Петър Гюнгюрмеза се бави цяла седмица в Сливен и когато с върна в Иридже, завари в двора на сина си няколко коли добре подготвени за дълъг път. Пусна коня и заоглежда каруците. Стори му се, че чува стъпки зад себе си, ритна предното колело на близката кола и се развика:

– Какви са тези коля тука?

Но на сърдитият му глас само конят се отзова, дигна глава и уплашено изцвили.

– Къде ли са се дянали?

От комшулука се показа Петровица и изохка:

– Петре, какво си се развикал, много съм болна, не мога да трая!

– И аз съм болен. Тия коли Милко ли ги докара?

– Нали ти казах, болна съм, пък и това е други двор, не съм чула.

– Старо, ти си виновна за всичко!

Петровица изпъшка отново и седна на стълбите, които водеха за чардака. Петър я приближи все още ядосан.

– Къде са Милко и снахата?

– Не ги зная къде са. Ами те са мъж и жена и могат да си ходят, където си искат.

– Където си искат ли? Затова ли са събрали тези коли в двора ми?

– Дворът вече не е твой. – опита се да се надигне Жела.

През това време Петър отиде до дръвника и взе бардвата. Петровица разбра намеренията му, отиде при него, и хвана брадвата за дръжката.

– Нали беше болна, а? Остави брадвата и не ми се пречкай!

– Тази работа е и моя!

Петър дръпна ядно брадвата и събори жена си на земята. Стойка се изправи на колене, запълзя към него и извика:

– Милко, баща ти ще насече колите!

Гюнгюрмеза замахна и заби брадвата в аръша* на първата кола. Петровица се довлече до него и прегърна коленете му. Откъм старата къща се появи Милко. Той помисли, че баща му и майка му се бият, нахвърли се върху баща си, улови го за раменете и го завъртя. Петър разпери ръце, изпусна брадвата и коленичи, за да не падне.

– Милко, какво правиш?

– Няма да ти позволя за биеш майка!

– Пусни ме! Ще те прокълна*!

Милко го остави, мина от другата му страна и дигна брадвата от земята.

Петър го погледна под око и протегна ръка към него.

– Дай насам брадвата!

– Милко, не му я давай! – извика майка му. Ще насече колите. Виж процепа!

Милко разгледа следите от брадвата и е обърна към баща си:

– Тия коли са мои. Купил съм ги с мои пари. Нямаш право да ги трошиш.

– Всичко е мое – и тук и там! – направи широк кръг с ръка стария. – Аз тоя срам няма да го преживея!

– Тук няма никакви срамотии. Всички добри и работливи българи тръгват да се изселват. И аз ще тръгна – в турско повече не ми се живее. Не искам тук да се раждат и децата ми.

– Според тебе аз досега не съм се трудил и не съм българин, тъй ли?

– Може да си много работен и скопосен, но повече от людете не те обичат и не искат да те слушат. Вината за бастисването на кервана хвърлят върху тебе. Онзи ден в Иени махле са убити с брадва Жейно Пърлика и жена му. Говори се, че и ти имаш пръст в това убийство.

– Тогава не те ли е страх, че мога да убия и тебе?

Стария Гюнгюрмез настръхна и тръгна към сина си. Стойка забрави, че е болна, и извика:

– Петре, ела на себе си! Остави детето!… Милко, бягай!

Милко отстъпи крачка назад, хвърли брадвата в градината и зачака баща си.

Петър го приближи и го хвана за яката.

– Син си ми, но, като на врабче ще ти откъсна главата. Не ти разрешавам да напускаш Иридже. Всички могат да се изселят, но аз и ти трябва да останем!

Милко хвана китките на баща си, стисна ги и ги свали от дрехата си.

– Тете, тук не мога да остана. Тясно ми е, стяга ми се душата. Видя, какво направиха с лъвчето ми. За хора като мене тук място няма. Не ме харесват нашите, не понасят и чуждите. Набеждат ме като тебе, че съм убил и татарина. Ще хващам други път, там може дарбата ми да ми е от полза. Чух от казаците, че там край морето имало голям град – Одеса. Там имало такива статуи като моята. Може пък там да ми излезе късметът и да направя по-големи и по-хубави, такива, каквито ги виждам със сърцето си! С мен ще тръгнат Ивана, Михо и майка. Там ще сме свободни от всички тукашни тегоби.

– Синко, тази свобода не е твоя свобода, тя е тяхна, ти не си направил нищо, за да си свободен, а подарената ще ти тежи до гроба!… И Петър изфуча, блъсна сина си в гърдите и тръгна към жена си.

– И ти ли бягаш от мене, старо?

Обърна гръб на двамата и тръгна да излиза от двора. Чак сега, когато гневът му поспадна, започна да премисля стореното през последните дни. Можеше ли да издържи до край? Какво ще стане с името му, с влиянието му, ако семейството му го напусне? Отново се видя самичък в старата къща, видя пустите стаи на новата и затвори очи от мъка. Залитна и се подпря на колоната, на която преди седеше лъвчето. Искаше му се да изреве, та да го чуят всички наоколо, но дългият път до Сливен и обратно бе го изморил и той почувства нужда да си легне. Сливналии също не го послушаха и сега нямаше вече сили ни да се сърди, ни да вие от яд и несподелена болка. Хлопна портичката и излезе на улицата. Стойка, която добре познаваше нрава му, пристъпи към сина си, усмихна се и продума:

– Баща ти омекна. Накрая и той ще дойде с нас.

Но не би. Гюнгюрмеза тъкмо да направи крачка, когато го застигнаха думите на жена му. Той разбра, че жена му казва самата истина, и от това още повече го заболя. Стихналата горчилка, от това, че и своите тръгват срещу му, отново се надигна и като жълта жлъч изду жилите му. Върна се в двора и със стиснати юмруци се развика:

– Пръждосвайте се от очите ми! В ада да се продъните! Не искам повече да ви гледам. Черни сте пред очите ми. Ей сега ще ви затрия, ще ви издуша всички!…

Милко го пресрещна и отново сплетоха мишци. Старият се напъваше, скърцаше със зъби, махаше с ръце, но движенията му бяха бавни и мудни и не достигаха до сина му. Милко държеше здраво баща си за пояса, опитваше се да го повдигне и да го пренесе вкъщи. Петър почувства силата остави се в ръцете му, просълзи се и се отпусна на земята.

– Убий ме, синко!… Удри, в главата, удари!…

Милко се опита да го вдигне, но не успя. Ивана, която излизаше да простира пелените на детето, като ги видя, хукна към тях.

– Милко, какво правите?

Тя избута мъжа си встрани и се наведе над свекъра си. При вида на снаха си стареца кротна и обърна главата си настрани.

– Никого не искам!… Всички ви ще прокълна!… Там, дето отивате, корен да не хванете!

– Тете, тете! – и Ивана му запуши с длан устата. – Тете, вземи си клетвата назад! – и тя целуна десницата му.

Петър дръпна ръката си като попарен, обърса я о дрехата си и се изправи. Насочи се към портата, но като минаваше край последната каруца, извади едно от предните колела, търкулна го, а оста пусна на земята. Опита се да изправи рамене, но тъй го заболяха, че стисна зъби от болка. Стойка го проследи с поглед, и когато наближи портичка, му подвикна:

– Петре, целият си в прахуляк, почакай да те изтърся!

Той я изгледа сърдито, наведе се, зашепи мръсна плява и я хвърли в лицето си.

– От сега нататък плява ще ям!.. Няма да се върна вкъщи!

Гюнгюрмеза затръшна с все сила портичката след себе си и с запъти към къщата на дъщеря си Гана. Тя го забеляза отдалече, хвана за ръчичка Йорданчо и излезе да го посрещне.

– Тете, мого си се напрашил! – и Гана се захвана да го чисти.

Стареца се остави в ръцете на дъщеря си да го върти на разни страни, като дете.

– Тете, има месеци откак не си ни идвал на гости!

– Гано, искаш ли да остана тук, при вас!

– Ами мама?

– Тя отива с Милкови в Русия!

Гана почувства мъката на баща си в гласа му и наведе глава. Влязоха вкъщи. Петър седна в един тъмен ъгъл и пусна детето да си играе. Гана приседна до него.

– Това е работа на Ивана. Техните, Каранедялковите де, всички се изнасят.

И тя иска да е с тях, а не с нас.

– Майка ти е виновна. Ако тя се държеше за мене!… Гане, сам съм и в къщата си съм сам! Ти нали не искаш да се изселваш?

– Аз от Иридже не мърдам.

– Гане, и аз ще остана при тебе. Всичкият си имот ще дам на вас.

– И кака Жела ще остане тук. На нас Русия не ни трябва. Тук сме се родили и тука ще си умрем. Пък един ден децата ни и по-голямо добро от нашето могат да видят.

– При тебе ще остана. Ти ще ме гледаш.

Петър се отпусна на одъра и затвори очи. Гана се присегна, подложи му мека възглавница и въздъхна:

– Горкият татко, много го измъчиха!

– Измъчиха ме Гане – сърцето ми изядоха!

– Ти си почини, а пък аз ще ти приготвя нещо за ядене.

– Малко студена водица ми дай. Устата ми пресъхна.

Гана донесе вода, подпъхна ръка под главата на баща си, повдигна го като малко дете и му даде да пие. Остави стомничката до главата му и на пръсти
излезе от собата.

Петър дълго лежа със затворени очи, но не можа да заспи. Снагата го болеше цялата изтръпнала, а и мислите му, като оси налитаха в пулсиращите му слепоочия. На връщане от Сливен научи за смъртта на Митю Каракондака, убит от хората на Узун Недю. За него беше ясно, че русите стоят зад гърба на Недю и борбата за предотвратяване на преселението от ден на ден ставаше все по-неравна. Воеводите се изплашиха от казаците и отпушиха пътищата. Сега какво щеше да стане с него? Ще тръгнат дългите кервани. Тракия ще се изпразни и той ще остане сам да посреща турците и да им прави метани доземи… Тая мисъл го стресна, повдигна отпуснатото му тяло и той протегна ръце.

– Братя стойте! Върнете се! Земята ни опустява!

Гана се появи на вратата.

– Тете, мене ли викаш?

Старецът се обърна към стената и отново притихна. Сивкав здрач затисна прозореца и сгъсти сумрака в собата. Появи се вятър и запокити сухи листи и клечки по стъклата. Те забарабаниха по тях и този звук се лепеше по кожата му и я караше да тръпне. Вятърът се засили, огъна клоните на дърветата и засвири в комина. Петър се надигна и погледна към навън. Кокошки пребягаха през двора и се скриха на сушина. Облаци разпериха сиви крила и затъмниха небето. Едри дъждовни капки дамгосаха прашния двор и скоро петната се превърнаха в малки вадички, които потекоха из двора. Ярка светкавица озари за миг Иридже и последвалият гръм, разтърси прозорците. Петър се изправи, седна до прозореца и се закръсти:

– Боже, моля ти се, нека да вали, да не спира!

Влезе Гана и донесе паралия с хляб и яхния.

– Тете, хайде да похапнеш!

– Гане, не ми се яде, горчилка ме яде мене отвътре!

– Не е тъй то. Вземи някой залък и ще ти мине. Я откога не си сядал на софрата ми!

Очите му гледаха все към дъжда. В далечината се тъмнееше и тъп трясък се търкаляше по облаците. Гостът посегна към хляба, но ръката му остана във въздуха.

– Гано, някой иде!

– Кой ли ще е в този дъжд?

– Това е невястата, Ивана.

– Измокрила се е като мишка.

Ивана спря на пруста, почака да се оцеди водата от дрехите и и влезе в собата. От една торба извади сгънат ямурлук и го подаде на свекър си.

– Тете, донесох ти ямурлука да не се измокриш.

Петър се направи, че не я вижда и затопи една хапка в паницата с яхнията, но Ивана пристъпи до него и се усмихна.

– Тете, дойдох да те заведа вкъщи. Мама е много болна.

– Няма да дойда. Тук ще остана. Вие вървете в Русия.

– Мама легна на легло. Затова съм дошла в този дъжд.

– Та ти цялата си вир вода!

Ивана се премести до Гана и и се усмихна.

– Како ма, измокрих ти чергите!

– Невясто, така ще настинеш!

– По скоро да умра. Тете ме прокълна, корен да не хвана. Прокълнат живот мъчно се живее, како!

Петър стана от софрата и се заразхожда из собата.

– Който отива в Русия, ще го прокълна. Това дето го казах там на двора, още не е клетва. Аз знам, какво е клетва – тя издъно изкоренява!

Приближи до снаха си и натърти:

– Милко те слуша. Речи му да не върши глупости и да не отива там!

– Тете, Милко много те уважава. Много му е мъчно, за дето днес се обърна срещу ти. Той ме изпрати да ти донеса ямурлука и да те прибера.

– Много ме бил слушал! Зная аз колко ме уважава! Затова ли иска да ме помъкне към Русия?

– Тете, ами всички ще бъдем заедно!

– Аз няма да дойда с вас. Ще ви прокълна. Върви си!

Ивана излезе на двора и остана под дъжда. Тя знаеше, че свекър и я гледа от прозореца и продължаваше да се мокри. Петър изпрати Гана да и каже да не стои на дъжда, но тя остана на мястото си.

– Чакам, тети.

Гана се върна и каза, че снаха му него чака.

– Няма да си ида!

Старият се разбърза из стаята, забеляза ямурлука, наметна го на раменете си и излезе. Мина покрай снаха си и зацапа през локвите. Тя го последва, приведена, мокра. На улицата го настигна, улови ръката му, целуна я и го помоли:

– Тете, моля те, вземи си клетвата назад!

– Каква клетва? Никого не съм проклинал. Но да знаете, че ще ви прокълна!

– Тете, нали нас двамата с Милко не си прокълнал?

– Невясто, няма да си дойда вкъщи!

Гюнгюрмеза тръгна из друга улица, зави и пак се намери пред дворната си врата. Зад него неизменно бе снаха му, цялата измокрена, и той и се скара:

– Я върви да се преоблечеш! – и и стори път да мине пред него.