К ъсното есенно слънце стопли земята, Тунджа се прибра в коритото си, земята изпръхна и калта по пътищата се дигна. Руските войски се изтеглиха от Одрин и след тях тръгнаха керваните.

Узун Недю впрегна колите и поведе преселниците. Тези, които се противяха на изселването, като видяха, че от всеки вратник тръгва кола, престанаха да заплашват хората. Самите преселници бяха възбудени и готови да се бият до смърт. Коли, дребен, едър добитък, деца, жени и старци препълниха пътищата и се насочиха към далечните, забулени в синкава мъглица, проходи на Балкана.

Недю яздеше жълтеникав кон, охраняван от двама казаци, препускаше напред-назад и насърчаваше преселниците, които всеки момент очакваха нападения от хайдути. Когато преминаваха през гора, екскортиращите казаци издаваха заповед, майките да се погрижат децата да не плачат. Мъже се нареждаха встрани от колите, въоръжени с брадви, вили, ножове и пушки.

От всяко село излизаха нови коли и се вливаха като поточета в черната река на кервана.

Навлязоха в тъмна вековна гора. Колкото усоите ставаха по-дълбоки, толкова гълчавата утихваше. Подплаши се кон и някой извика:

– Хайдути-и-и!

Керванът се раздвижи като настъпена змия и колите се заблъскаха в дърветата. Писъци стреснаха гората и тя заеча със собствен уплашен глас. Чуха се няколко гърмежи и след това всичко утихна.

– Няма никакви хайдути!

Този глас бе бодър, мъжествен и някак приятелски – прогони страха на малки и големи. Охраняващите колоната мъже се заизпровикваха и по дългото протежение на кервана, отново легна успокоението.

– Никакви хайдуци не се виждат!

Върволицата коли отново изпълни пътя и запъпли напред. Страхът от хайдутите отмина и в сърцата на всички поникна върхът на надеждата, че опасността ги е отминала…

На най-гъстото място гръмна пушка, от честака изскочиха няколко въоръжени конника и пресякоха пътя на последните десетина коли от кервана. Мъжете дигнаха пушки да се защитават, но от единия кон слезе воеводата Златин и се провикна:

– Братя, не се бойте! За зло не съм дошъл. Каквото ми трябва, ще си го взема и на добър ви час! Тука ли е Недю чорбаджи?

– Само него не ти даваме!

– И да ми го харизвате, не го искам.

– Златине, какво искаш от нас?

– Радка, присмехулницата! – и Златин се усмихна.

Мъжете и жените надуха гърла:

– Радо, Радке-е-е! Златин дойде да те забере!

Керванът отново спря. Името на воеводата отначало смути всички, но скоро безпокойството се превърна в радост.

– Най-верният воевода на Гюнгюрмеза е с нас! И той се изселва!

Едни познаваха Златин, повечето знаеха Гюнгюрмеза, но новината съвсем задръсти пътя. Мъже и жени се върнаха назад и наобиколиха воеводата.

– И ти ли идваш ли с нас?

– Златине, ела с нас!

– Там пак ще ни бъдеш войвода!

– Златине, всички ще дойдем на сватбата ти!

Златин на всички се усмихваше, но въртеше очи в очакване на Радка. Но тя не се показваше от никъде. Обезпокоен Златин се метна на коня, изправи се на стремената и извика:

– Радо, Радке!

Но на виковете се отзова друг. На зепенен кон пристигна Узун Недю с казаците и се развика:

– Кой спира кервана? А, Златин войвода! Пипнах ли те най-сетне?

– Чорбаджи Недьо, той идва с нас! – обадиха се няколко души.

– Браво, Златине, ей такъв ми харесваш и всичко ти прощавам. Дай си ръката!

Златин, без да иска, ей тъй, подаде ръка. Всички се зарадваха. Дългата снага на кервана се размърда и се заизвива по горския път.

– Къде е Радето?

– Туканка е, но няма да ти я покажем сегинка! – усмихна се Недю.

– Тогава се връщам!

– Не може! Няма да те пуснем назад!… Златине, погледни бе, чедо, всичкият народ е тръгнал да се преселва. Какво ще правиш ти самичък в тая пустош?

– Не е тъй, чорбаджи Недьо!

– Как да не е тъй, като пътищата се препълнени с хора? Няма да те пусна.

Кръстник ще ти стана! Радка от мене ще искаш!

Като никога до сега Узун Недю се почувства силен, юначен. Хайдутите клекнаха безпомощно пред безкрайните кервани, а дружините им се стопиха, като есенна слана под стъпките на безбройните преселници. Огледа се, гората му се видя разцъфнала, освежена, небето безоблачно, ясно. Не се стърпя и се развика:

– Радо!… Радке!… Намерете Радка и още сега я докарайте тука!

Множеството отново се люшна на разни страни – задириха Рдка. Иззад белокора бука изскочи пременена мома и се хвърли към коня на Златин. Той скочи от седлото и се опита да я прегърне. Тя се отдръпна няколко крачки и извика, така, че всички да я чуят:

– Аз назад не се връщам. Не искам мъж хайдутин. Щом турците се върнат веднага ще те подгонят. Ще ти пристана, ако тръгнеш с нас!

– Браво, Радке, умна жена тъй приказва.

Усмивката приседна на Златин, ядоса се че Радка така говори пред хората, отново възседна коня, разигра го и го обърна назад:

– Сбогом! Мойто място е в Българско. На добър ти час!

Дружината му мигом го обгради. Конят на Златин направи кръг, изпръхтя и се обърна. Той го пришпори ядно, конят се изправи на задните си крака и се хвърли напред.

– Златине, чакай, ще дойда с тебе! – извика Радка и хукна след него.

Той я изчака, подаде и ръка и тя се метна при него. Хората му обърнаха конете и се изравниха с него. Един от най-сербезлиите подхвърли:

– Златине, нашата работа тука свърши. Виж хората се преселват, хайде и ние след тях.

– Златине, много ти се моля, нека и ние като другите да идем в Русия? – пошушна в ухото му Радка.

Воеводата я погледна отдолу нагоре и погледът му се зарея над клоните. А Радка, усетила мимолетното му колебание, подръпна юздата и обърна коня. Хайдутите помислиха, че ги разпуща и им разрешава да тръгнат с кервана, разсипаха строя и се юрнаха да дирят близки и роднини.

– Златине, конят ти тръгна с кервана!

Той се сепна и се огледа. Около него нямаше никой от другарите му. На няколко разкача напред го чакаше Недю и се усмихваше подканващо.

– Тъй е най-добре. Ще се съберете и ще си поживеете на свобода. Добре дошъл при нас и да ви е честито на двамата.

– Зная, че не трябва така, не постъпвам добре, но… останах сам!

– Защо да си сам? – попита го Радка и добави: – Ами, аз, къде съм, нали съм с тебе?

Златин я погледна, усмихна се, погали я по страните и скочи от коня. Той наведе глава и тръгна до една от каруците.

– Тази не е наша! – извика Радка и подкара коня напред да стигне бащината си кола.

Новината, че с керванът е тръгнал един от воеводите от околността, зарадва всички. А като виждаха Радка яхнала конят му, подхвърляха пиперлии шеги, придружени с кръшни високи смехове.
Златин вървеше и не смееше да вдигне глава. Струваше му се, че гората и слънцето ще го заплюят в лицето, че е тръгнал с преселниците. Срамуваше се и от хората. – А какво ще стане, като научи дядо Петър, няма ли да му се ядоса и да го прокълне, като изменник и предател?… Радка се върна при него, слезе от коня и го улови за ръката.

– Защо си толкова кахърен? Аз пък съм радостна. И ние, като всички ще си свием гнездо.

Той я погледна, и като видя радостни сълзи в очите и, прегърна я през кръста и дълбоко въздъхна:

– Както е рекъл Господ, тъй да бъде!

През това време Узун Недю изпращаше назад гончия като му нареждаше:

– Искам още тая вечер, моя сватанак Петър Гюнгюрмеза да научи, че войводата Златин тръгна с нас!