усмихне и да чука главата си в пода, сякаш са осъществили най-големите му мечти. Далеч от машинациите и игрите на двора, несъмнено вече беше забравен. Пращаше копия от докладите си по доверени приятели със заръката да ги предадат нататък, но имаше голяма вероятност никой да не ги е прочел. Беше много лесно да потънат сред хилядите документи и писари, които обслужваха двора на първия министър Ли Съ. А за подлец като Чжао Гао подобно нещо изобщо не би представлявало проблем.

Отказваше да се предаде на отчаянието, но имаше вероятност да завърши дните си сред противните племена на хун-ну, измръзнал до смърт или опечен сред пясъците на пустинята. Беше взел със себе си две дузини слуги, охрана и носачи, но тукашната пролет се бе оказала прекалено сурово изпитание за по-слабите от тях и ги бе пратила обратно в колелото на живота към следващото им прераждане. Тайно се надяваше същата участ да сподели и Джан евнухът, който прислужваше на принцесата.

Мисълта за принцесата, която водеше за наложница на хунския владетел, отприщи нови мисли в главата на застаряващия чиновник и той отново повдигна коприната на прозорчето. Там, някъде далеч на север отвъд планината Кунлун, би трябвало да се е намирал палата на най-почитаната цинска богиня Си Уанг Му. Богинята отначало живеела на Острова на безсмъртието*, докато заедно с Шулао (бог на дълголетието), Фуксинг (бог на щастието) и Луксинг (бог на благоденствието) не напуснали острова. Тръгнали са през морето от палата на безсмъртието, защото този дворец бил погълнат от морските вълни.

Една от главните грижи на богинята Си Уанг Му била да поддържа растежа на една праскова в своята градина. Прасковите от това божествено дърво дарявали с безсмъртие всеки, който ги е вкусил*. Дървото се наричало Джян Му и било почитано като „център на света”, защото около него се завъртал целия земен живот. След като богинята Си Уанг Му напуснала острова, тя отново посадила дървото в центъра на новия си палат, който сега се намираше на територията на варварите.

Беше подразбрал, че вождът на хуните бил бял, досущ като богинята Си Уанг Му. За да е начело на такава голяма държава, сигурно зад него стои голямо бяло племе. В старите книги пишеше, че дедите му наричали белите хуни – задморски дяволи с дълги носове*. А щом като са задморски значи са дошли от морето, както и богинята.

Главният библиотекар на Империята, който му беше приятел му довери под клетва, че Шъхун-ди се интересувал от Острова на безсмъртието и наредил тайно на първия министър да издири на всяка цена карти на острова. Дали варварите знаеха нещо за това – нали си приличаха с богинята? Представи си как поднася на негово Височество „картата” и той го удостоява с посещение на заветния остров…! Ритмичния тропот на конски копита го изведе от идиличните картини, които въображението му рисуваше. Канеше се да спусне завесата, която го предпазваше от вятъра, но размисли. Сигурно стражите идваха да му съобщят, че отново не са срещнали отряда на кана. Чу ги да викат и старото му сърце се разтуптя от облекчение, но беше под достойнството му да го показва. Нима не беше трети братовчед на майката на младия император? Ето защо развърза снопче бамбукови пръчки, потъмнели и изгладени от години употреба, съединени с ленти от червена коприна и се зае да търси отговорите, които го бяха развълнували. Дали варварите се бяха добрали до вълшебните плодове, които да променят цвета на кожата им или пък бяха дошли заедно с богинята от онази далечна задморска страна? Сърцето му затуптя учестено. Вече се виждаше притежател на онова, за което само си мечтаеха толкова много младежи и девойки, мъже и жени на зряла възраст, както и старци от двата пола. Повечето си говореха все за това, ала тайно, пренебрегвайки официалната забрана на легистката доктрина*, съпровождана от удари с камшик, в случай че някой посмееше да се изкаже публично по тази толкова строго забранена тема, независимо дали беше мъж или жена: лекарството, с помощта на което човешкото тяло не остарява. Цялата Поднебесна Империя беше обзета от подобни разговори: както до известна степен образованите среди, така и селяните: всеки страстно желаеше да се измъкне от своето положение и да замине за този остров, откъдето според мълвата никой не се завръщал… Дали белокожите хуни знаеха нещо повече от сънародниците му за този остров? Трябваше на всяка цена да разбере това.
Гълчавата и дърдоренето на стражите, които решаваха кой ще се осмели да наруши спокойствието му, сякаш не стигаха до него. Стария документ разказваше, че тук в новите земи, местните дали на свещеното дърво името Руо Му. Отново се набиваше в очите му повторението на Му. Имаше го в името на богинята, в названието на свещеното дърво преди богинята да дойде тук, а сега се натъкваше и на новото име да дървото в съчетание с Му. Дали е свързано с някакъв древен ритуал, дали е част от свещено наименование, или пък показва откъде идва носителя на това име…? Чао обмисляше тези предположения на ленивия си ум, но уви, той бе безпомощен да му даде задоволителен отговор. Тъкмо отместваше поредната бамбукова пръчица, когато носилката бе поставена на земята и той чу как някой нервно прочиства гърлото си край ухото му. Въздъхна. Пътуването беше eднообразно, но мисълта, че отново ще му се наложи да общува с бездуховните диваци, обтягаше търпението му до краен предел. И всичко това за една нощ невъздържаност, помисли той, докато дърпаше зевеската и поглеждаше към най-доверения си страж.

– Е, Дуан, май сме спрели – каза той и почука с дълъг нокът по облегалката, показвайки неодобрението си. Дуан бе коленичил до носилката, но щом господарят му проговори, се просна на земята и опря чело в ледената земя. Чао въздъхна шумно. – Можеш да говориш, Дуан. Ако не го сториш, ще висим тук цял ден.

В далечината през вятъра се чуваше скръбният вой на предупредителните рогове. Дуан погледна в посоката, откъдето идваха.

– Намерихме ги, господарю. Идват.Чао кимна.

– Ти си старши, Дуан. Уведоми ме, когато пристигнат с виковете и перченето си. Остави копринената завеса да падне и започна да подрежда бамбуковите пръчици по реда на тесните им ленти. Чу грохота на приближаващи коне и усети непреодолимо любопитство. Въздъхна при проявата на тази слабост, дръпна капачето на шпионката в ъгъла на носилката и погледна през нея. За съществуването и знаеше сам Дуан, но той нямаше да пророни и дума. Робите щяха да мислят, че господарят им се отнася с презрение към опасността. Важно беше да им се показват само подходящи образи, помисли си той и се запита дали не е време да добави още някоя бележка към историческите си проучвания. Обеща си, че някой ден ще събере всичко и ще го публикува.

Произведението му беше особено ценно за тези, които като него остаряваха и се нуждаеха от целебния балсам на живота. Може би щеше да е най-добре да го публикува анонимно, реши Чао, докато надзърташе през малката дупка.

Дизенг яздеше с Шилке от дясната си страна. След тях бяха двадесет стрелци от дворцовата стража на кана.

– Това ще да са пратениците на императора, багаин Дизенг. – Каза Шилке като се изравни с началника си.

От пръв поглед Дизенг разбра, че нещо не е в ред. Нямаше нищо против въоръжените мъже, които като ги видяха се престроиха и оформиха правилен правоъгълник около колите и кутиите. Но се чудеше какво представляваха тези кутии, носени от носачи. Беше чувал за големите градове на юг, но никога не бе виждал тамошни хора. Казваха, че били многобройни като мухи и използвали златото за строителен материал, толкова много имали.

Дръпна поводите. Хората му също спряха, без да нарушават строя. Дизенг завърза лъка с за ремъка на седлото и пое към мъжа в средата на странния отряд.

Присвитите му очи гледаха спокойно война и той забеляза с интерес бронята му от припокриващи се кожени квадрати. Те се застъпваха като люспи на риба и бяха закрепени помежду си с тънки ремъци, захванати на раменете с бронзови нитове. Също като кутиите, отделните части бяха лакирани с нещо, което блестеше като черна вода, а ремъците се скриваха отдолу. На вид, като
че ли можеше да спре стрела и Дизенг се зачуди как да се сдобие с една, за да я изпита.

Войнът наблюдаваше Дизенг изпод ръба на подплатен шлем, а лицето му бе наполовина покрито от бронзови набузници. Изглеждаше болен, цветът на лицето му беше противно жълт, и издаваше прекалено много пиянски вечери. Бялото на очите му обаче беше чисто и той изобщо не трепна при вида на толкова много въоръжени мъже.

Мълчанието се проточи, но Дизенг продължи да чака. Накрая войникът се намръщи и проговори:

– Моят господар от двора на Цин желае да говори с теб – сковано изрече Дуан. Акцентът му прозвуча странно в ушите на Дизенг. Подобно на господаря си, Дуан не харесваше войните от племената хун-ну. При цялата им свирепост те не притежаваха дисциплина. Бяха като зле обучени ловни кучета и беше недостойно да се говори с тях като с човешки същества.

– Той в кутията ли се крие? И недочакал отговор Дизенг прибави: – А другата кутия за кого е? Или може би слугуваш на двама господари?

Стражът се напрегна и Дизенг отпусна ръка върху дръжката на палаша* си. Не че се боеше, че другият ще го нападне, но така за всеки случай. Може би веселото му настроение пролича в очите му, защото Дуан се сдържа и замръзна като статуя.

– Ние сме пратеници на нашия император и носим послание и подаръци до вашият предводител кан Дорбар – продължи Дуан.

Дизенг се канеше да отговори, когато от кутията нечий глас рязко даде заповед на непознат език. Прозвуча като крясък на гъска, но войнът пред него незабавно сведе глава.

Дизенг вече не можеше да сдържа любопитството си.

– Добре тогава – каза той. – Вървете с мен, да не би стражите да пратят стрели в гърлата ви. – Забеляза, че Дуан се мръщи, и продължи. – Движете се бавно и не правете резки движения. В табора има хора, които не обичат чужденци.

Дуан вдигна юмрук и носачите сграбчиха дръжките и се изправиха, като гледаха безстрастно напред, а коларите хванаха поводите на воловете. Дизенг даде заповеди на хората си и застана начело.

Шилке и останалите заобиколиха групата, за да яздят отзад.

Чао Цуо изчака да оставят носилката му на земята и Дуан да застане до нея.

Очакваше пристигането в табора с интерес. Зимата беше тежка и тези хора имаха доста изпит вид. Надуши миризмата на овча лой много преди да стигнат табора и знаеше, че вонята ще пропие дрехите му. После трябваше да бъдат изпирани няколко пъти. Дуан дръпна копринените завеси и Чао излезе иззад тях, като дишаше колкото се може по-плитко. От опит знаеше, че ще свикне с миризмата. Все пак често му се налагаше да се среща с диваци, които се миеха не повече от един-два пъти годишно, при това само ако случайно паднеха в някоя река. Но имаше да изпълнява задача и макар да проклинаше под нос дребния Дзиен, излезе на студения вятър и се помъчи да изглежда колкото може по-достойно. Видя, че държаха конете си в големи заградени пространства извън табора. Шатрите им бяха прекалено много и той не можа да ги преброи. По околните хълмове говеда, кози и овце скубеха сухата ланшна трева и едва наболите зелени стръкове. Около селището се състезаваха момчета. Всички имаха малки лъкове, стреляха право в земята и крещяха победоносно или ругаеха.

Летният дворец на кан Дорбар бе построен от старателно издялани, блестящи на слънцето дъски и бе красиво обграден с ограда от същите с височини един човешки бой. На входа на висок брезов пилон се развяваха две знамена с конски опашки – под едната се развяваха бяла, зелена и червена ленти, а под другата конска опашка само синя лента. Около самата ограда имаше кръг от спешени войни в пълно бойно снаряжение.

Чао дори не бе забелязал къде изчезнаха конниците, които ги придружаваха, а от сводестия портал към него вече крачеше наперен хун. Вятърът беше пронизващ за облечен в тънки роби човек, но той не показа и следа от неудобство докато заставаше пред непознатия и се покланяше. Единствено Дуан бе забелязал, че поклонът далеч не е толкова дълбок, колкото изисква протоколът, но на Чао му доставяше удоволствие да обижда варварите. За негова изненада разбойникът само го изгледа и Чао усети как настръхва.

– Името ми е Чао Цуо, посланик на двора на император Цин Шъхун от Сянян. За мен е чест да бъда в табора на достопочтения кан Дорбар – каза той. – Вестите за неговите битки срещу юечжите се разпространяват далеч из страната.

– И те доведоха тук в малките ти кутии, така ли? – отвърна чигот* Хетен.

Беше запленен от странния мъж, около който се суетяха толкова много слуги. Неговата кожа имаше жълт цвят, който му се струваше признак на болест, но човекът се държеше добре в пронизващия вятър. Прецени, че е прехвърлил четиридесетте, макар че кожата му бе гладка. Дипломатът на Цин представляваше странна гледка за израсналите сред племената хора. Беше облечен в зелена роба, която сякаш блещукаше. Косата му беше черна като техните, но прибрана назад и пригладена на опашка, стегната със сребърна тока. За изумление на Хетен, пръстите му завършваха с нокти като на мечка, които блестяха на светлината. Запита се колко дълго би могъл да издържи на студа. Той сякаш не го усещаше, но устните му започнаха да посиняват пред очите му.

Чао кипеше от ярост в хапещия студ. Нямаше ли най-после да го поканят да влезе в двореца? Реши да понатисне малко.

– Нима не ми е оказано гостоприемство, господарю?

Хетен сви рамене. Мъжът очевидно замръзваше и това кой знае защо го изпълваше с гъделичкащо задоволство.

– Добре дошъл! – каза Хетен, кривейки език, за да произнесе името и го поведе към широката приемна зала на двореца.

От тавана до пода и по всички стени на голямото полукръгло пространство бе тапицирано и окачено с белоснежни платнени завеси, редуващи се на места с пъстри вълнени килими. На белите платна са открояваха черни знаци ІYІ, които указваха рода на владетеля на варварите.

Залата, изпълнена с хунските велможи – юк боилите*, с вождове и пратеници на чужди племена, с техните свити и личната прислуга на самия кан, представляваше, жива и красива картина.

Жълтата по рождение кожа на тези варвари бе станала на лицата, вратовете и ръцете тъмнокафява от загара и никога не измивана докрай степна прах. Главите на повечето от тях не бяха покритии само някои носеха островръхи черни овнешки шапки. На лицата им, които бяха с широки скули и тесни очи, почти нямаше вежди. За празниците
жените им мажеха обилно тези коси с конска мас, поради което бяха придобили необичаен блясък и специфична миризма. Ресниците на хуните бяха черни и къси, а вместо бради по брадичките им стърчеше рехава брадица.

В средата на залата, на издигнато място, до което водеха няколко стъпала, постлани със скъпи, втъкани златни нишки, килими, седеше кан Дорбар. Могъщия владетел на степното море се бе разположил върху резбован и обсипан със стъпоценни камъни масивен дървен стол. Канът беше малко над тридесет години и ръцете му изглеждаха силни, но плътта му сякаш преливаше от него, а кафтанът му се издуваше под широкия пояс. Мъжественото му леко подпухнало лице бе бяло, с дебели пръстени тлъстина над яката. И някак странно на фона на обкръжението му изглеждаше робата, с която бе облечен и, която много приличаше на дрехата на пратеника. Косата на кана бе вързана назад също като на представителя на императора.

Когато Хетен и пратеника застанаха пред най-долното стъпало, Чао Цуо дълбоко се поклони три пъти и застина в очакване със сведена глава. В главата му се подредиха правилата за царска аудиенция: никога да не заговаря първи, а да оставя инициативата на царя; никога да не го гледа в очите, когато се обръща към него; никога да не се обръща с гръб към него, а ако го покани да седне, никога да не обръща към него върха на краката си, защото това е израз на непочтителност. След като мислено ги преброи разбра, че е пропуснал най-важното – всяко нарушение на етикета може да доведе до отрязване на левия крак на нарушителя. Какво ли е наказанието тук – сигурно отрязват главата….!?

Хетен пое от треперещите му ръце връзката бамбукови дъсчици, привързани със златен шнур с червен печат, изкачи се до трона и, като се поклони, положи посланието в скута на кана, който продължаваше да седи неподвижно, без да докосва връзката.

– Собственоръчно послание от император Цин Шъхун – произнесе с висок глас Хетен.

Бавно, като натъртваше на всяка дума, Дорбар най-после проговори: – Какъв император…? До вчера той беше само един сополив мелез… на наложницата
на търговеца на коне Лю Буей в двора на някакво си там дребно княжество Цин.

Думите на кана бяха посрещнати с подвиквания и гръмогласен смях от множеството около него.

– Да, господарю. Чао Цуо преглътна на сухо, едновременно възмутен и стреснат от думите на кана, но реши да продължи. – Сега той е на 38 години и вече завладя едно след друго шестте съседни царства – Хан, Уей, Чу, Ян, Джао и Ци. За тези заслуги му бе присъдена първата титла на Поднебесната империя.

– И какво иска от мен този ваш новоизлюпен император, та е пратил старец като теб да бие толкова път и да бере студ по нашите земи?

– Нашият млад господар желае да има мир между нашите два народа и в знака на добра воля изпраща на владетеля на хун-ну много скъпи подаръци, коприна, злато и скъпоценни камъни. Пое дълбоко дъх, защото макар и свикнал, езикът на варварите го затрудняваше. Прави предложение на съюзник, каквото не може да се направи на враг. Освен това императорът дава сестра си Ван ди за жена на великия кан.

Дорбар примигна. Дяволити пламъчета просветнаха в черните му очи. Запита се дали момичето не е толкова грозно, че не може да се омъжи за някой свой сънародник.

Сестрата на Цин Шъхуан-ди* пристъпи прага на залата и откъм множеството, скупчило се от двете страни на червената пътека, се разнесе одобрителен шепот. Беше облечена в бяла коприна, бродирана със злато, и блесна като скъпоценен камък под лъчите на изгряващото слънце в рамката на вратата. Косата и бе прибрана във висока прическа, закрепена със сребърни игли и фиби.

Дорбар затаи дъх от безупречната красота на бялата и кожа. Очите и бяха тъмни езера отчаяние, докато вървеше към него. Не го гледаше, но се поклони ниско и елегантно, кръстосала китки пред себе си.

– Добре дошла в двореца ми, Ван ди – меко каза той.

Чао Цуо преведе шепнешком. Дорбар протегна ръка да докосне рамото и и тя стана, като се стараеше да запази безизразна физиономия. У нея нямаше и следа от жилавата сила, която бе характерна за жените от народа хун-ну, и той усети как се възбужда от едва доловимата миризма на парфюм, достигаща до носа му.

– Мисля, че струваш повече от всички други дарове на брат си – каза той, за
да я почете пред войните си, макар че тя не можеше да разбере думите му. Чао Цуо понечи да преведе, но с рязък жест Дорбар го накара да замълчи.

Протегна потъмнялата си от слънцето ръка и се възхити на контраста в цветовете, докато повдигаше брадичката и, за да го погледне. Видя страха и усети погнусата и, когато грубата му кожа докосна нейната.

– Великодушен брат имаш, момиче. Ще ми родиш чудесни деца – каза той, опиянен от нея. Осъзна, че не би могъл да я държи в една и съща шатра с Бисера и сина си Богатур. Такова крехко девойче не би издържало подобно нещо. Щеше да се наложи да построи отделна шатра за нея и децата и. Усети, че от доста време цари тишина и множеството го следи с растящ интерес. Доста ухилени войни се побутваха един друг и си шепнеха нещо.

*Талига – старобългарска дума за каруца.

*Табор – старобългарска дума за военен лагер. Заета от старобългарски в румънски и староруски. В осетински означава също военен лагер. Интересен е паралелът с персийски – табор – семейство. Навлиза в турски като табор – военен отряд.

*Чънчън – дълга защитна стена. Така някога китайците наричали днешната Велика китайска стена.

*Сянян – столица на династията Цин.

*Островите на щастието – континента Му.

*Праскови дарявали безсмъртие – алегоричните „плодове” на познанието са свързани с разбирането на Орендата /кундалини/ – вътрешна психична енергия, която се крие в основата на гръбначния стълб на всеки от нас, или истинското Дърво на живота. Донякъде тази древноисторическа концепция с произход от родината Му е намерила отражение в библейската притча за Райската градина, с нейните дървета и плодове, даряващи с познание и безсмъртие.

*Задморски дяволи с дълги носове – така някогашните китайци наричали хората с бяла кожа, сини очи и руси коси.

*Легизъм – общоприето в западната наука название на китайската философска школа фадзя. В основата на легстката доктрина е залегнало учението за ръководната роля на единния закон /фа/ в живота на държавата. Създател на закона обаче може да бъде само едноличния владетел. За разлика от конфуцианския ритуал /ли/ законът може да бъде променян и преразглеждан в съответствие с нуждите на времето. Друг важен аспект в легизма е учението за шу – изкуството за политическо маневриране, преди всичко под контрола на чиновниците и управлението на базата на закона.

*Палаш – палашът е сечащо-прободно хладно оръжие с право острие, едностранно заточено, най-често с права дръжка, като1/4 или 1/3 от острието откъм върха е заточено двустранно. Палаши са намерени и в царските погребения на кан Кубрат и кан Аспарух, в голямата Тарханска могила, Новиковската могила ІІ, Салтово-Маяцката култура и на много други места по територията на Велика България. Съгласно изследователите Засецкая, Е.И.Деревенко и проф.А.Х.Халиков, извън всякакво съмнение е техният азиатски произход. При конните народи в Централна Азия той се появява още в края на І хилядолетие пр.н.е., и става водещо оръжие в техния арсенал. В археологическата литература това оръжие неправилно се определя като „меч”, „едноостър меч”, „права сабя”, „едноостър меч – тип палаш” и други такива (бел.авт.).

*Чигот – стражник от свитата на високопоставена личност (в случая на владетеля).

*Цин Шъ Хуан Ди – Цин Шъ /първи/ Хуан /”властелин, августейши”/ Ди /император/. Първоначално термините Хуан и Ди се употребявали поотделно. Тяхното обединение подчертава единовластието на владетел от нов тип. Цин Шъхуанди буквално означава „император – основоположник /на династията/ Цин. Името Китай идва от името Цин Шъхуанди. В европейските езици Цин /или Чин/ станало Шин, Кина, Чайна или Китай. Китайците наричат страната си Чжунгуо – Централно царство. Иероглифът Чжунгуо прилича на буквата „Ф”. Закръглената част символизира света, а пресечната черта показва, че Китай е в средата му.

*Юк боил – водач на род.