Страноприемницата ”Дебелата риба” беше къщурка от кирпич, на чиято табела беше нарисувана голяма, тлъста риба с жълт корем. Съдържателката беше една беззъба госпожа с почерняло от мазнина и дим лице. В ниската стая, около кръгли маси от отрязани пънове, рибари от цялото градче разговаряха за жени и риболов, пропивайки припечеленото предния ден.

Чао Цуо седеше в един ъгъл и гледаше към дъното на кръчмата, където един рошав мъж говореше толкова високо на събеседника си, че старецът чуваше ясно всяка негова дума.

– Представяш ли си! Лично Императорът, облечен също като теб и мен, без каквито и да било отличителни знаци и придружаван само от един придворен! А вече се говори, че щял да дойде тук!

Мъжът се бе настанил точно срещу събеседника си, който отпиваше по малко от малка купичка с евтино оризово вино.

– Не вярвам нито на една твоя дума, това са празни приказки! Императорът ходи навсякъде придружен от десет хиляди въоръжени войници! – каза той и обърса устата си с опакото на ръката.

На другата скамейка рошавият се изтегна удобно и продължи:

– Знам всичко това от един далечен мой роднина, който работи като помощник ръководител при строителството на мавзолея на Императора в околностите на Сянян. Този човек е роден тук в Дунин и вчера дойде за погребението на майка си, която ми беше съседка, както и да отдаде почит на прадедите си, преди да се върне обратно на онази невероятна строителна площадка, където Императорът на Поднебесната заповядал да направят точно копие на Земята заедно с всичките и планини, реки, морета и, разбира се, заедно с осеяното със звезди небе!

Партньорът му по чашка ококори помътнелите си очи.

– Ама за какво му е това копие на Земята? – попита той недоверчиво.

– Много е просто: когато Императорът се оттегли за вечен покой в своя последен дом, така ще има чувството, че продължава да живее – обясни рошавият.

На Чао Цуо му се струваше, че разказваше всичко това като малко момче, смаяно от някакъв приказен разказ.

– Само с една обикновена качулка на главата, Императорът обикалял, за да направи проверка как върви строежът на огромната му гробница. В началото никой не знаел кой е непознатият, който снове така насам-натам сред копачите. Но най-накрая се ядосал зарад някаква дреболия, която не му харесвала. И тогава качулката се смъкнала от главата му. Архитектът, който го придружавал, направо припаднал от страх. Така нашият Император бил разкрит! – прибави той, като се престори, че сваля шапка, каквато не носеше на главата си.

– Може пък да е бил негов двойник! Нали Императорът никога не се показва пред хората! Та ние едва познаваме лицето му…

– Казвам ти, че не е бил негов двойник!

– Но защо ще ходи на строителството, като се крие по този начин?

– Владетелят на Поднебесната решил да направи инспекция на Империята, без да предупреждава когото и да било, като че ли бърка в чекмеджето до леглото си! Освен това по този начин може да се увери дали заповедите му са изпълнявани, както трябва. Той прави като белката: влиза в леговищата, без някой да го забележи, и прогонва оттам плячката си, преди да я убие..

Целият този разговор между рибарите не бе стигнал, както се казва, до ушите на глухия.

Тоз път късметът бе на страната на клетия Чао Цуо, който още не можеше да дойде на себе си от мъката по загубата на приятеля си и от сцената на отплуването на Хилядата.

Старият човек не бе в най-добрата си форма и лицето му изразяваше силна тъга, но новината за пристигането на Императора в Дунин без никакви придружители го бе изпълнила с тиха радост.

Сега вече евентуалният диалог на четири очи с Великия Император на Поднебесната се превръщаше в истинска реалност. Достатъчно бе да го
проследи и изненада, а после и да проведе разговора си с него.

С малко повече късмет би могъл да го срещне дори по залез слънце на каменната тераса, когато владетелят отидеше там да наблюдава морето. Чао Цуо се надяваше, че там, пред пенещите се грамади на морските дракони, ще успее да убеди владетеля да го включи в следващата експедиция до заветните острови!

*

Обзет от безумна надежда, императорът на Поднебесната прекарваше вече по-голямата част от дните си под навеса, който бе наредил да вдигнат специално за това на терасата на скалния нос.

Оттам внимателно разглеждаше начупената линия на морския хоризонт. А когато се случеше да задреме вследствие на това продължително неподвижно седене, от люлеещите се пенести владения на морските дракони, пред погледа му неизменно изскачаха мъничките бели платна на корабите с оранжевите си туловища. Приличаха на припламващи сребърни пламъчета, които танцуваха върху синята сцена на водата. Постепенно започваше да различава мачтите, а после тумбестите им корпуси. Тогава, обзет от безумна радост, той започваше да пляска с ръце – ръцете, които скоро щяха да държат онези прословути плодове! С приближаването все по-ясно виждаше дори въжетата, с които екипажите скоро щяха да свалят платната; съзираше фигурките на младежите и девойките, целите в бяло, подредени покрай бордовете на корабите и като че готвещи се да му отдадат незабравими почести.

Но винаги изневиделица се надигаше буря, разлюляваше флотилията и тя не можеше да доближи брега. Тогава се надигаше вълна, по-висока от останалите, която се канеше да погълне Хилядата, и от това видение, като от вълната го обливаше студена пот.

Цин Шъхуанди се събуждаше и колкото и да кокореше очи, хоризонта на Източното море си оставаше празен.

*

Ли Съ знаеше, че скоро императора ще даде заповед за тръгване.

Щеше завинаги да запомни погледа на Цин Шъхуанди – твърд и в същото време отчаян, когато, отпуснал се в сгъваемото си кресло в палатката на терасата, той най-сетне се реши да му зададе съдбовния въпрос:

– Когато Хилядата се качиха на корабите, хранителните им запаси за колко дни щяха да стигнат?

Първият министър, който от няколко дена очакваше този въпрос, вече бе приготвил отговора.

– Ваше Величество, за месец и половина, не повече.

– Но аз мислех, че са им натоварили храна най-малкото за два месеца! – разгневи се Императорът на Поднебесната.

– Уви, корабите отплаваха с пълни догоре трюмове! Ако бяха натоварили още торби с ориз, можеха да се преобърнат … – каза Ли Съ по възможно най-кроткия начин и дори наведе глава, за да не привлече императорския гняв върху себе си.

Но странно – гняв изобщо нямаше.

В момента императора правеше наум пресмятания, чиито резултат не бе много окуражаващ. Излизаше, че хранителните припаси би трябвало да са се изчерпали преди пет дни, а корабите на Експедицията на Хилядата още не се бяха завърнали. Имаше само две възможности: или Хилядата бяха останали на Островите на Безсмъртието, или експедицията се бе провалила. Но и в двата случая не трябваше да се разчита, че ще се завърнат. Разбира се, Императорът би предпочел първата от двете възможности: това бе единственият начин да не се изложи и да покаже правилността на своето решение да организира пътешествието на хиляда девствени младежи и девойки.

– Сигурно са предпочели да удължат престоя си там … – ти как мислиш?

– Тези младежи нямат никакво уважение към своя владетел! Когато се завърнат, ще трябва да накажем поне главатарите им, които са ги накарали да не се подчинят на дадените им заповеди! – отвърна Ли Съ с възможно най-убедителен тон.

Той вярваше, че корабите са били погълнати от морска буря, но нямаше друг избор, освен да се съгласи с думите на своя владетел и господар.

Но макар последният с удовлетворение да бе установил, че – по всичко изглежда – в погледа на неговия първи министър няма и намек за ирония, все пак едва смогваше да прикрива унинието си, като че цяла планина от безумна надежда току-що се беше сринала пред очите му сред облаци от прах. Погледът му бе ясен и празен като на човек, който е изгубил абсолютно всичко. В краката му бяха разпилени останките от морската карта на Чао Цуо. Най-напред я бе счупил от ярост, а после я бе натрошил на малки парченца, които ядно бе стъпкал.

– Следващият район от инспекционната ми обиколка ще бъде левия бряг на Жълтата река! – заяви унило Императора на Поднебесната.

– Кога ще желае Негово Величество да тръгнем на път? – попита раболепно първия министър.

– Още утре!

Зад заповедническия му тон едва-едва можеше да се долови пълното му разочарование.

Императорът полагаше неимоверни усилия да не покаже по никакъв начин огромното униние, което бе предизвикало у него прикритото му признание за неуспех, но вече не вярваше в завръщането на Експедицията на Хилядата. Вероятно запасите от храна на младежите се бяха свършили, ако, разбира се, плътта им не бе станала храна на морските чудовища, каквито имаше в изобилие във водите на Източното море! Не смееше да каже дори на себе си, че единственото нещо, което му оставаше сега, бе самият той да отиде на тези острови, тъй като това бе единственият начин да ги открие. Наистина ужасно съмнение току-що се бе породило в съзнанието му, след като по цели дни бе съзерцавал съвършено празното море, където нито един кораб не се бе появил на хоризонта, ако не се броят лодките на рибарите, които към обяд се върщаха от нощния риболов.

Ами ако тези Острови съществуваха единствено във въображението на Чао Цуо и на тези, които му бяха предоставили картите?

Извилият се отново на морския хоризонт вятър отново бе раздвижил замъците на Морските Дракони. Той успяваше да различи съвсем ясно островърхите им назъбени кули от бяла морска пяна.

Ако не друго, поне едно бе сигурно: Драконите съществуват, след като толкова лесно могат да се видят техните обиталища…

Това видение породи силно вълнение в душата на неумолимия владетел, който имаше непреодолима нужда да вярва в чудеса, за да продължава да
живее.

Тогава започна да отправя молитви към Морските дракони да върнат обратно трите кораба на Експедицията на Хилядата, та дори, стига да бе необходимо, да ги потърсят на дъното на морето, където те може би бяха погребани? Нима тази задача не бе в кръга на възможностите на техния цар? Нима Императорът на Поднебесната империя не можеше да се радва на същото отношение, което тези създания проявяваха към толкова много непознати хора, получаващи в изобилие от благодеянията им? Нима той не вършеше достатъчно добрини край себе си – нима не гарантираше сигурността на народите на Империята, като строеше диги и по този начин лишаваше реките от възможността им да преливат и да издавят жителите по бреговете им, нима не създаваше напоителни системи, благодарение на които можеха да избегнат глада? Редно бе да храни надеждата, че и той би могъл да получи от Морския Дракон поне тази последна малка услуга!

Но не знаеше заклинанията, а още по-малко жестовете, с които да привлече вниманието му и да се опита да получи тази услуга от него… А не си представяше как ще поиска от Ли Съ да му намери магьосник или заклинател, който да разреши неговия проблем. Това щеше да бъде само поредното признание за слабост от негова страна; то би могло само да накара, онези които мечтаеха да го свалят, за да заемат мястото му, да си помислят, че именно сега е настъпил моментът да го сторят.

*

Вече часове наред, скрит в тясната цепнатина, Чао Цуо наблюдаваше как Императора кръстосва назад-напред по закътаната пясъчна ивица, взирайки се в хоризонта. Струйки пот се стичаха по лицето и гърба на стареца, но той търпеливо чакаше Негово Величество да се отправи към скривалището му. Чакал бе толкова дълго, щеше да почака още малко. Все по някое време Той ще прекрати чудноватия си ритуал и ще се върне на пътеката, която е току до главата му. И тогава ще настъпи неговият час, неговото време. Но не би. Помътнелият от горещината поглед на стареца проследи как Повелителят на всичко земно се обърна за кой ли път към празната синя шир на морето вдигна молитвено ръце, левият му крак заора в пясъка и в следващия момент тялото му рухна. Пръстите му конвулсивно се свиваха и ровеха известно време мокрия пясък току до уморените ласки на Източното море. Императорът на Поднебесната бе мъртъв.

Ужасен старецът побърза да напусне скривалището си и по околни пътища се отправи към Дунин. Въпреки че се бе отдалечили доста от злокобното място мислите му отново и отново се връщаха назад. Със смъртта на Императора си отиде и надеждата му да се добере до островите на безсмъртието.

Той току що бе видял как всичко се бе изплъзнало от ръцете на този мъж: като пясъка, изтичащ между умиращите му пръсти. И всичко това заради мечтата му да стане Безсмъртен и заради натрапчивия му страх от заговори той бе принуден да води самотно и затворено съществуване и постепенно бе напуснал бреговете на реалността, за да живее в тези на параноята.

И въпреки това Империята бе установена върху здрави основи: терорът продължаваше да действа ефикасно. Периодът на военни завоевания бе отминал, тъй като всички „Воюващи Царства” бяха положили клетва за вярност на Императора. Сега вече Великата стена се простираше без прекъсване от Изток до Запад.

Така че Синът на Небето бе приключил начинанията си с успех.

Вече не бе необходимо нищо, освен безпрепятственото функциониране на огромната бюрократична военна машина, с която Владетелят на Поднебесната до преди малко контролираше всичко.

Или поне така си е мислел!

Официално всички показваха старание и раболепие, но зад тази фасада всички злословеха и крадяха. И само върховния владетел не признаваше това. Но нали когато човек стане невидим, той рискува вече да не вижда нищо?

Всъщност и тук пред очите му, Императорът изглеждаше уморен от властта и почестите. По изражението на лицето и тялото му се виждаше, че го интересува само онова, което все още небе получил: Безсмъртието. Но бе стигнал само до Смъртта.

Сега при един отсъстващ Император цялата власт ще се окаже в ръцете на неговия всемогъщ Първи министър. Но неговата законна власт произтичаше единствено от Цин Шъхуанди. Какво щеше да стане с него в деня, когато всички узнаеха за смъртта на Императора?

Тогава всички негови врагове щяха да се развихрят срещу него.

Наследникът на трона, първото дете от мъжки пол на Императора, някой си Хухай, още нямаше дори десет години.

Чао Цуо изведнъж се сепна – трябва ли да уведоми за това хуните, Курт …!?