Военните действия срещу “горяните” през 50-те години на миналия век се разширили и от отразяване на отделни терористични нападения се стигнало до сражения в горите между “горянски” формирования и редовни части на БНА. Тези конвенционални военни мерки търпели неуспехи. Гористите местности и пресеченият терен, просто не ставали за предварително планирани сражения.

Разбирайки, че тази стратегия не сработва, новата власт решила да изолира непокорните части на метежниците от цивилните общини. За тази цел били използвани малки бойни патрули, които прониквали в горите, за да живеят там като врага, местейки се свободно от база на база, осигурявайки сами снабдяването си и преследвайки “горяните” по собствените им правила. Лишени от основните си източници за снабдяване между селяните и губейки притегателната си сила сред народа като цяло, “горяните” се стопили до единични групички, които скоро били ликвидирани окончателно.

Такава беше тактиката, която трябваше да усвояваме в началото на службата в новото поделение. 

Оскъден опит в това направление бяхме наследили от просъществувалия от 1960 до 1963 първообраз на нашия отряд. 

Ето какво споделя за ония години капитан 1 ранг Василев: “В края на петдесетте години на миналия век въоръжените сили на НАТО и Варшавския договор притежаваха вече огромно количество ядрени единици. Планираше се масирано използване на това оръжие още в началото на бойните действия при внезапно нанасяне на съкрушителни удари за парализиране разгръщането на противника и печелене на стратегическо превъзходство.

Тази доктрина наложи преразглеждане на досегашната дислокация на войските. Започна се извеждане на силите от големите гарнизони и бази и разсъсредоточаване в по-малки населени пунктове и поделения. Налагаше се поддържане на висока бойна готовност за бързо извеждане на частите и корабите от постоянните им стоянки и казарми в маневрени пунктове на местността и крайбрежието. Налагаше се оборудване на тези пунктове с укрития, комуникации и тилово осигуряване. Работата по изпълнение на този замисъл беше свързана с много труд, разход на материални средства и нова техника. Към края на 1960 година разузнавателните поделения на флота бяха пригодени за работа и живот в казармени условия. Сравнително подготвен за работа в полеви условия беше радио-локационно-разузнавателния отряд. Този отряд току-що беше приел материална част от аналогичния отряд на КЧФ*, а неговата разузнавателна апаратура (радиостанциите) – ПОСТ-1, ПОСТ-2М, РИС-1, 2 и 3 бе на колела и позволяваше бързо подготвяне на апаратурата, преход и развръщане на запасни позиции. Имаше собствено захранване, комуникации и тил.

Радио-разузнавателният отряд още работеше с немска апаратура (стационарни радиостанции “Берта” и “Лоренз”, преносими батальонни радиопредаватели от въздушно-десантните войски на Вермахта). Отряда нямаше полево електрическо захранване, подвижни свързочни средства и тилово осигуряване.

Морският специален разузнавателен отряд (първи вариант) току-що бе започнал формирането си.

Мощен тласък за мобилността на отрядите, поддържането на висока бойна готовност, бързо изнасяне и работа в полеви условия даде новият началник на ГЩ на БНА генерал лейтенант Иван Врачев чрез сериозни проверки на армиите и флота.

За проверката на ВМФ от генералния щаб се изхитрихме – взехме от тиловаците няколко палатки, крачна радиостанция, приемниците, на която можеха да работят на акумулатори, планшета от дежурната стая и всичко се изнесе в гората между селата Орешак и Кичево. Устрои се лагер. На другия ден ген. Врачев на път от гр. Балчик за гр. Варна минава от там и се отбива да види какви са тия моряци. Генералът ги нахокал, че приличат на катун, но обеща и после дадоха две коли за ПЦ*, 3 радио-коли за приемен център, една Р-118, и една Р-104.

РЛРО* се изнесе на нос “Кочан”. Там същия се маскира и не беше проверен.

МСРО* загази най-много. Той току-що беше започнал формирането си и имаше назначени само 15-16 души. И изведнъж … мобилизация. Дойдоха 100 човека запасняци, стари парашутисти и всякаква сбирщина от 20 до 50 години на възраст и до 120 килограма на тегло. Спомням си бащата на Петър Марков (водолазен инструктор във втория отряд 1970 – 1980 г.), 120 килограмов мъж, висок 192 см. на 50 години. Същият дойде с гъдулката си. Настанихме ги в училището на село Бяла (днес град Бяла), където беше мобилизационния център на отряда. За спане взехме пружинени кревати от една почивна станция, дюшеци, бели чаршафи, родопски одеяла…

На втория ден дойде генерал Врачев и …. гръм и мълнии! Руга ни по всички правила и заповяда:

1.Марш в гората на землянки!

2.Утре вечер стоварване на групите от кораб!

3.Вдруги ден вечерта – парашутни скокове!

Докладваме, че нямаме парашути. Веднага заповяда на един полковник от ВВС – “ДО УТРЕ ДА ИМА ПАРАШУТИ”! Назначи контрольори от комисията и си замина.

На всички им увиснаха носовете, но никой не каза, “аз не мога”, или “не съм скачал”, или, “стар съм”. През нощта и на следващия ден всеки скачаше от където намери, за да “набива” глезените. Заповедта изпълнихме. Десанта по море се извърши. От въздуха също, само че без парашути, чрез прехвърляне с вертолети. На генерала беше докладвано, че заповедта е изпълнена.

След тази проверка се изготвиха планове за БГ с всички необходими раздели, определиха се райони за развръщане и се започна работа по материалното осигуряване и подвижността на отрядите. Снабдяването с автомобили помогна за решаване на въпросите по БГ, но се отрази неблагоприятно на оперативната работа. Твърде много време и сили командирите започнаха да отделят за решаване проблемите по автотранспорта, захранването, полевото имущество,
свръзката и т.н., за сметка на грижите за ОР.”

На 01.10.1970 г., на основание организационна заповед № 0294 на командващия ВМФ МСРО беше сформиран отново и дислоциран в район „Тихина“. Капитан 3 ранг Цветков, който в предишния отряд е бил командир на група, стана командир на поделението, а старши лейтенант Мързаков от помощник-командир на група стана началник щаб. Мичман Димитров от радист оглави приемния център и постави основите на традиция, която после мичман Исаев затвърди, а именно операторите-радисти в центъра винаги да играят основна роля в осъществяването на качествена и безотказна радио-връзка с крайните кореспонденти. Те бяха в състояние по всяко време на денонощието, независимо от капризите на времето да пресеят с “чувствителните” си уши радио-ефира и да отсеят нашите слаби „писукания“. 

Аз и Николай буквално се вписахме в схемата на новото поделение като радисти-крайни кореспонденти, трябваше само да се “настроим на вълната” на новия тип радиовръзка.

С прибавянето към длъжностите ни на помощник-командири и длъжността радист (другите помощник-командири не бяха радисти) започна и едно лавинообразно прикачване на нови длъжности – началник “бойна подготовка”, началник химическо снабдяване и поддръжка, ВРИД старшина на рота и т.н. 

Николай не издържа на това темпо и няколко години по-късно прие длъжността старшина на отряд. 

Аз тръгнах по друг път.

Освен организационните въпроси по изграждането на поделението, като строителство, организация и снабдяване, командирът к-н 3 ранг Цветков отделяше голямо внимание на физическата подготовка в поделението като цяло.

Следобедите в 14:00 часа строяваше целият свободен от наряд команден и личен състав и под негово ръководство правехме крос 1000 метра за загрявка. После пак по негова рецепта “за заякчаване на глезените” играехме безкрайни футболни срещи. Всяка среща завършваше тогава, когато както обикновено неговият отбор победеше.
В 11:50 часа в петък след като приемеше общия строй, командирът преминаваше на десния фланг, командваше: “Надяс-Но, След мен-ходом Марш”! и цялото поделение под тази команда тръгвахме след него. Непосредствено след него крачеха офицерите от щаба, а заедно с тях секретчикът, инструкторът по ЛВП, инструкторът по ВДП, началникът на свързочния възел и лекарят. Едва тогава се редяха морските разузнавателни групи. Тях ги следваше транспортно домакинския взвод, а последен пристъпяше старшината на отряда.

Така в партизански походен строй изминавахме 12 километра, обядвахме и започваше поредната футболна среща.

Всеки последен петък тази процедура се повтаряше като веднага след сутрешния строй капитан Цветков повеждаше колоната за 40 километров пеши-марш. Няколко месеца поред (докато пристигне маскировъчната екипировка) крачехме със строевата униформа – обувки половинки, прав панталон, шинел, вълнено кепе на главата и мешка* на гърба. 

Командният състав с пистолет „ТТ“ на кръста и противогаз през рамо, а матросите с АК, сумка с четири пълнителя и противогаз.

Спомням си един от маршрутите – поделението, “Орехчето”, село Звездица, “Харамията”, чешмата в началото на “Азман дере”, устието на “Паша дере”,
“Карантината”. От там до района на “Тихина” се прибирахме с една от двете “молотовки”* 

Общото въодушевление от това, че най-после заедно, макар и с морски униформи, проправяхме пътеки по неутъпканите пътища, бе леко накърнено от първите мърморения, идващи най-вече от челото в колоната. Някой започна да се оплаква, че имал разширени вени и ходенето за него било противопоказно, друг твърдеше, че не си е подал молбата да бие бадева такива километри, а доктор Попов ни уверяваше, че място му не е в строя, а в линейката.

В началото на новата 1971 година “партизанската колона” пое по пътя на “подводничарите”. Стъкмени с чисто нови “парашутни” обувки, маскировъчни дрехи с подплата и 25 килограмови раници. Въоръжението бе стандартното. Така екипирани стояхме на рубежа – десетина метра южно от устието на река Камчия. Очакваше ни преход от 100 километра през Балкана до “Чудните скали”.

Още след първата височина източно от село Рудник, трябваше да пресрочим 10-минутната почивка, за да можем да се отървем от подплатите на маскировъчните дрехи, които пречеха на движението и покачваха неимоверно температурата на жадните ни за предизвикателства млади тела.

Крачех в средата на колоната и ми беше тясно в широкия “Коджа балкан”. Колоната се проточваше по равните участъци сбиваше се пред стръмните наклони, понякога запираше докато се уточни правилната посока. Това водеше до непостоянен темп на придвиждаване, от който страдаха последните, най-неподготвените. Може би умишлено разузнавателните групи, тези които вече имаха натрупан някакъв, макар и минимален опит от проведените занятия по тактическа подготовка, бяха разположени в средата на колоната. 

Привечер достигнахме района на “Пчелина”, южно от село Долен Чифлик. Запалихме огромен огън и започнахме да ближем раните, които ни поднесе новата екипировка и дългия път по пресечен терен. Най-много бяха пострадали краката. Това се дължеше както на новите обувки, така и на неподходящите чорапи. Повечето бяха обути със синтетичните чорапи от водолазното бельо, които ст.І степен Марков им бе раздал като полагащо се доволствие. Сега с болка констатираха, че от подареното боли. По глезените им имаше огромни пришки, стъпалата на някои се бяха подбили. Това се дължеше на чорапите без пети. При ходене те се степваха, смъкваха се към пръстите и така кожата и пръстите се протриваха и се появяваха кървави мехури.

Тези от моите момчета, които ме бяха послушали и се бяха снабдили от бабите си с ръчно плетени вълнени чорапи бяха добре. Боляха само ахилесовите сухожилия от плоските стъпала на обувките.

Цяла нощ се въртях в спалния чувал. Платнената материя, подплатена със сепани кълчища тежеше пред деня, но за сметка на това, сега през нощта не топлеше.

Сутринта ни посрещна с изненада – валеше на едри парцали мокър сняг. 

Продължихме пътя си на запад. Терена вече беше планински. След трудните изкачвания следваха главоломни спускания. Тук на високото имаше сняг. 

Отначало само покриваше обувките, но колкото повече навлизахме в недрата на стария Балкан дебелината на снежната покривка растеше. На някои места
досигаше до коляното.

В ранния следобед благополучно стигнахме “Жечкин гроб”. Тук до партизанския паметник на южния бряг на усойно дере, вече ни очакваха старшите ни началници. 

След импровизирания митинг за отдаване на почит на загиналите партизани и след като се увериха, че всичко е наред, Началника и неговия заместник се разделиха с нас, а ние продължихме напред и нагоре. След като излязохме от злополучното дере, оказало се лобно място за мъже и жени на наша възраст преди 27 години, на високото ни очакваше сняг до пояс. Въпреки това командването не се предаде и продължи да води отряда. Напредвахме мъчително бавно. Смрачи се и нощта настъпи някак изведнъж. Нямаше луна само белота, тъмнееща гора и един безименен връх пред нас.

Вървяхме с часове, някъде снегът изтъняваше и търгвахме по-бързо, но отново попадахме в дълбокия сняг. Трябваше да заобиколим върхът от север и според изчисленията ми той отдавна трябваше да е зад гърба ни. 

Колоната изведнъж спря. Оказа се, че сме се върнали на старите си следи. Бяхме направили кръг около “Безименния” връх. 

Около полунощ достигнахме партизанския бункер. Почти до сутринта палихме огън и се сушихме.

Когато слънцето се появи и трябваше да тръгваме отново, оказа се, че обувките на Марков толкова са “пострадали” от нощното сушене, че ставаха само за хвърляне.

Добре че той се оказа предвидлив, измъкна от раницата си чифт платненки обу ги, намота около тях найлонови торбички и така беше отново готов за партизански подвизи.

Когато около обяд прецапахме ледениет води на река Елешница оказа се, че матрос Хрусанов има болки в корема. Според доктор Попов може би се бе спукал апендиксът му.

Веднага установихме радиовръзка с Центъра и благодарение на бързата реакция на екипа на военноморската болница матросът своевременно бе евакуиран от безлюдния район.

В останалите километри до “Чудните скали” единственото нещо, което занимаваше участниците в партизанската колона бе съдбата на нашето момче. Няколко пъти командирът спираше колоната и ние с Николай заедно с другите радисти разпъвахме една от радиостанциите търсехме Центъра с позивните на “дежурната честота”, после с нетърпение всички очаквахме разкодирането на получената радиограма, но уви там все още не знаеха нищо за случилото се с Хрусанов.

Тревогата, която витаеше над иначе събрания походен строй, пришпорваше уморените ни крака и с удвоени усилия бързахме да се доберем до крайния пункт. Там картата показваше, че има почивна станция, в която се надявахме да има и телефон.

Малко след като в ранния януарски следобед едва изминали последните метри стояхме в разгънат строй пред входа на почивната станция от вътре излезе командира, поздрави ни с успешно изпълнената задача и обяви на всеслушание,  че операцията на Хрусанов е преминала успешно. Спонтанно мощно “ура” разтърси смълчаните остри ръбове на скалите в краката ни след последните му думи. 

Гледах изпънтата фигура на командира и неволно си спомних думите му пред строя на брега на морето: “Който смята, че не може да издържи, да не тръгва”. Сега тук, изправен пред нас, той нагледно ни показа, че не командва подчинените си от топлата канцелария. А тези, които стояха на топло тепърва щяха да ни вгорчават живота.
Въпреки емоцията от добрия край, вече оформящите се в съзнанието ми професионални наченки, реагираха тревожно на липсата на бойно охранение на колоната, лошото качество на обувките и спалните чували, недоброто на моменти боравене с топографската карта от водещите.

Тогава още не знаех, че част от тези проблеми ще останат нерешени до края на службата ми в поделението.

*КЧФ – краснознаменен черноморски флот.

*Молотовка – товарен автомобил ГаЗ-51 (с дървена кабина).

*Р–104 – радиостанция с малка мощност.

*РЛРО – радиолокационен разузнавателен отряд.

*МСРО – морски специален разузнавателен отряд.

*ВВС – военно въздушни сили.

*БГ – бойна готовност.
*морски специален разузнавателен отряд /първи вариант/ – допълнението е на автора.

*ОР – оперативната работа.

*Мешка – платнена войнишка торба.

*Парашутни обувки – туристически обувки с плоско стъпало (противопоказни за дълго ходене).