– Драконът пак се е появил в едно село! – възкликна началника на полицейския отряд, когато първия министър Ли Съ поиска подробности за доклада, който му бе изпратен предишния ден относно поредното опожаряване на стопански постройки в една от южните провинции.

Вече няколко години всички полицаи в царството преследваха митичното същество с конска глава и змиевидно тяло.

Съществото, което се появяваше и изчезваше като по чудо, не можеше да е човек. Селяните смятаха, че е дракон, а жертвите, най-вече имперски чиновници, твърдяха, че са седем конника с маскирани с конски гриви лица и змиевидни опашки, които се спускаха от гребените на шлемовете им.

Този „дракон” и свитата му нападаха най-вече складове, обори и сгради на властниците, където се съхраняваха иззетите от селяните данъци в натура и пари. Пленените чиновници отвеждаха незнайно къде, а зърното, животните и парите връщаха обратно на селяните.

Нападенията на Драконите се бяха превърнали в легенди и силно преувеличени разкази. Безчинствата им бяха завладели духовете. Събирачите на данъците отказваха да вършат работата си в южните провинции. А бедните селяни очакваха да ги споходят и отърват от имперските тегоби.

– Но защо не успяваме да ги хванем? – попита Ли Съ. – Това е вече петнадесети доклад за грабежите и безчинствата им.

Той взе от полицая бамбуковата пръчица, която му бе дал да прочете.

– Тези същества са неуловими. Винаги се появяват там, където не ги очакваме! Ще ви изложа накратко само някои от случаите в моя район. В едно село се появил дракона. Влязъл в дома на чиновник от данъчната служба, но миролюбиво си излязъл веднага щом обитателите му започнали да пищят от уплаха. После се отъркалял в плитката селска речица и стоял три дни свит в тинята. След тези три дни рукнал дъжд и драконът „с гръм и трясък се издигнал към небето и си отишъл”.

Във втория случай също били замесени данъчни служители. Чиновникът Ван заедно с двама колеги се отправил към близката планина, за да се поклони в намиращият се там храм. Когато влезли вътре измежду гредите се появила змия, която се завъртяла няколко пъти около себе си, застрашително започнала да нараства и всички „разбрали, че това е дракон”.

В друг случай дракона се появил когато притъмняло и загърмяло силно:

„Селяните видели, че между облаците виси дракон, люспите му мърдат и се разтварят, а в ноктите си прехвърля човешка глава. Коси, вежди – всичко на главата се виждало ясно”. След известно време се блеснала светкавица и се чул страшен гръм. А когато се обърнали видели, че складът, където се съхранявал събраният ориз от данъчните, бил обхванат в пламъци.

Ли Съ не вярваше в тези истории за дракони. За него те бяха плод на въображението на наивни и прости хора, какъвто навярно беше и този нещастен полицай, който стоеше пред него. Той се чудеше как е успял да стане началник на отряд.

– Но той действа в една определена територия! Освен ако не е птица, която да прехвръква тук и там! – изкрещя Първия министър, все по-раздразнен от създалата се ситуация.

– Вярно е, че върлува в един квадрат с дължина от около двеста ли, чийто център е градчето Пей – веднага уточни командирът на отряда.

Униформеният прекрасно си спомняше картата с района на действие на Драконите, която отделът му бе изготвил преди месеци. Той я бе окачил на стената в кабинета си, а местата, където бе върлувал разбойникът, бяха отбелязани с кръгчета.

– Ще пуснеш всичките си хора по петите му. Искам да хванете този разбойник жив, възможно най-бързо – заповяда Ли Съ. – В противен случай –
добави заплашително той – ще се простиш с нашивките си. Първият министър има право да разжалва офицери!

– Господин министър, ако това са дракони, никога няма да успеем да ги заловим! Един дракон е неуловим като облак… – простена полицаят.

– Не искам да слушам повече на никакви дракони! Ще направиш каквото ти казвам и точка! – изкрещя извън себе си Ли Съ.

– Ваше Превъзходителство, ще се заема с това още щом се върна в участъка – с пребледняло лице и треперещ глас измънка началникът на полицейския отряд.

*

По същото време, когато нещастният началник на полицейския отряд се готвеше да предаде на подофицерите си заповедта и заплахата на Първия министър, Драконът току-що бе приключил с нападенията за деня и се канеше да прекара нощта в едно от обичайните си скривалища в една падина под високи скали, чийто достъп заради тясното дефиле беше невидим за всеки, който не познаваше местността.

Ако началникът на полицейския отряд го видеше в този момент, щеше да разбере, че това не е никакъв дракон.

Лиу Бан свали шлема с драконовата глава и въздъхна. Гърбът му се бе схванал от уморителния галоп, в който бе прекарал деня, преследван от десетина полицаи.

Днес нещо се бе объркало. Както винаги шестимата му приближени, предвождани от помощника му Сяо Хе нападнаха охраната на един обор. Там имаше стадо говеда, които той после спокойно щеше да освободи и натири, за да могат селяните да си ги приберат обратно. Но тъкмо слизаше от коня, когато от долчинката под селото се появиха въоръжени конници.

– Дръжте разбойника! – развикаха се те. – Той не е никакъв дракон, а обикновен разбойник! – крещяха те към излезлите на края на селото любопитни хора.

За малко да го заловят пред погледите на слисаните селяни.

Отеклите му крака ужасно го боляха. Той завърза коня си за един храст и седна на скалата. Животното, което вече познаваше местността, захрупка малкото останали по храста листа.

Когато развърза ремъците на кожените си обувки и понечи да ги събуе, той не сдържа болезнения си вик, толкова изранени бяха глезените му. Ехото от стенанието, препратено от скалите наоколо, му отвърна и го накара да подскочи; имаше чувството, че някой го наблюдава и се готви да се хвърли отгоре му. Гробовната тишина на заобикалящите го обрулени от вятъра урви, по които вирееха само хилави бодливи храсти, успели да се закрепят между скалите, го успокои. Камъните донесоха крясъка на бухал.

В очакване на хората си, изтощен, той затвори очи.

В редките моменти, които можеше да се отпусне, Лиу Бан се докосваше до пръстена, който промени живота му. Сега останал сам той внимателно го извади от торбичката, която бе пришил от вътрешната страна на дрехата си – близо до сърцето. С треперещи ръце го постави на показалеца на дясната си ръка и уморено се отпусна на коравата земя със спомена за далечната среща с пратеника на Дракона… Установи, че спомена не избледняваше с времето, а оставаше все така ярък и силен. Яви му се кобрата и му каза нещо твърде интересно за пръстена: „Ако имаш някакъв въпрос – какъвто и да е той – достатъчно е да го сложиш на показалеца на дясната ръка, както направи преди малко, а след това да заспиш и в съня ще получиш отговор на въпроса”.

„Не се притеснявай и не се паникьосвай от някакви слуги продали душата си на Цинския император! Те никога няма да те хванат и да ти причинят зло!” – гласът, който нашепваше това сякаш идваше изпод земята – потаен и тих, балсам за изтерзаните му уши. „Ще водиш още много битки. Не винаги ще побеждаваш, но накрая ще спечелиш. Запомни – с името на сина на Шъхуанди – Ху Хай е разпространено едно предание, което баща му е разбрал погрешно. То гласи, че държавата и родът на Шъхуанди щели да бъдат унищожени поради Ху. Императорът така и не разбра, че това се отнася за сина му Ху Хай, а помисли, че предсказанието се отнася за хуните и поради това нареди да се построи големия окопен вал. Империята ще погине, когато умре синът му и после идва твоя ред”. Лиу Бан постепенно потъваше в лепкавата мъгла на отморителния сън и гласът вече едва-едва се прокрадваше до ушите му: „… „във всичко ще успееш, но не тръгвай срещу хуните. Те ще ти заложа-а-а-т цветен капа-а-а-н….”

Бухалът замлъкна. Тишина покри скалистата клисура.