Каруците на Милко Гюнгюрмеза изпревариха останалите и застанаха начело на колоната. Цели пет денонощия Милко се движи напред, без да почива. Той не слизаше от колата и непрекъснато подвикваше на Ивана да кара близо зад него.

Сърдеше се, че равнината го бави със своите дълги друмища.

Надпреварването по пътищата, гоненето на стадата добитък, плачовете на децата, всичко това още повече дразнеше Милко и той едва не се сби с един преселник, чиято кола закачи оста на неговата и малко остана да я прекатури. През нощта пак не почиваха. На другия ден осъмнаха в подножието на планината, в Айтоското поле*. Искаха да продължат през града, но ги спряха. Градът бе обкръжен с кордон от войска със забрана никой да не влиза и излиза оттам. Чумата държеше в смъртна прегръдка и казаци и българи.

Позапряха малко, но уплашени от чумата, продължиха напред. Разнесоха се плачове и писъци. Тия, които бяха дошли да изпратят близките си, тичаха край колите, прегръщаха се с преселниците и плачеха. Жени се хвърляха върху земята и викаха с глас отдалечаващите се. Майки притискаха до гърдите си синовете, после ги прекръстваха за добро и закрила. Едно малко момиченце тичаше край една кола и викаше плачешком:

– Мамо! Майчице, къде си?

От крайпътния храсталак изскочи девойче и се хвърли в краката на впряг волове. Двама мъже я хванаха за краката и ръцете и я измъкнаха изпод колелетата. Момичето се изтръгна от ръцете им и отчаяно заскуба косите си:

– Оставете ме да умра. Не ми се живее. Искам в село да се върна.

Хвърлиха я в една от каруците и я затрупаха с черги. Тя измъкна главата си и започна да я удря във високия диплик*. Единият от мъжете скочи на колата и я хвана за ръцете.

– Стига си лудяла, направи ни за смях пред хората!

– Ти не си ми баща! Ти ми извади душата! Раздели ме от Нено. Без него не мога да живея!

Никой не обърна внимание на тая разправия. Всички преселници бяха заети със собствените си мисли и се мъчеха да потиснат мъката в сърцата си от живата раздяла. Конници препускаха напред и назад, пресичаха кервана и се губеха в праха от изсъхналите угари. Изви се ясен и звучен глас, който легна, като трептяща струна върху колите. Мнозина помислиха, че някой пее, и започнаха да бършат сълзите си и да си кимат един другиму. Но гласът изви със страхотна сила и се заприпява, сякаш, плачеха всички ония, които се откъсваха от гърдите на бащината земя. Раздялата на живо се превърна в жив ад. И тия, които с големи усиля криеха мъката си, се отпуснаха, дадоха път на сълзите и въздишките си. Отново затичаха мъже, жени от кола на кола, от синор на синор, от прегръдка в прегръдка. Проплакаха всички деца, завиха гладните кучета, които следваха стопаните си.

Добитъкът и той почувства скръбта и мъката на хората, навири глава, зарева и повлече колите. Връхлетяха коли връз коли, закачиха се колелета и се разнесоха ядовити гласове:

– Защо не гледаш, къде караш бре, кьорчо?

– Я не ми викай, че като те прасна с остена в кухата глава!

– Кой, ти ли ще ме халосаш? Хайде, ела, опитай се!

Конете се разцвилиха и тръгнаха, биволите запухтяха, воловете замучаха.

Коли, хора, добитък – всичко се обърка и като приливна вълна заля планинския проход. Хората се разделиха на две. Едни се накачиха на колите, приведоха се, за да изчезнат между дрехи и добитък, а други – изпращачите – се отстраниха от пътя и с разплакани очи проследяваха поглъщането на дългата върволица от алчната уста на планината.

Милко слезе от колата, остави воловете да вървят сами, изравни се с жена
си и каза:

– Тази нощ сме сред Балкана, а утре в Горна България.

– То хубаво Миле, ама искам да ти кажа нещо. Днес при мене дойде Радул, най-малкото ми братче, знаеш го. Каза ми, че тате бил много болен и едва ли щял да изкара до края на пътя.

– Нищо му няма – неговата болест – моето здраве.

Докато разговаряха така, от дясната страна на пътя, там където вървеше

Милко, ненадейно изскочи конник и едва не връхлетя върху него.

– Пфу, прокл… и още недоизказал възмущението си, ездачът се обърна и Милко отново, този път доброжелателно, възкликна: – Я, че той бил Златин!

– А бре Златине, какво си се рафучал като казак? Да не са те наели на тяхна служба?

– Ако е рекъл Господ, и това може да стене. – шеговито отвърна Златин.

– Ама, Златине и ти ли си с нас? – провикна се от каруцата Ивана.

– Да и аз станах преселник, благодарение на Радка. И сега сме заедно с техните.

– Че кога беше сватбата? Защо не ни поканихте? – наежи се обидена Ивана.

– То нашето още?… – сконфузи се Златин. Като стигнем там ще я свършим тая работа. Там ще започнем нов живот.

– Да не ни забравите. Ще ви попея на сватбата.

– Ха сега, да вървя, че Радка ще се притесни. – и Златин бутна коня и се изгуби между колите.

– Гледай го, Златин, какъв хрисим е станал? – учуден се обърна към жена си Милко.

– Чак не е за вярване. Но дано е за добро. Нека се прибере момчето, момичето е от добро семейство, ще го прикъткат. Пък може и комшии да ни станат там. Нали, Миле?
Милко не и отговори и тръгна към воловете си, защото се бяха позапрели и предните коли ги отминаваха.

На свечеряване стигнаха село Дъскот (Дъскотна). Когато колите спряха Ивана скочи от капрата и подвикна:

– Миле, искам да запалиш голям огън, че нещо съм тръпна, пък и Михо да се стопли.

Разпрегнаха воловете и Милко ги подкара да ги пои. Като се върна поставиха им торби със зоб на вратовете и ги завързаха за боиндруците.

– Ване, аз ще отида за дърва, а ти нарежи сланина, че ми се е прияла печена на шиш.

Нахраниха се и малкият заспа. Ивана го пови с дебелата вълнена завивка и загледана в бялото му личице въздъхна:

– Какво ли го чака, горкичкото в Новите земи? Сигурно руснаците ще ни дадат там къща по-голяма от нашата. Като рекох нашата, какво ли правят сега там тети, мама, кака Жела, Ганка, децата? Боже какъв имот оставихме там, ще го съсипят турците като се върнат.

– Не бери грижа за това. Там са бате Гьорги, Тодор, пък и тети не се дава още. Виждаш как милей за земята, а с по-първите турци винаги ще намери колай* да се оправи. Милко сбута главните, огънят лумна с пълна сила, рой искри полетяха в черното небе, а пламъците очертаха тъмния силует на планината.

– Миле, колко е голяма!

– Коя?

– Планината. Аз преди не съм виждала такова нещо. Виж само как се е надвесила над нас, та чак страх ме хваща. Там сигурно и планините са по-големи от нашите? Ами реките? И те трябва да са по-широки и по-дълбоки от нашата Тунджа и от тази покрай, която сега вървим – как и казваха тукашните?

– Ичера*.

– Миле, знаеш ли, че тате решил да не ходи в Русия, а да останат в едно село – Козлуджа. Там вече се били заселили семействата на неговите приятели от Кавакле* Телеоларови и Плугчиеви. Казвали, че било много хубаво и имало свободни къщи и ниви. Какво ще кажеш, дали …?

Мъжът и сопнато я прекъсна:

– Той се отрече от тебе, а мене искаше да затрие! Как да делим мегдан с такъв човек а камо ли да живеем? Не, няма да стане, не искам и да чуя! Ние сме тръгнали за Русия и ще отидем в Русия.

– Е, не се сърди, аз само така.

Ивана се притисна до мъжа си. Умълчаха се и след малко тя заспа. Но сънят не идваше при Милко. Дали от огъня или от умора, но очите му бяха сухи, а клепачите подпрени със сухите клечки от клоните, които бе събирал в гората. Наоколо бе тихо. Само равномерните изпъшквания на уморените волове смущаваха нощния покой. Тръпнещото, гъвкаво тяло на кервана, усетило закрилата на Стара планина, бе отпуснало морни мишци в пазвите на Майката закрилница.
Какво търсеше той сред тези хора хукнали нанякъде, незнайно къде? Бягаше ли той? И от какво бягаше? Там, откъдето бе хукнал презглава, имаше всичко – дом, близки хора, препитание. Защо бе погазил бащина воля, майчина обич, сестрина ласка? Коя бе причината – наранената гордост от това, че един чуждоземен окаяник се бе погаврил с това, което бе родила душата му? Или от недоверието, завистта и скудоумието? Тежеше му чуждата власт, но какво направи той, за да я отхвърли? Защо не излезе в Странджа, Сакар редом с воеводите, със Златин? Но къде бяха те, уж български воеводи, обърнаха се срещу своите, които уплашени търсеха упование под чужда стряха. А Златин, загърбил клетви за вярност пред Бог и Отечество, крачеше редом с него към неизвестното. Въпроси, въпроси, въпроси, които като парещи игли бодяха пулсиращият му мозък, спускаха се надолу и се забиваха с не по-малка сила в клетото му сърце. Щеше ли досегашната им участ да бъде по-злочеста от бъдната? Или в тази обетована земя ще ги посрещнат с разтворени обятия, поднасяйки им на тепсия тучни ниви, ливади, лозя? Ще има ли такава планина, която да ги пази от снежни ветрове и суховеи? С какво ще се препитават там? Не че бе отвикнал от работа, но при баща си разполагаше с всичко – плодородни ниви, къща за чудо и приказ. Отбираше и от търговия – бе скътал доста злато от продажбата на сено и добитък на тези, при които сега отиваше. Значеше ли това, че всички там са богати и толкова добри, че да раздават добротата си на всички едноверци по цялата земя?

Усети хладина по гърба си, обърна се, сбута загасващия огън и се загледа в чезнещите във високия мрак малки пламъчета. Щеше ли огънчето, което често тръгваше някъде от сърцето му, разгаряше се постепенно в съзнанието и
караше ръцете му да тръпнат в очакване допира на белия мрамор, да се разгори отново? В помътеното му съзнание изплуваха огромни бели постройки- къщи, палати, вити стълбища, които се спущаха към синьо море, а край тях блестяха мраморни фигури на красиви мъже и жени…. Той ли ги бе изваял?… Неусетно хладната ръка на балканската нощ притвори клепачите му.

Ден по късно в ранни зори се спуснаха от високо към тясна долина. В дъното криволичеше малка река. От двете и страни беше разположено малкото градче Провадия. Преминаха реката по дървен мост в центъра на града и поеха на север. Пътят се отклони надясно и след няколко часа прекосиха Кутлубей (село Неофит Рилски). От източните окрайнини на селото пътят се спусна по полегат наклон между прясно изорани угари и келеми*, прекоси дъното на пресъхнал поток и когато изкачиха заобления му северен бряг пред очите им се разкри приказна картина. Заревото на залязващото слънце позлатяваше голото теме на хълма, по който се нижеше кервана, в подножието му сенките се сгъстяваха и хвърляха кървави пламъци над белеещите къщи на Козлуджа. От север- североизток селото бе обхванато от тъмносинята дъга на невисоки възвишения. В този призрачен синкав вечерен полуздрач, ненадейно като вихрен вятър се разнесе женски писък, разсече есенната идилия и раздвижи преселниците. Мъжете се разтичаха, жените прибраха децата си и зачакаха най-лошото.

– Чорбаджи Недялко умря!…

Тази неочаквана вест дигна на крак целия керван и много хора се събраха около колата на умрелия. Жената на Кара Недялко – Кюра – обикаляше каруцата, скубеше си косата и горко плачеше. Встрани, свели калпаци стояха синовете му. Дойдоха жени при нея, прегърнаха я и я отделиха от каруцата. Един възрастен мъж се качи на колата, попипа челото и ръцете на Недялко, поклати глава и въздъхна:

– Наистина е умрял. Бог да го прости!

Всички мъже свалиха калпаците си и наведоха глави. След кратко мълчание големия син на мъртвия, хаджи Димо продума:

– Ще идем у чичо Райко Плугчиев. Той ще се погрижи за всичко. Хайде, майко качвай се на моята кола! Гьорге, Радуле карайте след мене. Една след друга колите на Кара Недялкови влязоха в селото през южната махала, а керванът се разположи за нощувка в окрайнините му.

– Како, како, тате умря! – спря се разплакан и запъхтян Радул пред каруцата, в която бе Ивана.

Ивана скочи долу, разпери ръце и прегърна момчето:

– Радулчо, кака, осиротяхме! Божинце, защо ми го отне, Божке? – изхлипа младата жена и притисна разплаканото лице на братчето към гърдите си.

– Милко, тате го няма вече! – повдигна очи към мъжа си, който приближаваше към тях.

– Бог да го прости! – отрони Милко. – Къде го откарахте, видях колите ви да влизат в селото? – хвана за рамото момчето той.

– У чичови Райкови, аз не ги познавам, но бате Димо каза,че Плугчиевите ще ни помогнат. А и тате по пътя разправяше, че ще останиме тука – подсмърчайки и бършейки сълзите си с ръкава изрече Радул. – Како, и като не смееше да повдигне очи и да погледне мъжа на сестра си, момчето продължи: Мама каза, че утре ще го погребем. Како ела и ти! Другите не знаят, но няма да
се сърдят, те знаят, че сте тука.

Ивана изпроводи донякъде братчето си и се върна.

– Миле, нали ще отидем? – изхлипа тя, подпирайки се на ритлата.

Милко не каза нищо, но по държанието му и по тона, с който се обръщаше към воловете, тя разбра, че е съгласен.

Разпознаха къщата на Плугчиеви по разпрегнатите около ниските дуварикаруци. В двора, току пред каменната къща имаше накладен огън, върху който
на трикрака пиростия* димеше огромен казан. Десетина мъже разговаряха пред стълбището, а край огнището шетаха две жени.

Когато Милко и Ивана приближиха къщата една от жените, подаде дървената лъжица, която държеше в дясната си ръка на жената до нея и забърза към тях:

– Мъри Иванке, ти ли си ма чедо? – изплака тя.

– Аз съм стрино Кирушо.

– Влазяйте, влазяйте! Там долу в собата е баща ти.

Милко бутна вратата и направи път на жена си. Изправени до варосаната стена стояха синовете на Кара Недялко, а пред тях отрупан с чемширови клонки лежеше баща им. Когато вратата се захлопна те вдигнаха очи към новодошлите, а майка им се изправи и се обърна:

– Иванке, мама, доживяха очите ми да те видят, Божке-е-е-е! – вдигна тя разплаканото си лице към дъщеря си. – Я, внучето на баба! – пое от ръцете на дъщеря си малкият Михо. Така ли трябваше да ви посрещне майка – във чужда къща, при чужди хора с курбан на двора? – обърна се отново тя към Ивана. – Баща ти, баща ти си отиде, чедо! Ах, ах, горкият той, остави ни тук, на чуждо място, във чуждо село…

Ивана целуна разплаканото лице на майка си и застана до главата на баща си. Поседя някое време така с разплакани очи, взрени в склопените очи на мъртвия, а след това се наведе целуна студените му, скръстени във вечен покой ръце и със задавен глас пророни:

– Тате, тате и ти ли, като свекър ми, ме оставяш, без прошка?… Боже, Боже, до къде ще вървим така?… Как ще я караме така, с двойна клетва?…. Отново, с отчаяна надежда, повдигна премрежени очи да потърси благословия, но върху устата на баща и имаше сребърна пара, само вечно смръщените вежди, бяха благосклонно отпуснати.

Отново трябваше да бързат. Керванът отдавна бе напуснал селото и в прахта личаха само тесните дири на колелата. На североизток от селото пътят тръгна срещу течението на ручей между стръмните склонове на два гористи хълма. Колкото по на север отиваха, толкова по гъсти ставаха горите, през които минаваха. След няколко часа изтрополяха по каменния мост на село Юшенлий (Ботево), а привечер достигнаха Хаджиоглу Пазарджик (Добрич). Местни хора им казаха, че керванът е спрял за нощувка от другата страна на града край северните махали. Заобиколиха от изток и от височината на хълм и когато го изкачиха, долу в равното светнаха огньовете на кервана. Когато ги приближиха и спряха колите от скупчените край крайния огън силуети се отдели един приближи се до Милковата кола и весело подвикна:

– Много сте окъснели, брайно. Елате при нас да се стоплите, че то тук я намерите дръвца да запалите огън, я не. От къдя сте?

– От Кавъклийско – отзова се на любезната покана Милко.

– Ха, че вие сте ни биле комшии, бре. Ние сме от къде Странджа.

– Хайде, хайде булка, гости ще ни бъдете! – подкани той и Ивана, която тъкмо слизаше от каруцата прегърнала Михо.

Направиха им място до разжарените въглени. Замириса на печено и бяло менче тръгна от ръка на ръка.

– То ние малко сме се поразвеселили, ще прощавате, но хайде, добре сте ни дошли и На здраве! – подаде беловлас старец бакърчето на Милко.

– Я булка, обърна се той към млада жена, която стоеше до лявото му рамо, изпей онази новата песен, че нещо ми е приседнало на глътката.

Младата жена не чака втора покана, а изправи рамене, оправи белият си ръченик и запя: