Повдигнах свободния край на палатката и излязох навън. Свива мокра пелена беше покрила клисурата и ръсеше отгоре остри и студени като игли водни капки.
След пет минути групата ми вече крачеше след мен по дългия 100 километров преход, който трябваше да изминем за три денонощия. Бяхме нарушили статуквото и вместо да крачим в общ походен строй, сега всеки командир на група водеше хората си по предварително набелязан маршрут, контролиран от командването по радиото и чрез тайни срещи в определени пунктове при строго спазване на часови график. 

Бях единствения, който не беше съгласен и с това решение на командването. Твърдо вярвах, че въпросните 72 часа могат да се сведат до 24, че и по-малко. Това въпреки силно пресечения планински терен бе по силите ни.

Вървях под напора на студения вятър, който за наша радост вбиваше студените капки в гърбовете ни и се чудех как да убедя началниците да изминаваме тези зимни походи на един дъх. Зад мокрия си гръб вече имах пет (две като войник) години военна служба и си давах ясна сметка какво куца в тактическата ни подготовка, къде можем да акумулираме сили и издръжливост за нещо по-сериозно. Това място бяха именно 12, 40 и 100 километровите походи. И решението бе много просто. Вместо пеши по-късите (12 и 40) трябваше да се превърнат в “марш на скок”, а този, по който крачехме сега в ускорен марш. Даже ми се искаше 40-километровия да премине в 50.

Така бутани от зимния вятър и с черни мисли в главата към 10:00 часа достигнахме планинския хребет 3 километра източно от село Паницово и сменихме посоката на придвижване. Дъждът премина в сняг и под напора на северния вятър мокрите ни леви ръкави и крачоли замръзнаха. Мокрите иглички се превърнаха в ледени и брулеха лицата ни.

Когато достигнахме превала на “Дюлинския пороход” изтеглих групата в храсталака от южната страна на хребета и се отправих към мястото на първата среща с представител на командването. Легнах в крайпътната канавка и зачаках от север да се появи сивия силует на линейката, а вятърът помиташе снега от замръзналия асфалт и го трупаше върху ми. Чаках 15, 20 минути, а краката и ръцете ми се вкочаняваха. Когато измина половин час и никой не се появи станах раздвижих с усилие крайниците си, обърнах гръб на вятъра и тръгнах надолу към мястото, където бях оставил хората си. Тук по южния склон, защитен от високия гръб на планината и вековната гора, снегът вече стигаше почти до коляно. 

Около обяд спряхме за поредния радиосеанс. Едва установили връзка с Центъра и получихме радиограма – поради обявеното от командването на флота “щормово време”, било забранено на поделенията на ВМС да напускат казармените си райони. Командирът обявяваше на всички групи, че походът се прекратява. Излишно бе да питам какво значи това, когато се намирахме в района на село Кошарица, затова реших да продължа по набелязания маршрут.

Когато в 21:15 часа достигнахме източните склонове на връх “Свети Илия”, под нас в снежната нощ, единствен фара на нос Емине стоеше на поста си.

Обявих поредната 10-минутна почивка погледнах картата под дискретната светлина на фенерчето и без повече да се заседявам тръгнах да проверя състоянието на момчетата и да проверя дали могат да продължат напред без по-голяма почивка. Те стояха скупчени върху раниците си, опрели гръб един о друг.

– Другарю главен старшина, разрешете да запитам – гласът идваше от страната на най-дребничката фигурка от състава на тъмнеещата на белия сняг
пирамида. 

– Слушам с най-голямо внимание Шахматисте* – отговорих аз и се приближих до неговата страна.

– Според Вас, кое е най-краткото разстояние между две точки? – в гласът му се усещаше леко предизвикателство, а това значеше, че не е уморен.

– Най-краткото разстояние между две точки е правата линия – отговорих аз, като приех хвърлената ръкавица.

– Тогава защо като другите групи не се прибрахме направо в сборния пункт, а се бъхтим в тая снежна тъмница, при това по възможната най-крива и обиколна
линия?

Като се стараех да поддържам колкото се може “бойната му готовност” продължих да отговарям:

– Първо – маршрутите на останалите групи са по-различни от нашия и това как ще ги следват зависи от решението на техните командири. 

Второ, аз реших ние да продължим по нашия маршрут все едно, че сме в тила на противника и врагът ни е лошото време.

И трето, но не последно, теглото на раниците, които сега опъват раменете ви по тази “тъй дълга според вас крива” е нищо в сравнение с теглото на раниците, които ви е приготвил живота пред вас.

И четвърто, последно – след четири километра ще пресечем първокласния път Варна- Бургас. Който от вас не е в състояние повече да продължи, да каже. Ще спрем минаващ автомобил и ще го евакуираме във Варна.

– Има ли кандидати за безплатно “такси” – натъртих на последната дума аз и
се заослушвах.

Момчетата мълчаха. Мълчаливо станаха, надянаха раниците и мълчаливо ме последваха в черната мътилка на нощта. С гърба си усещах стаеното им мълчание, това мълчание, което ги бе обединило там под стихналия гръмовежец “Свети Илия”. Можи би в главите им се прокрадваха и мисли за това, което ги очаква занапред, а може би стискаха зъби, за да ме следват докато могат. 

Здрави и читави в 02:20 часа стигнахме “пункта за евакуация” – 2 километра северозападно от град Бяла. Там ни очакваше лично новият командир на поделението к-н л-т Мързаков.

Докато се друсахме в кабината на ЗиЛ-а на път за морското поделение край града, реших да атакувам от движение, докато проблемът е още топъл. 

– Другарю капитан лейтенант, започнах аз, уверихте се на практика, че хората ми могат да се справят със сто километров маршрут за 20 часа, при това в сложни
условия. Още ли сте на мнение, че трябва да прахосваме тези две денонощия? А, ако останалите не могат да се справят, предлагам всеки петък вместо 12 километра пеши-марш да се провежда “марш наскок” на 16 километра, а вместо 40 километра пеши-марш – 50 километра отново “марш на скок”. Така ще се даде възможност на хората от разузнавателните групи (само те без останалия състав) да подобрят чувствително скоростната си и обща издържливост и стокилометровия преход ще бъде песен и за тях.

– Добре Христов, ще помислим, ще обсъдим, ще решим – потупа ме дружески по гърба командира, отвори врата на кабината и енергично скочи навън. Бяхме
стигнали района на поделението.

Командирът устоя на думата си. От следващия петък та чак до пенсионирането ми в разписанието за деня от 11:50 до 13:30 неизменно се провеждаше “марш на скок” с въоръжение и снаряжение.

Макар и частична (50-те километра останаха химера) победата ми над бюрократичната военна машина бе факт. Но това нужно завоевание ми донесе повече горчивини отколкото удоволетворение. Навлякох си омразата на всички като се почне от матроския състав през старшинския и се стигне до командирите на групи. Доволни бяха останалите.

Разделението, породи психология, подчиняваща се на мотото “не се отлъчвай от глутницата или умри в калта”. А, за да застанеш начело на подобен екип, не е достатъчно да си изфабрикуваш, да се накичиш с лидерски качества. Трябва да ги извоюваш. 

Правилото, за което винаги съм се придържал бе: всичко, което предложа като ново и целящо подобряване бойната подготовка, както единична, така и като цяло за поделението, е било да създам необходимите условия за изпълнението му, а после първо да го изпитам на себе си.

За това предварително бях избрал подходящ маршрут: портала на поделението, моста пред поделението на ОПЛЕВ*, чешмата, пътя през гората до село Звездица, чешмата североизточно от селото, моста до “кокалите”, моста пред поделението на ОПЛЕВ и по обратния път до портала на поделението.

Упражнението се изпълняваше с маскировъчна униформа, кепе, кубинки (парашутни обувки), АК*, сумка* с три пълнителя (единият на автомата) и противогаз. В първите две години въоръжението и снаряжените на командирите и помощнк-командирите бе пистолет ТТ* и противогаз.

След първите тренировки усетих истинския вкус на това, което бях надробил. Не в личен план разбира се, можех да се справям с къде по-големи разстояния, а като резонанс от удара, който бях нанесъл върху физическото състояние на болшинството. Или по-точно засегнатото его на офицерския състав.

Появи се странна заповед на командира на поделението: “Равнис по последния”! Това целеше групите по време на тренировките по трасето да се движат с темпото на най-бавните между тях. Не бяха изключение и срамните сцени, на които бях свидетел – командир на група командваше на подчинените си: “Бегом”! – и ако те изпълнеха заповедтта, той изоставаше безвъзвратно зад тях. Не им оставаше нищо друго освен да ходят, а той да ситни пред тях.
Никога не се примирих с тази заповед. И въпреки изисканите от “доброжелателите” ми наказания, продължавах на тренировките да развивам качествата на най-добрите, а с изоставащите да работя допълнително. Да залагам на това, че способността на човека да тича с километри далеч по-сериозно го отличава от другите животни, отколкото размерът на мозъка или способността му да си прави сечива. Балансираната глава: плоското лице и малка долна челюст помагат на бегача да държи главата си неподвижна при тичане; тилното сухожилие подпомага балансирането на главата и обира вибрациите от стъпките; широките рамене позволяват въртеливи движения на торса при тичане, с което се пази равновесие и се съхранява енергията на крачките. За това помага и сравнително тънкият кръст. Едрата пета служи за амортисьор, късите пръсти на краката не пречат на движението; висок и твърд свод на стъпалото позволява на бегача по-ефективно да се отблъсква от земята и да използва ахилесовото и другите сухожилия по долната част на стъпалата като пружини. 

На пръв поглед тренировките на 16 километра “марш на скок” не изглеждаха нищо повече от проверка на физическата сила и издръжливостта. Но това бе така някъде до 10-я километър после умората и изтощението изчерпваха докрай резервите на всеки от участниците и във финалните километри се проявяваше характера, истинската решимост, самодисциплина и готовност за саможертва на тези, които ги притежаваха. И съответно онези, които нямаха тези качества. 

Малцина, може би се броят на пръстите на двете ми ръце, имаха усета за цел, куража, волята и смелостта да бръкнат дълбоко в себе си за онази недоловима черта на характера, която им позволяваше да продължат. Без тази способност те просто не успяваха. Може би това беше жесток метод за оценка, но точно на него разчитах за времето от 24 години, през които се подлагах на тези натоварвания заедно с момчетата от различни набори като възраст, социално положение, старши и младши бойци на „Тихина“.

Нужни бяха минимум две години, за да се отсеят момчета необикновено любознателни, чувствителни, изобретателни и с творческо въображение. Две години за да се обучат да бъдат крайно търпеливи и друг път крайно агресивни, които да могат да действат в крайно ограничени рамки в един момент, а в другия да бъдат безочливи и свободомислещи индивиди. Да действат по заповед и без такава. Да бъдат способни да водят и да следват лидер. Да издържат на продължително физическо и умствено натоварване и да понасят дълга монотонност.