Бавно напредвахме по стръмния скат. Слънцето също изкачваше своя дневен зенит и под палещите му юлски лъчи Балканът беше замрял – листенце не трепваше.

Изпълнили утринните си концерти птиците почиваха, скрити в дебелите букови сенки. Само ние пъплехме нагоре и от време на време поглеждахме към изпепеленото небе. Някакъв началник беше разпоредил по време на похода да се придвижваме през деня и да следим за паднали останки от американски спътник.

Шестте манерки отдавна бяха празни. Сухите гърла на момчетата бяха пресушили и моята, а наоколо бяха гори и картните листове на района показваха, че на километри от тук няма вода. 

Неусетно вместо меката ланшна букова шума под краката си усетих твърда почва. Едва доловима пътека лъкатушеше в направлението ни за придвижване. Тръгнах по нея и ми стана по-леко, въпреки че дърветата се снишиха и сянката, която клоните им плетяха над главите ни остана назад. Следвах стъпките на хора оставени тук много преди мен и докато се се питах какво са търсили в този пущинак, яркозелена ивица трева открои извивките на пътеката сред пожълтели треволяци, бурени и храсталаци. Малко по-нагоре между сочните стръкове грайферите на обувките ми оставяха ясни отпечатъци, излагащи на показ присъствието ми тук, но същевременно явен знак, че наблизо има вода. Таях в себе си изкусителната надежда, докато пред морните ми от взиране очи не се появи светлеещото око на желаната влага. В ход влязоха ножовете на момчетата и след минути в ямка, малко по-голяма от размерите на манерка започна да се оттича живителна струйка. Едва дочакал тя да се изпълни Николов потопи манерката. В металното гърло заедно с размътената вода се втурнаха сламки и бучици жълта пръст.

Утолили жаждата си продължихме нагоре и тогава го видяхме. Отначало се появи силуета на огромен бук, кой знае как устоял сам на ветровете на този северен склон. Когаго го наближихме видяхме, че от дънера му щедро раливайки искрящи на слъцето србърни струи, изтича изворче. Горската пътека свършваше тук.

Не мога да си обясня какво накара този спомен да изплува в съзнанието ми, когато облакътен на масата в старшинската стая обмислях заповедта на ЗКПЧ*. На мен безпартийния бе заповядано да водя политическата подготовка на старшинския състав в поделението. Това стана само няколко месеца след като по здравословни причини командирът на поделението ни напусна и неговото място зае ст.л-т Мързаков. Към многобройните ми останали задължения се прибавяше и ново – да се грижа за „духовното здраве“ на колегите си, да прокарвам партийнатаполитика сред стегнатите им до този момент редици. Не зная защо, но когато дойдох тук си мислех, че в това специално поделение политическата подготовка ще бъде на втори план. Осемте часа, които и отделяше разпределението на бойната подготовка ще бъдат сведени до минимум или заменени със занятия по специална подготовка. Но не би, както и в Айтос така и тук във Варна, понеделникът бе отреден за избистряне мозъците на отклонилите се от правия път.

Апостоли на новата религия в армията бяха ЗКПЧ. Получили специална подготовка във висшите военни училища те биваха изпращани в армията вместо капелани с ново име (ЗКПЧ), но вместо расо носеха офицерска униформа на съответния род въоръжени сили.

След тях бяха партийните секретари по места, умело направлявани от партийните инструктори към политотделите.

Вярата ни, която до преди четвърт век беше в ръцете на избрано малцинство от свещеници и заточена в храмове, църкви, в книги, догми, в церемонии, форми и ритуали бе изместена от нова привнесена от вън. Тя обаче обещаваше да свали стария рай на земята. И затова апологетите и побързаха да заменят храмовете с партийни клубове, многотомни писания на новите пророци стояха като реликви в модните талашитови секции на ръководните кадри. Червени покривки, петолъчки и гипсови бюстове на международни атентатори, красяха специалните кътове в специалните култови стаи. Скалите на радиоапаратите бяха запечатани, на превключвателите на транзисторните приемници висяха катинари – можеха да се слушат само радиостанциите “Хоризонт” и “Христо Ботев”.

Новите ритуали и символи не ме впечатляваха, напротив отклониха ме в предверието на вътрешното търсене. Бях ли готов да проповядвам тази вяра? Категорично не! Не вярвах на окупатора, който налагаше своята религия, опитвах се да бъда на разстояние и от ревностните разпространители на тези идеи. Изолирах се вътре в себе си, насочих погледа си към собствената си вътрешна същност и съзнание, за да разбера откровенията на съвремието. Там открих, че естествения път на растеж е да наследиш вярата на предците и да я преобразиш в духа на времето.

Това откритие обаче още повече ме отдалечаваше от силните на деня. Само преди няколко дена отклоних поканата на политическия командир да постъпя в редовете на Партията (след като по възраст бях освободен от членството си в ДКМС) под предлог, че не съм подготвен идеологически.

Може би като ми възлагаха ръководенето на политическите занятия считаха че ще поумнея, кой знае?

Още на първото занятие се обърнах към колегите:

– Момчета, зная че не обичате политическата подготовка, знам че за вас тя е просто губене на време. Но тя е заповядана от властимащите. Затова искам да гледате на нея като на проникване в тила на противника, а ние сме разузнавачи, нали? Аз ще ви водя и ще ви показвам “слабите му и уязвими страни”, от вас искам само да си водите записки за тях, за да можете да ги докладвате с точност пред изпитните комисии от различен ранг.

Новата ми роля беше сложна. Тя не беше тази на лидер. Водачеството не беше нужно в стария смисъл на тази дума. Всеки сам трябваше да направи своя избор. Аз трябваше само да очистя зърното от плявата и да им го поднеса така, че те поглъщайки го да го смелят, а не да го поглъщат цяло. По този начин и блюстителите на новия духовен ред от най-ниския ранг до най-високия в рамките на БНА, бяха доволни. Оценките ни по политическа подготовка бяха отлични индивидуално и като цяло на групата. 

Това обаче не се постигаше никак лесно. За всяко занятие трябваше да се подготвям старателно, защото изучавахме “Основите на Комунизма”. От всяка предвидена тема трябваше да отделя основното и да го поднеса в такъв вид на колегите, че да могат да го разберат и запишат. След това, обикновено в първите два часа на поредния понеделник, диктувах те записваха, а неразбраното разяснявах. В оставащите часове реших да върша онова, за което някога упреквах в съзнанието си л-т Добрев, а именно, недобросъвестния прочит и неправилно тълкуване на древната ни история. 

Тръгнах да събирам искриците на древния български дух мъждукащ все още в родовата памет, да раздухам трептящите пламъчета, които да осветят новия път на българите.

Тук срещнах, духовността, онази мълчалива спътница на древните българи, за която очите на апологетите на диалектическия материализъм, бяха слепи. Тя ми проговаряше, когато наши събеседници не бяха представители на хунския или тюркски бит, а стопанската история, културата, религията и изкуствата на древните българи.

На помощ се притече жена ми (задочничка в СУ), която в началните курсове изучаваше старобългарски и ми помогна със издирването на книги за прастарата ни история – от университетската библиотека, както и от личната библиотека на свещеник Христо Иванов от град Суворово.

Самото спускане в главоломните дефилета на Тян Шан, Памир и Хиндокуш в търсене изворите на българщината и духа на древните ни праотци си беше рисковано. Това беше доста в страни от “доверието”, оказано ми от политическите командири, но така се изправях срещу прокарваните от тях чужди идеи, че в характера на българина били заложени някакви изначални черти проявили се още със зараждането на българите като народ – комплексът на предателството, чуждопоклонничеството, отмъстителността и други такива. За това не бива в никакъв случай да виним древната история, или генетическите качества на българския народ, а да погледнем към тъжния ред от жестоките исторически удари, довели до похабяването на българския характер – ударите на две тежки робства от общо седем века, каквито малко народи са преживели и като добавим сегашното положение, при което се сринаха само за няколко десетки години четирите стълба, които винаги са крепели българския характер – стълбът на държавността и чувството за ред, стълбът на здравото и почтено трудолюбие, стълбът на вярата в доброто и стълбът на семейството, рода. 

Ето това беше, с което започнах. Това събуди интереса на колегите ми и занятията преминаваха с активното участие на всеки. 

Въпреки, че познавах всички от групата постепенно откривах все нови черти от характера на всеки един. Занятията по политическа подготовка бяха едно от
малкото места, където се събирахме заедно – автомобилисти, радисти, разузнавачи, парашутисти, леководолази, хора, които осигуряваха снабдяването и прехраната на всички ни. Това беше гръбнакът на поделението. Затова исках колкото ми се простираха възможностите да го опазя чист и духовно здрав. Не, че сред нас нямаше Юда, имаше и ние го знаехме. 

Неведнъж, аз, или някои от колегите бивахме привиквани от специално дошлият офицер от ВКР* по сигнал подаден след някое по-горещо занимание. Последиците бяха сравнително леки дисциплинарни наказания, които пълнеха личният ми картон. Така понеделник след понеделник, вместо пропагандиране идеите на чуждата идеология, заедно усвоявахме уроците по родолюбие. Надявах се като се обръщаме заедно към нашето далечно минало да успеем да съзрем и открием нашият собствен народностен нрав, нашите чисто български разбирания за собствено държавно устройство. Стараех се колегите ми да разберат кое е нашето – родното и кое е заето под чуждо влияние, да се опитаме заедно да очистим нашето от чуждото, а възприетото да видоизменим и приспособим към стария държавнически дух и традиции на българите.

*ЗКПЧ – заместник командир по политическата част.

*ВКР – военно контраразузнаване.