Тук реката правеше широк завой. Десният и бряг облизваше подножието на висока жълта канара, а на няколко лакътя над нивото на водата в камъка бе изсечена тераса, колкото да се разминат два товарни коня. От другата страна лъката бе покрита със ситен бял пясък, а зад нея се простираше широка тучна ливада.

Сянката, която скалата хвърляше, вече достигаше първите туфи сочна трева на пясъчния бряг, когато група конници излязоха в тръс от горичката в северния край на ливадата и спряха до началото пясъчната ивица. Като по заповед всички заедно скочиха от конете и веднага пак по команда ги разседлаха. Подсушиха потните гърбове и шии на животните свалиха и юздечките им и ги пуснаха на воля в ливадата. После подредиха в редица седлата и застанаха пред тях.

Тогава от десния фланг се отдели стройната фигура на млад воин, направи няколко крачки към средата на строя и се обърна към досегашните си спътници. Мъжът не бе въоръжен. Само къс палаш висеше от дясната страна на кожения му колан.

– Ученици, днес ще преминете през поредното изпитание. Като бъдещи управници на държавата ще ви се налага да проверявате военни отряди, разположени във високите планини. Някои от тях са разположени в почти непристъпни места и до там се стига само по „висящи преминавиния”.

Упражнението, което ще изпълните ще ви подготви за това. То се състои в преплуване на реката и скално катерене. След като изкачите скалата ще видите малко плато. Източния му край се спуска полегато надолу. Там ще откриете пътека, която ще ви изведе до моста над реката. Като преминете моста веднага се отклонявате по десния път, който ще ви доведе тук. Ще се движите в група от по четири човека. Първи тръгват Богатур, Кардама, Видура и Дуло. – Ясна ли е задачата, която ви предстои?

– Да, кана таркан*! – в хор отговориха обучаемите.

– Първата четворка да пристъпи крачка напред.

Богатаур, Дуло, Кардама и Видура се отделиха от другите и обърнаха глави към багатура.

– Напред! – гласът на кана таркан Вананд проехтя като гръм, удари се о събуждащата се скала и усилен от нея накара пасящите коне да вдигнат тревожно глави.

Четирите момчета се втурнаха към реката, прекосиха на бегом пясъчната коса, направиха няколко крачки в плиткото и се хвърлиха в бистрата вода. Богатур, Кардама и Видура размахаха яростно ръце и крака и край тях водата завря и закипя, оставяйки бели пенести следи. Само Дуло не вдигаше пръски. Движеше се някакси по жабешки. Движенията му бяха плавни и ритмични, привидно бавни. През повече от времето тялото му беше под водата, а когато се появеше отгоре се виждаше, че не е изостанал ни на педя от останалите.

Когато излезе на брега Богатур измина десетина крачки, намери подходящо за катерене място, плю на дланите си и се хвана за скалата. Кардама също застана пред скалата, намести силните си ръце и крака в цепнатините и се набра, леко изпъшквайки.

Стотина стъпки по-нагоре Богатур вече знаеше, че ако падне от толкова високо, щеше да умре. Хвана се здраво с пръсти и крака и се дръпна колкото се може по-назад, за да погледне нагоре.

Кафеникави гущерчета се разбягваха от опипващите му пръсти и Богатур едва не се изпусна, когато едно от тях се загърчи под пръстите му. Сърцето му спря да тупти, той бутна разбитото телце от корниза, на който се бе припичало на слънцето, и го загледа как пада надолу, подмятано от вятъра.

Видя далеч долу кана таркан Вананд и останалите от групата да се взират към тях.

Слънцето започна да напича врата му. По челото се спусна струйка пот, достигайки миглите му и смъдящата течност го накара да примигне. Тръсна глава, държеше се само с ръце, а краката му трескаво търсеха нова опора. На такава височина му трябваше място за почивка. Иначе падането бе неизбежно.

Оголи зъби, докато се набираше нагоре. Усети червейчето на страха в стомаха си и това го ядоса. Нямаше да се уплаши. Той беше син на кан Дорбар. Един ден ще стане кан. Нямаше да се уплаши и нямаше да падне. Започна да си мърмори под нос тези думи и продължи да се катери, плътно притиснат до скалата. Вятърът набра сила и го заблъска яростно. Богатур си представи каква физиономия ще направи Дуло, ако той стигнеше пръв върха.

Стомахът му се преобърна и той се уплаши, че вятърът ще го откъсне от високата скала и ще го забие като камък към дъното на реката. Пръстите му трепереха при всяко следващо захващане, това беше първият знак за слабост.

Набра сила от гнева си и продължи нагоре.

Трудно беше да предположи докъде е стигнал, но момчетата, кана таркан и конете се виждаха като малки петънца долу, а ръцете и краката му горяха от напрежението. Стигна до един перваз, където можеше да се скрие от вятъра, да си поеме дъх и да си почине малко. Отначало не виждаше как може да продължи и проточи врат, за да се огледа по-добре. Нима щеше да заседне тук, докато другите намерят по-лесен път до върха? Притесняваше се както винаги само от малкия Дуло. Другите двама познаваше по-малко. Усещаше, че трябва да спре за известно време и да даде почивка на напрегнатите си мускули. Пое дълбоко дъх в топлия въздух, като се наслаждаваше на гледката.

– Да не се отказа? – разнесе се глас над него.

Богатур изруга на глас, когато видя лицето на Дуло да се подава над перваза. Момчето посрещна погледа му и в очите му заигра усмивка. Богатур запълзя по перваза, докато не намери сигурно място за хващане. Надяваше се, че то ще го доведе до друго удобно място по-нагоре. Под погледа на Дуло успокои дишането си и си придаде спокойно изражение на опитен воин. Трябваше да скочи, за да стигне до втората хватка, и за миг страхът му взе връх. Долу на земята такъв скок беше нищо работа, но пък и падането щеше да е от съвсем ниско. Тук вятърът свиреше в цепнатините и Богатур не смееше и да помисли за пустотата зад гърба си.

Ръцете и краката му бясно заработиха, докато се набираше нагоре с внезапен прилив на енергия. Спирането означаваше падане и Богатур изрева, докато се мъчеше да стигне до коленичилия Дуло, който спокойно наблюдаваше придвижването му.

– Хопа! Планинските канове никога не се отказват на средата на пътя – каза триумфиращо Богатур.

Момчето прие тези думи с мълчание.

– Хребетът се разделя точно над нас – каза той. Кардама тръгна по южната страна към върха.

Богатур бе впечатлен от спокойствието на по-малкия си спътник. Дуло отиде до ръба на жълтата канара, и се приближи толкова близо, че вятърът развя черните му къдрици.

– Кардама не знае кой е по-прекия път. Ако изобщо има такъв – каза Богатур.

Дуло отново сви рамене.

– Той тръгна по лесния път. Но не мисля, че кана таркана Вананд му е подсказал посоката.

– Значи има и друг път? – попита Богатур и изпълзя по полегатия склон, за да огледа по-добре върховете на Жълтия хребет. Пътищата бяха два, точно както бе казал Дуло. Различи Кардама и Видура на южния. Дори от това разстояние момчетата можеха да разпознаят силната фигура на Кардама, който се движеше бавно, но сигурно. Северният връх, който се извисяваше над Богатур и

Дуло представляваше скално копие и им предстоеше по-трудното да преодолеят отвесната скала над тях.

Богатур стисна юмруци, усещайки тежестта в ръцете и прасците си.

– Готов ли си? – попита го Дуло и кимна към северния склон.

Богатур се пресегна и бързо сграбчи сериозното момче за врата. Видя, че Дуло е изгубил един нокът на дясната си ръка. Засъхнала струйка кръв се стичаше по нея, но момчето не показваше никакви признаци на болка.

– Готов съм – каза Богатур. – Защо ме изчака?

Дуло леко се усмихна и се хвана за скалата.

– Ако паднеш, ще падне един канартикан.

– При това може де се окаже добър кан – с неохота каза Богатур.

– Ела, ела да видиш какво има тук! – премести десния си крак момчето, за да може другаря му да види дупките по скалата.

Отвесната скала лъщеше като турнеса* – не се виждаше място, където да стъпи даже и кози крак. Но на лакът от тях тъмнееха стари дупки за дървени колчета по на еднакви разстояния, успоредни една над друга.

– Ха, та това е точно мястото, за което говореше кан таркана. Намерили сме прекия път! – ухили се Богатур.

Дуло извади от пазвата си четирите колчета, които бяха подготвили още от предния ден. Постави двете в най-долните отвори в стената, стъпи на тях и постави едно по-високостоящо с дясната си ръка и така местейки колчетата едно след друго запълзя нагоре като паяк.

Беше по-лесно, когато напредваха заедно.

Слънцето беше в най-високата точка в небето и започваше да се спуска към хоризонта на запад. Богатур го поглеждаше всеки път, щом успееше да намери място да си почине за миг.

Дуло трепна, когато Богатур се изпусна и едва не запрати и двамата в пропастта.

– Държа те. Премести колчето в лявата си ръка – изпъшка той. Дъхът му излизаше като пламък от устата му. Не помнеше някога да е бил по-уморен, а върхът продължаваше да изглежда все така недостижим и далечен. Богатур повдигна крака си от ръката на Дуло и се озърна за миг към кървящите охлузвания на ботуша си върху голата ръка на момчето.

– Хайде, продължавай. Изпреварят ли ни, свършено е с нас – изръмжа

Богатур и бутна момчето нагоре. Понякога беше много лесно де се забрави колко малък бе всъщност.

Южният връх блестеше под палещото слънце, но нямаше и следа от Кардама и Видура. Богатур се запита дали вече не са се изкатерили. Може би вече препускаха по пътеката от другата страна.
Богатур гледаше как Дуло се надигна и прехвърли ръба на стената и, без да обръща внимание на опасното положение, протегна ръка на Богатур и го издърпа горе.

Известно време Богатур стоя на четири крака, дишайки учестено като голяма риба на сухо, после тежко се изправи.

– Давай да тръгваме, че онези от Балхара ще ни изпреварят.

Когато стигнаха мястото от където бяха тръгнали там бяха само кан таркана и последната четворка.

– Ха, най-после пристигнахте – потупа ги по раменете кана таркана. – Все пак Бугур не се даде на Балхара, сякаш отгатнал съмненията на Богатур, подхвърли закачливо той. – Почивайте докато аз пусна Тамира, Улат, Паламар и Бинду.

Богатур се изтегна по гръб в сянката на седлата, а Дуло тръгна след четиримата, които вече бяха навлезли в реката.

Трите момчета и Тамира преплуваха реката почти едновременно и запълзяха по жълтите камъни. Изглежда внимателно бяха следили действията на групите преди тях, защото веднага се разделиха на две – Тамира и Улат тръгнаха по техния път, а Паламар и Бинду по трасето на Кардама и Видура.

Кан таркана Вананд така бе организирал движението по трасето, че нито една четворка да не знае предварително кой път е по-пряк и кой е по-безопасен.

Дуло бе неспокоен. На стената му бе лесно – там отговаряше освен за своето бързо преминаване през препятствията, определени от кан таркана и за живота и здравето на канартикина. Сега стоеше на брега на реката и се взираше в малките фигурки пълзящи по жълтите камъни и сърцето му се свиваше в тревожно предчувствие. Вниманието му бе насочено към Улат. Той не веднъж беше ставал за смях сред тях. Беше окаян стрелец, не успя да си спечели уважение и в ездата. Той все трепереше и лицето му бе сковано от страх и Дуло се питаше как и защо е попаднал сред тях.

Ето те вече приближаваха отвесната стена… В този момент зад гърба му се чу топуркане и той се обърна. Запъхтени, целите плувнали в пот, към седлата приближаваха Кардама и Видура.

– Кан таркан, кандидат багатури Кардама и Видура изпълниха вашето разпореждане за преодоляване на реката и скалата и са на разположение за по-нататъшните ви заповеди – изрече с пресъхнал от обезводняването глас момчето от Балхара.

– Добре, добре момчета. А сега сядайте да почивате! – прие стегнатият им рапорт Вананд и се обърна към скалата.

Дуло инстинктивно го последва, за да отбележи, че едната фигурка продължава нагоре по отвеса, а другата стои като залепена към камъка и не помръдва. Момчето повдига въпросителен поглед към багатура в очакване на разпореждане относно ставащото по-горе.

– Не се притеснявай Дуло. Ще поседи, ще отпочине и ако не нагоре, ще тръгне надолу.

Дуло отново се обърна и впи поглед в неподвижната фигурка на Улат. В този момент той вече знаеше, че момчето се нуждаеше от помощта му. Той виждаше впитите му в цепнатината пръсти, чуваше как сърчицето му бие учестено до пръсване, а скованият от ужас мозък отказва да движи енергията в тръпнещото тяло. Още малко и излязлото извън себе с момче можеше да полети надолу в пропастта или да остане завинаги залепено към жълтия камък.

– Тръгвам Учителю! – изрече Дуло и, без до дочака отговора на кан таркана, хукна презглава към реката.

Не разбра как се озова до Улат.

– Как си приятелю?

Дуло докосна рамото му се взря в пребледнялото му лице.

Усетило присъствието му, момчето отвори стиснатите си очи и като го позна проплака:

– Страх ме е, страх ме е, не мога да мръдна!

Дуло въздъхна облекчено. Очакваше да види див обезумял поглед, а срещна само страх още не прераснал в паника.

– Спокойно, спокойно Улат. Всичко ще е наред. Сега аз ще се провра под тебе. Ти ще ме хванеш здраво. Аз за всеки случай ще те привържа към гърдите си с това въже за всеки случай и така заедно ще тръгнем нагоре. Ти само се дръж здраво за мен. Става ли?

Улат кимна. И когато Дуло като змия се провря между тялото му и скалата, трескаво го прегърна и здраво вкопчи ръцете си пред гърдите му. Тепърва Дуло щеше да установява, че до когото се докоснеше той ставаше подвластен на волята му.

Малко преди да стигне корниза Дуло видя надвесеното лице на Тамира.

– Улат подай ръка! – извика тя и протегна надолу изподрасканата си от катеренето длан.

Но момчето не реагира. То продължи да стиска сплетените си ръце около тялото на спасителя си. Продължаваше да го стиска дори и когато двамата се изтърколиха горе на равното.

– Какво ви става? Добре ли сте? – и Тамира коленичи пред главите им.

– Нищо, добре сме – каза, изправяйки се Дуло. – Хайде сега двамата тичайте, че кан таркана ще се притесни от забавянето ви.

Двамата послушно тръгнаха надолу. Постепенно увеличиха ход и накрая се затичаха по стръмната пътека. Дуло тръгна след тях.

Когато изпотени и прашни стигнаха до крайния пункт пристигналите преди тях нададоха радостни възгласи.

– Достатъчно, кандидат багатури. Застанете по местата си! – резкият глас на кан тракана раздели скупчилите се около Улат и Тамира и те бързо се подредиха пред седлата.

– Днес преминахте през едно от трудните изпитания. Но не забравяйте, че това бе само една проверка. В бъдеще може да ви се наложи да попаднете в такива ситуации под град от вражески стрели.

Така че това бе само една от крачките ви в овладяване на уменията на багатура. – Кандидат багатур Дуло, излезте пред строя! – тонът в гласа на Вананд отново накара младите тела да трепнат и да се изпънат.

Когато Дуло направи три крачки и се обърна към останалите кан таркана продължи в същия тон: – За това, че кандидат багатур Дуло самоволно се притече на помощ на Улат го наказвам да се прибере пешком в Бугур.

При последните думи едно учудено – А-а-а-х! се изтръгна неволно от гърдите на някои от момчетата.

– Не е честно! Той спаси живота на Улат. Спаси и … – Богатур не можа да продължи, прекъснат от Вананд.

– Замълчете, кандидат багатур Богатур! Никой не ви е дал думата. А за това, че влизате в пререкание със старши командир ви наказвам да пробягате половината разстояние от тук до Бугур. –

Когато изпълнявате задачи под ръководството на Учител или военен ръководител сте длъжни да изпълнявате безпрекословно неговите разпореждания. Всяко изключение от това е недопустимо.

Запомнете това! А сега: – Оседлай! – Улат, погрижи се за коня на Дуло. А ти Видура поеми коня на Богатур. Двамата имате грижата да ги върнете в конюшнята. – На конете! В галоп след мен –

Напред!

Заповедите на багатура звучаха една след друга, като че ли командваше боен отряд.

*Кана таркан – военен сан. В случая преподавател по тактика в школата в гр.Бугур.

*Турнеса – златна българска пара.