– Стойке, наглеждай къщата и аргатите*, докато си додим! – подвикна Петър и конят го понесе след Милко.

С „Господ напред и вие подире”, Петровица ги прекръсти още веднъж и хлопна кованата порта.

Малко преди обяд баща и син стигнаха Мармара и веднага се упътиха към кариерата.

Когато иззад завоя на реката се белнаха отвесните стени на кариерата, Петър позапря коня, свали калпака си и се обърна към Милко:

– Сине, оттук започна моя живот! Тук ме доведе бай Михо, тук ми даде чук в ръката и рече: „Корав е камъкът, но твоята ръка ще стане по-корава от него и ще го пребори!” Ха, сайванта, където държахме инструментите си, когато идвахме да вадим камък още читав, и комина на малката стаичка пуши, значи там има някой!

Старият Гюнгюрмез смушка коня изпревари Милко, пресече на тръс празнотопространство пред къщичката и както на младини скокна от коня, пусна юздата и се упъти към вратата на къщичката. Милко слезе от седлото, поведе Бегльо към сайванта, хвана повода на бащиния си кон, огледа се, завърза добитъчетата под навеса и последва баща си.

Бай Петър бутна дървената врата, прекрачи прага и видя от дървения нар до печката да се надига слабовата фигура.

– Ха, добър ден! – каза новодошлия и взря поглед в суховатото лице на
домакина.

– Дюлгерче, ти ли си бе, братко?…

– Аз съм, а ти си Петър Гюнгюрмеза! – веднага те познах.

Когато Милко застана на прага видя баща си прегърнат с непознат мъж с бозави дрехи.

– Ех, живи бяхме да се срещнем, Гюнгюрмез, а тебе какво те води насам? – изрече задъхано домакина, обърна глава, приведе се одве и дълго кашля, после изтри устата си с жълтеникава кърпа изправи се и я мушна в пояса си.

– Да не си болен, Желязко?

– Не съм, не съм Петре! А кой е този юнак на прага? Цял се е метнал на
тебе, да не ти е син?

– Син мие е. Влизай Милко, не стърчи там! Това е Желязко, мой побратим от младите години.

– То, такова… помая се Желязко. Добре сте ми дошли! Заповядайте на софрата и с треперещи ръце домакина изтри с ръкава си скованата от неогладени дъски масичка.

– Милко донеси дисагите! Че то вече станало обяд – разпореди бай Петър и се настани до Желязко.

– Петре, помниш ли, когато една вечер ти дойде на „Градището“ и седна да вечеряш между Инджето и Кара Колю?

На Петър му заседна зълък на гърлото и Милко хукна да търси вода. Желязко се присегна през софрата и го удари по гърба. Петър премигна, премижа, преглътна и рече:

– Добре удряш, както едно време!

След като се нахраниха, Желязко се обърна към двамата:

– Е, казвайте сега, какво ви води насам? Да не би да е починал някой и сте дошли да пазарите паметник?

– Като казваш паметник за паметник сме дошли, но не такъв за какъвто си мислиш Желязко. Но нека по-добре момчето ти каже.

– То няма много за говорене, майсторе. Искам да ми отбереш мермер камък, та да одялам от него българский лев и да го поставя на новата си порта. Да украсява домът ми и да разбужда българския дух.

Изричайки последните думи Милко стана от масата, разстъпи се, лицето му поруменя, а в очите му заискриха синкави пламъчета.

– Виждам, виждам, юначе, че меракът идва от сърцето ти и ще сториш
туй, което си решил. Таман и аз на стари години да помогна за такова народно дело. Ами колко ще е голям този лев.

– Къде два аршина, смятам да е добре. Ще го одялам и ще го поставя на  каменен дирек между голямата порта и малката портичка.

– В Италия и Гърция му думат постамент момчето ми. Но това да ти е
кахърът*. Имам тук едно такова парче, като че ли само тебе е чакало.

– А това, постамента, дето му рекохте, ще го вземем от кариерата в Карапча.

– За тази народна работа, Бог да ви благослови – изрече Желязко и се прекръсти.

Петър погледна Желязко и след това скритом дълго се любува на откритото, одухотворено лице на сина си.

– Тете ще изляза да понагледам конете и да видя дали не се задава талигата с Чолака. Едва изрекъл и последната дума и Милко изхвърча навън.

– Кибритлия момче имаш Петре. Не го свърта на едно място.

– Така е. А ти как я караш? Челяд имаш ли?

– Какво да ти кажа Петре, то моята е дълга, но нейсе. Когато убиха Инджето и дружината му се разпръсна аз тръгнах с Кара Колю. Не можахме дълго да изкараме. Разбиха ни турците и ние се пръснахме като пилци. Върнах се в Карнобат, старите бяха се поминали, а брат ми се запилял някъде из Влашко. Останах съвсем сам, взех си очите от мъка, тръгнах по гурбет. Къде не ходих? В Ерусалим, Александрия, Кайро. Един ден толкова ми дотегна живота, че реших да се кача на някоя гемия и да отида накрай света. Сприятелих се с един грък-гемеджия и, когато той тръгна от Кайро за Испания, и аз тръгнах с него. На втория ден от заминаването ни морето се разлудува и ние се изгубихме между вълните. Бурята бе много страшна, гемията пукаше и пращеше под напора на страшните удари на морето. Вълните се дигаха, като истински отвесни брегове и пак пропадаха, разбиваха се една въз друга. Аз си казах молитвата и зачаках да се случи най-лошото. Но лошавината ни отмина. Гемеджията се оказа опитен и неустрашим, насочи гемията напреко вълните и на петия ден се видяхме изхвърлени на брега.

– На суха земя ли? – попита с пресъхнал от вълнение глас Петър.

– Бяхме на остров Малта. След няколко дни времето се оправи, гемеджията се върна назад, а аз останах, тръгнах през пясъци и камънаци и
уморен, гладен намерих подслон в една кариера. Между дюлгерите имаше и гърци, та ми минаваше приказката. Тук оцениха уменията ми да дялам камък, а аз прихванах от италианските майстори ваятелството.

Вратата със замах се отвори и на прага застана Милко:

– Тете, Чолака дойде. Ще товарим ли? – нетърпеливо подвикна той.

Двамата приятели станаха от масата и излязоха навън.

– Ха, то станало веке икиндия бре хора, рече Желязко, като примигваше на
слънцето. Мене ако питате, преспете тук, ще се намери място, а утре ще натоварим и ще тръгнете по живо по здраво.

– Тете, аз трябва да се върна тази вечер, имам си работа, възпротиви се Милко.

– Тогава ще направим така: Вие си вървете да си гледате работата,

Чолака да остане и да пусне воловете да се напасът през нощта, аз ще отида до селото да повикам хора да натоварим камъка. През това време ще прескоча и до ковача да заточа шилата и гладачите. Утре двамата с него ще тръгнем, ще докараме мермера, а аз ще остана да ви погостувам и да покажа кое що на момчето. Така става ли? – обърна се той към двамата, но най-вече към Петър.

– Добре, побратиме, тъй да бъде, отсече Петър, пристъпи към Желязко и двамата отново крепко за прегърнаха. Милко се ръкува с майстора, отвърза
Бегльо и нетърпеливо се метна на седлото.

– На добър час и лек ви път! – изпрати ги Желязко и се върна при
каруцата с воловете.