Другарю главен старшина, – широкото бяло лице на ст.І ст. Ников (автомобилист в поделението) не можеше да скрие дяволитата закачка, която пулсираше под челото му. Миналия път споменахте, че прадедите ни са изминали хиляди километри, за да дойдат до тук, и как аджеба* са го направили като са нямали “зилове” * и “молотовки”*? 

– Момчета, преди да отговоря на въпроса на колегата Ников, искам с няколко думи да се спра на местата, които според някои наши и чуждестранни историци, издали книгите си преди 9.ІХ.1944 г., са обитавали древните българи. Аз за разлика от повечето наши съвременни учени в тази област, напълно споделям резултатите от техните проучвания.

На север от планинските вериги Каракорум, Кунлун и Алтъндаг и на изток от Памирския възел, се намира Таримската котловина, най-голямата от всички средноазиатски котловини. Освен с тези почти непроходими планински възвишения тя е обградена от също така мъчно проходимия Тян Шан* откъм северозапад и север. Само откъм североизток, където се простират източните по-ниски разклонения на Тян Шан, и откъм изток, откъдето я заграждат северозападните предпланини на Бейшан и Наншан, Таримската котловина е по-лесно достъпна. На изток и североизток всички планински проходи водят в пустинята Гоби. Проходите на север през Тян Шан, на запад през Памир и на юг през Кунлун и Алтъндаг са високи над 3000 метра и почти през цялата година са покрити със сняг. И самата котловина е висока около 1000 метра над морското равнище.

Днес котловината, с нейните пясъчни полета и маловодни реки, в по-голямата си част е същинска пустиня, известна под името Такламакан. Пясъците са засипали някогашните плодородни полета и цветущи селища. Но допреди 4 – 5000 години тази котловина е била истинска райска градина – плодородна, напоявана от многобройни планински реки и потоци, които се вливали в тогава голямото, а сега почти пресъхнало вече солено езеро Лобнор*. Около това езеро обитавало племето

По-ле* (по-ле според китайците), а иначе това било най-древното българско племе. 

И сега на въпроса на автомобилиста Ников. Именно тук, в тази котловина в края на ІІІ-то и началото на ІІ-то хилядолетие преди новата ера е бил опитомен конят. 

С опитомяването на коня придвижването ставало по-лесно и по-бързо. Преселението на отделните племена започнало да се извършва вече не принудително, а доброволно и свободно. Докато по-рано почти винаги към изселване са били принуждавани насила най-вече по-слабите, по-беззащитните, победените в битки, след опитомяването на коня предимно по-силните и по-храбрите, по-предприемчивите, по-подготвените за борба са прекрачвали границите на своята родина не вече в бягство пред врага, а напротив – в търсене на нови врагове. У нашите предци стремежът към по-голяма волност, към нови по-широки простори ги водел далеч от настъпващата пустиня. Волята и желанието за нови борби и завоевания и радостта от бързите промени са били силно окрилени от възможностите на новия сподвижник на древния българин – коня. Съхранените рисунки и изображения на коне, както и размерите на конската амуниция показват,че българският кон е от степните породи на Средна Азия. Той е бил среден на ръст, с широка шия и широк гръден кош, с тънки подвижни крака и малка глава, с широки ноздри. Тези основни белези показват, че породата е била много бърза и издръжлива. В древната родина на дедите ни и Китай тези коне са ги наричали “небесни коне” и китайците са се стремели всячески да се сдобият с тях. Когато идват в Европа ромеите и латините казвали, че българите и хуните яздели пегаси*, защото по време на галоп изглеждало, че все едно конницата не препуска, а лети. 

Днес в България за съжаление почти не са останали коне, те бяха събрани в ТКЗС и после предадени на месокомбинатите по места.

И все пак породата на “небесният” прабългарски кон е съхранен в някои области в Туркестан. Някога в миналото той е бил царски подарък. Какво ли не предприемали древните монарси за да притежават такъв кон. Персийският цар Кир, виждайки на състезание победата на един от “небесните коне” веднага предложил в замяна на стопанина му половината от царството си. А китайския император У-ди водил не една кръвопролитни войни със съседите си, само и само да се сдобие с “небесни коне”.

Днес тази традиция се възражда, първите секретари на Великия съветски съюз, без да се притесняват от новия морал, който проповядват, даряват с тези коне капиталистически владетели. Пример за това даде сам Никита Сергеевич Хрушчов, който направи необичаен подарък на кралицата на Великобритания Елизавета. Той и подари малко живо мече и два жребеца – алхатекинец и кабардинец. 

Но на мен ми се иска да се върнем отново на хората обитавали земите под Тян Шан. Племето по-ле било в състава на Великата хунска империя. Това древнобългарско племе било според китайските хронисти народ от ездачи – яздещи стрелци. Още от малки децата им с учели да яздят, първоначално на овци или на овни, а по-сетне и на коне. Така почти едновременно те се научавали и да ходят и да яздят. Когато поизраствали, те овладявали стрелбата от седло и в движение. По такъв начин децата и жените не само умеели да яздят добре, но също стреляли умело с лък. В случай на нужда можели сами да се защитават. 

Със земеделие, макар и да го познавали добре, българите не се занимавали много. Въпреки това всеки от тях имал собствено голямо парче земя, част от която се засявала за храна на добитъка. Отглеждали много и разнообразен добитък. Притежавали големи стада коне, волове, овце. Също така отглеждали камили, магарета и катъри.

Живеели в широки пространни землища, целите заобиколени с дълбоки окопи и висок насип, разположени във вътрешността на владенията им близо до голяма река или езеро и задължително едната страна защитена от планина или възвишение. Тези заселища българите наричали онгъл.

Древните българи имали съвсем различен от китайските си съседи външен вид*, обличали се различно от тях, носели бради и говорели на съвсем друг език.
Тук искам да споделя с вас мнението ми за породата, за расата на българите и за техния език. Иска ми се със споделеното и с вашето разбиране да разсеем напластените заблуждения, които господстват сега. 

Днес е обичайно да се приема, че чисти раси няма, открито да се внушаваразбирането, че поради това всъщност породата не е от особено значение. Едва ли има някое по-опасно заблуждение от това разбиране. Наистина чисти, без всякакви чужди примеси раси няма, но отделни рязко разграничаващи се народи, макар и не съвсем чисти, има и навярно ще има винаги, докато съществува човечеството. При това различията между расите не са само външни. Подчертавам, те най-малко са външни.

Различията се състоят главно в духовните особености и качества, а те са такива, че рязко отделят и изхвърлят с течение на времето чуждите примеси. Особено силно се е проявявало това отделяне и пречистване в онези времена на усилен и безмилостен подбор. Наистина тогава подборът е засягал ако не единствено, все пак главно мъжете. Но макар и само чрез мъжете, този подбор е бил достатъчно мощен. Той не само че успешно е противодействал на постоянния приток на чужди примеси, идващ главно чрез отвличаните жени и момичета, но е постигната и една такава особеност на породата, която и позволява възприемането на примеси само или главно от едната половина – от жените.

Поради това трябва да се приеме, че българската раса е плод на едно примесване от мъже, произхождащи главно от Таримската котловина, и от жени от други азиатски народи, защо не и от китайски произход – нова раса, със съвсем нови и различни отличителни черти и качества, чужди на другите съседни раси.

Значението на расата, въпреки по-големите или по-малките примеси, не е изчезнало и никога няма да изчезне за един народ като нашия, който не живее само за днешния си ден и който не желае да бъде в подчинение на другите – на враговете си. 

Днешният български народ, след като е запазил в известна степен белезите на своите прадеди – някогашните българи с техните отличителни черти, които и досега, макар и дълбоко потиснати, се таят в нашите души – наравно с това е придобил и не по-малко от външните белези на своите майки, тогавашните славянски жени (имам пред вид периода през, който сме вече на Балканите), а така също и множество и от най-лошите славянски недостатъци.

А сега да продължим по нататък. За храна предците ни употребявали месото на убития дивеч, месото на домашните си животни и твърде много мляко си сирене. А също така просо, ориз и плодове. Южни плодове и ориз си доставяли главно от Китай, било като данък или чрез размяна срещу кожи и добитък.

Докато за китайците семейството било основната и най-важната единица – цялото население всъщност представлявало само сбор от отделни семейства, а и според китайските разбирания самото то е трябвало да бъде един вид голямо семейство – за българите не семейството, а родът бил основата както на частния живот, така и на цялото им устройство. Родът бил ядката, зародишът не само на племето и на целия народ, той е бил и основното ядро на цялото военно и държавно устройство*.

И тук, колеги, малко ще се отклоня от организацията на първата ни древна държава, за да отбележа, че един от основните стълбове около, които се е градила тя и се е крепяла през вековете след това е именно родът, родът който не разклатиха нито хазари, ромеи и турци е на път да изчезне.

На всички вас тепърва предстоят сватби, ще ви се родят и деца. Искам да ви кажа какво преживях аз: “Мъчно и болно ми стана, когато на сватбата ми при подписването в гражданското отделение присъстваха всички от рода ми, а в църквата, отвън останаха, лелите ми и чичовците ми по бащина линия. 

Какво се беше променило от времето, когато се бяха появил на бял свят между тях, бяха играли с мен, бяха се грижили като по-големи братя и сестри за първите ми стъпки, а сега пред прага на семейния ми живот, стояха отвън, по-богати с новата си вяра, встрани от пътя на целия ни род, извървян трудно, но честно до тук, където те се отделяха от нас.”

С това отклонение от темата искам само да ви кажа, че отново и отново трябва да се взираме в това, което сме наследили и спокойно и упорито да продължаваме нататък. Важно е да подхождаме умело и внимателно към самите себе си, да не се обезсърчаваме или отказваме, да се доверим на духовната пътека, която ни свързва с предците ни, като си даваме сметка, че тя има свои собствени закони и своя собствена динамика.

Начело на старите българи стоял родът на държавния глава, който носел званието – кан сюбиги (великия кан).

Както целия хунски народ, така и древнобългарското племе (по-ле) били малочислени. Даже по времето на най-голямото могъщество и разширение на Хунската империя цялото и население, било много по-малко от населението на една само от 32-те китайски области по онова време. А територията на империята е била много по-голяма от целия Китай.

Нищо не било тъй желано и необходимо за древните българи, както увеличаването на броя на тяхното население. Родът ни още от самоопределянето си не е имал нито достатъчно бойци, нито майки, въпреки че е полагал най-много и най-големи грижи тъкмо да увеличи броят им. Нуждата от повече бойци карала праотците ни да прибират във войската си младежите още в твърде ранна възраст. Нуждата от повече майки поставяла много пъти като главна и единствена цел на техните походи отвличането на млади жени и момичета.

Същата необходимост – да имат колкото се може повече бойци и повече майки – ги е принуждавала да бъдат многоженци. Това е била първопричината на строго спазвания от тях обичай, според който след смъртта на бащата синовете били длъжни да вземат за жени останалите бащини жени, а братята – жените на умрелия брат.

Не се допускало да се изгуби и да остане неизползвана за българския народ способността на нито една майка да ражда бойци. Жената, макар и в харем*, който обаче по нищо не наподобявал китайския, не била нито робиня, нето предмет за удоволствие. Напротив, жената – както и мъжът – е имала едно високо предназначение – да служи по свой естествен начин на рода, на племето, като ги снабдява с колкото се може повече, по-здрави и по-добре отгледани бъдещи бойци и бъдещи млади майки.

Друг, също така строго спазван обичай у древните българи било задължението на кан-сюбиги да вземе за жена и по една дъщеря от няколкото по-знатни рода от племето, като, от друга страна, всички негови дъщери трябвало да бъдат омъжени за мъже от други знатни български родове.

Благодарение на тези обичаи са се поддържали непрекъснато тесни кръвни връзки между отделните по-знатни родове и рода на кана. От своя страна всеки по-знатен род от племето поддържал кръвни връзки с другите родове и по този начин почти всички родове от племето са се намирали помежду си в по-близки или по-далечни роднински връзки, както и в една, макар и често пъти много далечна, но все пак истински кръвна връзка с рода на великите си кан-сюбиги.

Така етнически древните българи могат да бъдат определени като смес от индо-арийци. Причисляването им към тюркските народи или тези, свързани с монголоидната раса, е неправилно. Още по-смешни са твърденията, че съвременните българи са “славянски народ”.

Старите хронисти отчетливо отделят българите измежду другите племена съставляващи Великата хунска империя, като подчертават тяхната самобитност и особености.

*Аджеба – дума за подчертаване на недоумение, съмнение.

*Зилове и молотовки – съветски товарни автомобили.

*Тян Шан – небесната планина. На територията на днешен Киргистан, Казахстан и Китай.

*Лобнор – в миналото езерото е носило различни имена, едно от които може да бъде прочетено като българско езеро.

*По-ле – след завършването на похода си към западното хунорско крило през 127 г.пр.Хр. самият китайски император У-ди в една заповед изтъкнал изрично като особено важно постижение на своя пълководец Вей Цин обстоятелството, че той бил кръстосал оръжието си с по-ле.

*… външен вид … – сред тях имало светлооки и тъмнооки типове, но древните автори и хронисти са подчертавали имнно белега “светлооки и светлокоси” за да покажат, че те не са от монголоидната раса, а са европеиди.

*Пегас – летящ кон.

*Хунорският /протобългарският/ род и родово устройство нямат нищо общо със съчиненията на Енгелс – “род” и “родово устройство.”

*Харем – това не бил същински харем, подобен на китайския. При заможните родове жените заедно с децата спели в отделни шатри, при останалите, които имали само една шатра, пазена за поход, всички спели заедно в глинена хижа.