От Странджа, Сакар и Бакаджиците ден и нощ се изнизваха коли с преселници. В Иридже много фамилии се раздвижиха, натовариха колите си и напуснаха къщи и дворове. Добитък и коли изпълниха улици и мегдани. Още преди слънцето да изгрее, колите вече бяха на път.

Още в леглото Петър чу припрения тропот и шум на колела. Скочи разтреперан от ярост, облече се и щукна* из селските улици. Пресрещна колите на хорището и дигна ръцете си във въздуха.

– Хора, вие сте луди, къде сте тръгнали? Аз не ви пущам!

Гласът му прегракна и той се задави. Колите спряха, мъжете го загледаха виновно, но не посмяха да го приближат. Петър ги изгледа и, като разпозна в някои от тях мнозина свои поддръжници, още повече се разгневи. Разкрачи се, изпъчи гърди,

вторачи в тях яден поглед и се развика:

– Страхливци! Негодници! Вие сте били змии в пазвата ми! Така ли се пази своя земя? Не ви е срам! Пфу!… Къде сте тръгнали? Знаете ли, къде отивате? На смърт, на смърт отивате! Вие не сте българи, а цигани! Пфу!…

Петър започна да снове от единия край на хорището до другия със стиснати юмруци.

– Няма да ви пусна! Убийте ме!… На, удрете! – и той наведе глава, подложи я за удари.

Ожесточението на Гюнгюрмеза слиса хората и те спряха, запристъпяха от крак на крак пред боиндруците*. От задните коли се зачу несигурен глас:

– Защо спряхте бре – теглете напред!

Първите отново дръпнаха поводите на добитъка и понечиха да тръгнат. Петър загреба шепа пръст и я хвърли срещу тях.

– Назад!… Назад!… Всички ви ще прокълна!… Още сега ще ви прокълна.

Който бяга от бащината си земя да бъде …

Повече не можеше да вика, почувства, че се задушава и отвори уста, за да поеме дълбоко въздух. Преселниците не сваляха очи от него и не знаеха, какво да правят. Няколко жени от по-задните каруци се развикаха и загълчаха мъжете си:

– Какво сте зяпнали в устата тоя дъртак? Не го ли виждате, че е изкуфял?

Стига сте му уйдисвали* на акъла!

– Той щял да ни прокълне! Да го убие Господ, дано!

От крайните коли се отдели Дели Минко, прибяга и хвана Петър за яката. Изгледа го с кръвясал поглед и скръцна със зъби:

– Какво се дереш! Я се махай от пътя ни!

– Минко, и ти ли тръгна?

– Не е твоя работа! Където искам там ще ходя!

– Защо ме лъгахте тогава?

– Сам си се лъгал!

Петър го удари през ръката, блъсна го и отстъпи назад.

– Не ме пипай! Ти си нехранимайко!…

Дядо Петър искаше още да се кара, но Дели Минко се нахвърли върху му и го събори на земята. Като насъскани кучета скочиха и останалите мъже и го заритаха.

– Дъртофелнико, падна ли ни най-после?

– Смачкайте му змийската глава!

Петър лежеше в прахуляка и не се пазеше от ударите. Гледаше съселяните си с помътени очи и още повече ги насърчаваше:

– Удрете!… Ритайте!… Тъпчете!… По-добре е така да умра. Тъй ми се пада… Тъпчете!… Ритайте!…

Един дигна дебела тояга да го удари в главата, но Минко измъкна сопата от ръцете му, хвърли я в близката кола и застана пред падналия.

– Стига му толкова! Водете колите, че път ни чака!

Двама-трима се наведоха, дигнаха стареца от земята и го хвърлиха върху близкия боклук, освободиха пътя и смушкаха добитъка. Дигна се прах, колите заскърцаха и запригласяха на воя на изоставено куче.

Петър остана да лежи на бунището сломен, смазан от мъка. По някое време Милко го намери и му помогна да се изправи на крака.

– Тете, всички се изселват, защо си тровиш живота напразно?

– Всички да се махат. В пущинаците да идат. Проклети да са!

– Ако не вярваш, качи се на коня и излез извън село да видиш, че пътищата гъмжат от коли.

– Махай се от очите ми, не мога да те гледам. И ти си като тях!… Сине, пази се да не те прокълна!

Петър се върна вкъщи, изкара коня от обора и го възседна. Петровица излезе, отиде при него и сложи ръка на коляното му:

– Дядо, накъде тръгна пак?

Той не и отговори излезе на царския път, изкачи първата могила и се обърна към гората. Слънцето облизваше със студен език Бакджиците и се опитваше да стопли синкавия есенен въздух. Очите на стареца бяха пълни със сълзи и той виждаше всичко премрежено, объркано. Струваше му се, че по земята пъплят огромни глистове и я поглъщат. В ушите му заблъска далечен, неопределен тропот. Обърна се назад и се изплаши. – И дърветата, като че ли са тръгнали на път. Земята се гъне под тежките им стъпки, а те бързо, бързо напускат ридове и баири!… Подкара коня, за да се дръпне от пътя им. Странеше от пътищата, не искаше да се среща с преселници.

Колкото навлизаше в гората, толкова се успокояваше. Мислеше, че всички го лъжат, като му казват, че пътищата са препълнени. Никакъв шум не се чуваше наоколо. Дърветата сега не се движеха, а здраво стояха на местата си. Почувства умиление към тях. Протегна ръка, погали един дънер и въздъхна:

– Само вие, дърветата, знаете земя да обичате. По-добри сте от хората…

Много сте добри! Послушайте ме – разсърдете се, разфучете се и препречете пътищата, та никой да не може да напусне Тракия. Заревете със страшни гласове!

Петър съвсем се разчувства, просълзи се, спря и се загледа в яките стволове на буките. Мислите му кръжаха, но го задържаха все на това място. Нищо не бе в състояние да го изведе от унеса. Той виждаше как дънерите набъбват, измъкват корените си от черната земя и ги сплитат пряко пътищата, като люти змии. Усещаше горското шумолене, като страхотен гняв срещу изселващите се и, без да иска свиваше юмруци. Пристъпи няколко крачи и вдигна поглед към небето. То бе чисто и спокойно, Гюнгюрмеза го видя през клоните на вековен дъб и неволно сниши глава. Стори му се, че черни облаци са слезли ниско над
земята, за да хванат изселниците за косите и да ги привържат за клоните на гората.

– Така, така ви се пада! Които напущат земята си, ще висят на клоните вързани за косите. Назад!… Назад!… Няма да ви пусна!

Ехото подхвана отчаяните му викове и ги заблъска по доловете и баирите на

Бакаджиците. Дядо Петър чу гласа си да гърми на шир и длъж, това го въодушеви и той пое дълбоко въздух и още по-силно изкрещя:

– Слабоумни, чуйте ме! Ще накарам гората да тръгне срещу ви, ако неостанете по домовете си!

Останал без глас старецът престана да се напъва. Ехото се изплаши и се притаи някъде в дълбоките пазви на гората. Дървесата отърсиха клони и жълтите им листи закапаха по земята. Един лист се задържа във въздуха, преметна се няколко пъти и се лепна на Петровата буза. Той бавно вдигна ръка, взе листенцето и му заговори, като на човек.

– Защо падна върху ми? За да ми покажеш, че и аз не съм нужен никому, като тебе ли?

Хвърли листа и се заоглежда, като че ли, току-що бе станал от сън. Предишните му мисли бяха отлетели, очите му бяха сухи и царският път лежеше на няколко разкача от него като прокъсан пояс. Попита се гласом защо е дошъл тук и като не можа да си отговори възседна коня и започна да му се кара:
– Аз като съм оглупял, ти защо ме слушаш? Хайде, бързо, обратно в село!

Още не съм умрял, нито пък полудял. Всичко е в човешката ръка. Ириджанско е все още в ръцете ми и аз ще го задържа – няма да го дам на турците …

Изправи снага, изпъчи гърди и остави мустаците си да се ветреят от бързия галоп на коня.

Петър се върна в Иридже и като видя изоставените къщи и празните дворове, извърна очи и заби поглед в земята. Някакъв конник се насочи към него. Той чу тропота, но не се обърна да види кой минава. Ездачът спря зад него и той изненадан чу името си:

– Бай Петре, войводата Златин тръгна с преселниците!

Изви глава на страни и ха да каже нещо, но краят на изречението сякаш го вкамени на седлото и той остана някое време зинал, безсловесен. Конникът Димитър Карагьоза го побутна по ръката.

– С Узун Недю е тръгнал. Щом научих и тръгнах да ти обадя.

– Всичко се свърши! – тежко въздъхна Петър и пак с отпаднал глас повтори:

– Всичко, всичко е свършено!

– Този вагабонтин Узун Недю голямо зло направи на хората!

– Такива хора са като конската муха, трябва овреме да се чистят! Не можахме да го смачкаме! – поклати глава старецът и добави: – Но той хубаво ни подреди!

– Ще изпратя хора да го настигнат и да го убият на място! – повиши глас Димитър.

Двамата изравниха конете си и поеха без посока. Излязоха от селото, а Петър забравил, че до него язди човек, пъшкаше, приказваше си и от време на време навикваше коня. За кой ли път търсеше изход за себе си. Сега разбра напълно, колко много бе привързан към този край. Погледът му като бързокрила гургулица, летеше от едно място на друго. Всяка пожълтяла
тревица, всяко обло камъче препълваха сърцето му с умиление. На един завой двата коня опряха хълбоци и Гюнгюрмеза погледна с изненада Димитър Карагьоза.

– Ти ли си Димитре?

– Аз съм дядо Петре! – обади му се Карагьоза с нажален глас.

Старецът преглътна мъката си и почувства нужда да приказва, да изкаже голямата си любов към всичко, което ги заобикаля. Вдигна дясната си ръка и направи широк кръг.

– Димитре, виж, колко е хубава тая земя! – и започна да реди едни приказки, които не бе казвал никога до сега.

– Ето онова букче, видиш ли го! Право е като свещ. Аз съм го садил. Преди години тук се срещахме с Кара Колю и за спомен зарових една семка в земята. Знаеш ли какви билки има в тази гора? Не знаеш. Една година хвана мор по овцете. На ден по десет умираха само от моите. Голяма мъка беше. Излязох сутринта в гората, наскубах разни билки, сварих ги и започнахме да поим с отварата овцете. И това си беше – престанаха да мрат. Ти си млад, не помниш, но запитай майка си, тя ще ти разправи – нея година всички останали овце близниха. Гората се изпълни с агънца. И всичките белички, като сняг. На където и да се обърнеш – агънца, бели агънца!…

– Не съм питал мама, па и от хората не съм чул, но сигурно тъй е било, както казваш дядо Петре! – и Димитър въздъхна дълбоко.

– Никога не съм другарувал с лъжата, Димитре! Мразя да ме лъжат. Който лъже на всичко е способен. Той може и земята си на чужди да продаде!… Всичко що сега ти рекох е чиста истина. Каквото и да поискаш от нашата земя, тя ще ти го даде с пълни шепи. Митре, богат ли съм аз? Имам ли всичко, което трябва на един човек?

– Богат си и всичко имаш.

– А знаеш ли кой ме направи богат?

– Зная – земята на Странджа и Сакар.

– Да си ми жив! Бог добро да ти дава! Тъй е. Тракия има щедри ръце и златно сърце. Не вярваш ли? Тогава слушай: – Бях млад – на твоята възраст. Излязох от село, тръгнах сам в гората и се изгубих. Замръкнах и цяла нощ си блъсках главата връз дърветата. Чух вълци да вият, но не се уплаших. Огладнях и пак не ми домъчня. Легнах на голата земя, загледах се в покритото със звезди небе, но скоро задрямах и заспах дълбок сън. На сутринта се събудих късно. Слънцето беше изгряло и блестеше през зелените листи. Скокнах, изправих се и знаеш ли какво видях? Около мене пръста беше разровена от вълците. Когато съм спал, те са дошли около мен и са искали да ме разкъсат, но гората не ме дала. Димитре, земята ме е запазила от дивите животни. И ако днес аз съм жив, то животът ми е даден от нея. Димитре, не мога да се разделя с тая земя, не мога!

– И никога няма да с разделим, дядо Петре!

– Димитре, искаш ли да ти се закълна, че няма да оставя Иридже?

– Ами че ние всички знаем това и само тебе слушаме!

– Не, ще ти се закълна!

– Дядо Петре, няма нужда! Защо ще се кълнеш пред мене? Какво съм аз – едно зелено ергенче!

– Ти си от здрав корен, Димитре! Здраво се дръж за земята и не се пущай. Моите ръце отслабнаха вече и скоро пръста ще се разсипе през пръстите ми, пред и те да могат да я задържат. А е тъй топла и щедра. Всичко ражда. Една година напълних десет хамбара със жито.

Петър се забрави и още дълго разправя за себе си и за тракийската земя. Отдалечиха се навътре в гората. Димитър се отби по иридженския път. Петър тръгна след него, но щом чу далечното скърцане на коли, изостана и се изгуби в гората.
Като се видя сам сред дъбовете, слезе от коня и го поведе по забравени, пусти пътеки. Не усещаше ни умора, ни глад. Вървеше и искаше да изчезне и да не се върне никога вече в Иридже. Той си мислеше, че като го няма в селото, синът му няма да тръгне на преселение. И колкото тази мисъл овладяваше съзнанието му, толкова краката му го носеха все по-навътре по неутъпканите пътеки. Дълбоко вярваше, че без него никой от челядта му няма да потегли към Русия.
Денят прехвърли, а Петър продължаваше да се скита из гората. Неочаквано излезе на голяма поляна и пред него се изопнаха едрите плещи на Бакаджиците. Зарадва им се. Веднага реши да изкачи големия Бакаджик и да хвърли един поглед отгоре. – Оттам той ще извика да го чуят всички българи! Ще ги закълне в майчиното им мляко да не напущат земята си.

Петър лека-полека започна да се залъгва с невъзможните си мисли! Вярваше в чудото и го чакаше. – Там на Бакаджика той ще получи голяма сила и с нея ще спре керваните. Земята на Тракия ще му я даде. Щом хвърли поглед над нея и тя тъй жално ще запее, че ще разплаче преселниците и те от жалост ще се върнат по домовете си.

– Бакаджик, братко мой, чакай ме, ида!

Гюнгюрмеза подкани коня си да бърза и започна да му разправя какво чудо щяло да стане тази нощ на Бакаджика.

– На тебе ще ти поникнат криле и ти ще хвръкнеш къде Стара планина, ще кацнеш на проходите и никого няма да пуснеш да я премине! Хайде мойто момче, побързай!

Двамата се изкачиха по тъмно. Месецът още не беше изгрял, а звездите грееха като златни звезди, тропосани по черното кадифе на небето. Той с мъка намери пътеката за върха. Преди да се изкачи на най-високото, почувства, че е страшно уморен и не може повече. Краката не го държаха. Седна да си почине и не смееше да дигне очи, да погледне пред себе си. Страхуваше се да не би някой да му избоде очите с тръни и да не може да види Чудото.
Придряма му се. Още малко и Петър щеше да легне на земята. Стресна се и стана. Отново залитайки тръгна към върха. На места опираше ръце о земята и тъй лазеше нагоре.

Бакаджикът властваше над цялата равнина. Петър вече беше на върха и се взираше в дълбокия мрак. Околовръст, из всички краища на тракийската земя, светеха огньове. Петър си мислеше, че това са големи светулки, които хвърчат над Тракия. Но погледът му отново се премести в ниското, нататък къде Ямбол и Карнобат, там също святкаха огньове. Но това не бяха само керванджийски огньове. Горяха стотици къщи, кошари, хамбари, саплъци* и обикновени колиби, запалени от напускащите ги стопани, за да не попаднат в ръцете на омразните поробители. Той примигна, дигна очи към небето и изплака:

– Колкото звезди по небето, толкова огньове из жална Тракия. Майчице свършено е с тебе!

И равна Тракия разкри Чудото пред очите на дядо Петър. Наоколо бе тъмно. Бакаджикът бе глух и сляп и стария Гюнгюрмез се почувства толкова слаб, безпомощен и сам, че зарида с глас.

– Боже, нека сега да умра!… Не искам да гледам тия изпопадали звезди по земята!

Още веднъж погледна огньовете и се развика на Бакаджика:

– И ти не си ми брат! И ти не ме обичаш! Защо не ги спреш?

Разсърди се и забравил умората си бързо заслиза надолу. Намери коня си, яхна го, излезе на пътя и отпусна юздата. Накъде щеше да го отведе добичето, беше му все едно. Обзелото го отчаяние бе толкова силно, че нито можеше да мисли, нито пък имаше чувството, че се движи през тъмната гора. Сякаш слизаше по стъпалата на дълбок кладенец, където огньовете ги нямаше.

В Иридже пристигна по обяд. Цялото му семейство бе на двора. Колите бяха натоварени догоре с покъщнина и охранени волове преживяха до яремите. Милко щом зърна баща си заповяда на слугите да впрягат. Старият Гюнгюрмез огледа суетнята наоколо и отново посред бял ден му се явиха падналите звезди от нощното поле на Тракия. Те бяха осеяли целият му двор. Мъждукаха със студен пламък между талигите; току пред краката на жена му, около която се въртяха Стойка, Гана и Ивана; редяха се от вратника покрай оборите, хамбарите и стигаха чак пред прага на къщата. Най-близката изведнъж избухна в бели неземни пламъци, които го заслепиха, той вдигна ръка, закри очите си да не гледа и хлопна вратата на собата зад гърба си.

След като всичко бе готово за тръгване, Милко отиде до старата къща и застана пред прага.

– Тете, хайде, време е!

И като не получи отговор удари с юмрук няколко пъти по дъбовата врата.

Голямата соба мълчеше като отворен прясно изкопан гроб.