Когато навърших шест години започнаха да ми възлагат истинска работа през летните ваканции. 

– Време е да се научиш откъде излиза хляба – каза баща ми и за начало станах пастир. 

Майка ми ме събуждаше, преди да замине на работа на полето. Ставах и още сънен преминавах през дървената вратичка, която разделяше нашия двор от този на дядо Христо. Там, под ореха, каруцата вече беше запрегната с двете сиви крави, а пред тях, хванала синджирите на юларите им, ме очакваше баба Станка. Когато все още несигурните ми крачета се изравняваха с нея, погалваше ме по главата и слагаше в ръцете ми бохчичката с храната за работния ми ден. После замяташе синджирите на боиндрука, а аз вече качен в сандъка на каруцата с пръчка в ръка, чаках да отвори вратника. 

Когато дървената рамка се отместеше от жилестите и ръце, Мечето и Кунджата изправяха глави, баба ме прекръстваше с полугласното “Господ напред и ти подире”, и ние потегляхме. Колелата меко потракваха оставяйки дълбоки дири във все още хладната от нощната влага прах и чертаеха пътя ми на запад. Помнех съвета на татко и карах вдясно по селските улици. Спирах единствено на гичитя (железопътния прелез). След това следвах черния път встрани от шосето, който вървеше нагоре по облия гръб на „Атламбача”, а след това се спускаше към „Бозлука”. Тук в долината на поток, който вървеше от север на юг, двата му каменисти бряга образуваха просторно пространство обрасло с бозалък – степна растителност. На десния му бряг белееше масивната постройка на „Новата чешма“. Само името и беше ново, защото според надписа е била построена през 1886 година. Тя беше най-голямата в околността, с два чучура и 22 каменни корита, а подхода към тях бе покрит с калдъръм от масивни плочи. Жалкото беше само, че водата и не ставаше за пиене, но животните – коне, крави и овце не се оплакваха и пиеха, докато коремите им се издуваха до спукване. Над чучурите се издигаше висока надстройка с барелеф на лицевата страна, а към обратната страна на височина два метра бе вградена каменна тераса, която се опираше на две колони. Именно до нея спирах каруцата и една по една разпрягах кравите, свалях им юларите и ги пусках на воля. 

Те тръгваха към потока, където тревата беше зелена и сочна и цял ден свели глави ритмично захващайки апетитни зелени снопчета, ги прибираха във влажните си муцуни. После езикът се появяваше отново облизваше широките ноздри сякаш да подсоли поредната хапка и отново следваше познатия вече ред. Беше ми интересно да наблюдавам как постепенно коремите им се издуваха, а отстрани към виметата им започваха да пулсират дебели вени сякаш помпаха готовото мляко.

Когато и аз огладнеех, отварях дървеното хаванче със сиренцето, изваждах завития в чиста кърпа хлебец и засищах глада си. А когато залъкът ми присядаше, навеждах се към едно от двете вимета и топлата бяла струйка ми помагаше да преглътна.

Към икиндия, когато слънцето зачервено от дневните усилия се накланяше към одъра си, вече сам впрягах кравите в дървения ярем, поставях жеглите и тръгвахме обратно към дома. Издутите им кореми опираха о аръша, долните им челюсти се движеха ритмично наляво надясно, а гръкляните им на порции изпращаха към здравите кътници, поредната топка осолена хапка-трева за преживяне. Така плавно, равномерно поклащайки се, те теглеха колата по обратния път.

Така дните течаха монотонно докато не дойде голямото наводнение, което скъса дигата на язовира в село Щипско. Заедно с прелялата вода в потока се спусна и риба.
Когато на следващия ден разпрегнах, водата вече се беше прибрала в коритото си, оставяйки кални следи наоколо, но сред камънаците се бяха притаили кротушки.
Зает с риболов забравих за кравите. А те бяха наели в бостаните, където дините вече бяха станали като детски топки, вкусна добавка към ежедневното тревно меню.

Когато се усетих, че ги няма наблизо и хукнах да ги търся, вече беше късно. Двамата едри като борци полски пазачи, вече ги изкарваха от бостана. Приближих, треперещ от срам и страх.

– Къде скиташ бе, нехранимайко? – изкрещя ми по-едрия, размахал зад добичетата голяма пушка.

– По кротко бе Илия, не виждаш ли, че може да подмокри гащите, обърна се към него другия.

– Да го оставя ли, а къде е бил досега бе, Марине, или като ти е роднина, искаш да му се размине без бой, така ли?

До бой не се стигна, но ме изгониха от пасището и ми казаха повече да не стъпвам там.

Прибрах се умърлушен, даже и двете рибета, които бях уловил и държах живи в хаванчето, пуснах обратно във водата.

Когато се прибрах, баща ми вече беше научил за белята, която направих. Не ми се кара много, но ми разпореди на другия ден да водя кравите на паша в гората. Майка ми, която често си служеше с шамари при такива обстоятелства, този път се оказа на моя страна и видимо притеснена каза на татко, че е по-добре да изпращаме кравите със селския пастир. Но баща ми остана непреклонен.

– Нека да свиква! – бяха последните му думи.

Сутринта вече пешком подкарах кравите на север по крайната улица, на път за новото пасище в района под „Кале-капу”. Малко се страхувах от гората, изглеждаше ми тъмна и непристъпна, затова избрах запустелите пръстници (повърхностни ями, за бяла пръст, с която боядисваха стените някога) в северния край на селото. 

Отначало всичко беше наред, добичетата наведоха глави и заскубаха избуялата на туфи пача трева. От тук до последните къщи беше само на един хвърлей. Изведнъж Мечето вдигна глава, навири опашка и се втурна към гората. След нея хукна и Кунджата. Нямах време да му мисля много-много, вчеращния случай още пареше гордостта ми на прилежен пастир и не можех да си позволя повторна грешка. Представях си, да се върна сам вкъщи посред бял ден, загубил поверените ми животни. Затова смело се гмурнах в гъсталака. Чувах само шума от движението им и тропота на копитата им. Преплетени колони дърпаха оскъдните ми дрешки, бодливи драки се стремяха на всяка цена да свалят от гърба торбичката ми с храната. Задъхан изкачих тепето. От кравите нямаше и следа. Сълзи на обида и страх от гората, рукнаха от зачервените ми от листата на дренака очи. Хукнах отново, но вече на посоки, като се молех само да чуя познатия шум от огънати и смачкани храсти. Изборът на посока се оказа верен и след малко, без да ги виждам, отново ги чух и продължих през плетеницата от клони. Вече не чувствах болка, краката ми сякаш не стъпваха по земята, а в слепите ми очи чукаше: “Дано ги настигна, дано ги настигна”. Молех им се и на ум, и крещях да се спрат, да ме почакат… Когато бях загубил всякаква надежда, пред соления ми от пот поглед изведнъж просветна, гъсталака постепенно оредя, докато след още няколко десетки метра се озовах на края на голяма поляна. Току пред мен сякаш нищо не беше се случило, навели глави, леко поклащайки уши и опашки, кротко пасяха, мъчителките ми. Тревата беше избуяла и равна като тепсия, ничий крак на животно или човек не беше стъпвал тук. Като прекосявах празното пространство от запад на изток, за да достигна отсрещната сянка, имах достатъчно време да огледам това, което бе останало по мен. Дясната ми ръка все така стискаше дебелата двуметрова тояга, торбичката с храната, все още беше на гърба ми, останалото беше в окаяно състояние. Ризката ми беше раздрана по цялата и дължина на няколко места, сините ми платненки, бяха зяпнали отпред като гладни жабки, от лактите и коленете ми сълзеше кръв. Но на душата ми бе ведро, страхът от непозната черна гора, беше изчезнал, защото горките ми крачета бяха я пребродили почти наполовина, а страшното “космато нещо” го нямаше там. Гърдите ми постепенно се изпълваха с възхищение от това, което бях свършил – отново бях пастир, не бях загубил кравите.
Когато слънцето се издигна и сенките почти изчезнаха, добитъчетата се прибраха под високите дървета от моята страна и полегнаха да преживят на хладно. 

И аз като тях, преди да поседна и да отворя бабината торбичка неволно погледнах към поляната, която също дремеше под трептящата обедна мараня. Погледът ми се спря на нещо, което се движеше в срещуположния край. Когато се вгледах внимателно, видях изправено жълто-червеникаво тяло на змия, което се движеше точно към мястото, където лежаха кравите. Хладни тръпки залазиха по гърба ми, остриганата ми коса настръхна. За змии до сега само бях слушал какви ли не разкази: че след ухапване от някои от тях, умираш само след няколко часа, а други се увиват около теб и те удушават за минути; имало и такива, които се спускат от дърветата, увиват се около краката на дойни крави и изсмукват млякото от вимето на нещастното животно до кръв. Във въображението си веднага видях как баба се чуди на провисналите вимета, без да може да издои и капка от тях. Затова тръгнах смело към неканения гост, стиснал здраво кривака. Когато приближих, змията обърна мъничката си глава и ядно засъска изстрелвайки раздвоения си език към мен. С изненадващо спокойствие, сякаш винаги бях го правил, замахнах ниско над тревата и изправеното до преди миг стройно тяло учудващо леко се пречупи на две, излетя встрани от мен, свлече се в тревата и се изгуби от погледа ми. Бързо изтичах до мястото, където беше паднала змията. Здравата част от главата до място на удара се мъчеше да се повдигне като съскаше и неистово пищеше с тънък пронизващ ушите ми писък. Останалата част от тялото лежеше неподвижно. Ужасът отново се върна в жилите ми, но вместо да ме вцепени, размаха ръцете ми и започнах да блъскам с тоягата това извиващо се сред зелените стебла изчадие на ада, а може би бе и някой от дяволите, докато не го превърнах на пихтия. На прах превърнах и несъпротивляващата се част. Чак тогава спрях и се изправих. Ръцете и краката ми трепереха. От страха ми не беше останало нищо, беше се превърнал в прах, позеленял от смачканата трева. Огледах се, кравите отново се бяха изправили и спокойно пасяха.

„Атламбача” и „Бозлука” – местности край родното ми село