Когато луната изгря, те се върнаха на високата, брулена от ветровете скала над морския бряг.

Нощното светило бе съвършено кръгло: студената му светлина озаряваше в бледожълто огромния щит на морето и сребристо-жълтите му отражения
трепкаха леко над него.

Всички ветрове – и откъм морето, и откъм сушата – вече се бяха кротнали.

Настанал бе часът, в който както Земните, така и Морските дракони трябваше вече да спят спокоен сън.

Но въпреки това до двамата мъже достигаше шум, наподобяващ човешки викове и глъч. Те се взряха в посоката, откъдето идваше тоз шум.

Отляво на брега, където терасовидния хълм се стопяваше в морето, цареше голямо оживление, доловимо въпреки голямото разстояние. Голяма тълпа мъже и жени стояха върху черния пясък съвсем близо до водата и си говореха; повечето весело се смееха.

Чао Цуо и Дуан впериха погледи в ставащото под нозете им.

Белият цвят на дрехите им не оставаше място за съмнение: там долу, на плажа, шествието на Хилядата се бе строило в стегнати редици, като миролюбива армия. Съвсем близо до тях, на разстояние само няколко хвърлея, стояха на котва трите кораба на Експедицията, които щяха да отплават към Островите на Безсмъртието. Лакираните им в оранжево корпуси лъщяха като перата на тлъсти фазани на фона на бронзовите лунни отблясъци върху вълните.

А точно пред редиците на Хилядата на пясъка бяха изтеглени девет големи лодки, които трябваше да ги отведат на корабите.

Някакъв мъж в тържествени одежди чертаеше с помощта на специален инструмент нещо по пясъка. Трябваше да е някой от гадателите, който проверяваше дали пясъчните гънки наподобяват било разпръснати кълчища, било кръгло отвърстие, било усукана връв, сиреч дали отговарят по своята форма на лъкатушните възвишения и равнини на островите Пънлай, Инджоу и Фанджан.

Чао Цуо с горест наблюдаваше отпътуването на императорската Експедиция.

Двамата гледаха като вцепенен лодките, изпълващи се с бели сенки, и дочуваха как смеховете и веселите викове сноват в една и в друга посока между брега и корабите, докато на сушата не остана повече никой.

И тогава Чао Цуо внезапно забеляза, като че ли възникнала от нищото, фигурата на жена, която крещеше от мъка. Ръкомахайки с все сила, тя се втурна да тича след последната лодка тъкмо когато тя вече бе поела към последния кораб и се намираше на такова разстояние от брега, че дъното е по-дълбоко от човешки ръст: викаше им да я чакат като че плачеше от отчаяние.

Вероятно съзнаваше, че е прекалено късно да се качи на лодката, без да се намокри, затова се хвърли във водата и сега се опитваше да стигне до нея с плуване. Чао Цуо виждаше как се опитва криво-ляво да се задържи на повърхността и да се движи напред, ритайки безразборно с ръце и крака във водата; можеше да се удави, понеже продължаваше да крещи и вероятно така гълташе много вода: личеше си, че не може да плува.

Вероятно жената бе много красива: косите и бяха толкова дълги, че плуваха като водорасли край главата и.

Водачът на последната лодка, изглежда, се беше смилил над нея, понеже направи знак на гребците да обърнат лодката към брега. Никой не би оставил толкова красива жена да се удави толкова близо до брега! Лодката пое в обратна посока, за я пресрещне, но главата и вече започваше да се губи сред пяната.

Когато мъжете от последната лодка успяха да я извадят от водата, предчувствието на Чао Цуо се потвърди: дългите и черни коси, които образуваха подобие на наметало върху бялата и рокля, не можеха да бъдат на никой друг, освен на прекрасна бяла жена. Лунните лъчи обливаха със своята светлина формите на съвършеното и тяло, което лъщеше под мократа и почти прозрачна туника.

– Негово Величество изпраща в Експедицията бели жени!? – обърна се Дуан към Чао Цуо.

Как си позволява този офицер да му задава глупави въпроси. Старецът даже не го удостои с поглед.

Луната потъна зад високия планински хребет и гъста тъма погълна оранжевите туловища на корабите. Само морето глухо стенеше, сякаш съжаляваше, че не успя да погълне красивата бяла жена.

Тъмно и пусто бе в душата на Чао Цуо. Опорите му в живота бяха рухнали. Бе само на една крачка от това да сподели радостта на Хилядата. Какво си бе въобразявал, та караше кочияша да препуска ден и нощ, за да стигнат навреме за Отплаването. Когато видя как лодката обърна и тръгна да спасява давещата се жена старото му сърце за миг подскочи – не е ли това неговият звезден миг – да хукне презглава надолу, да изпревари момичето и, …да се качи в лодката… Не твърде стар беше за подобни щуротии. Сега стоеше на скалата останал само с едва мъждукащото обещание на Императора. Можеше ли да му вярва? Та той бе постъпил по-лошо и от дивите хун-ну. Те съхраняваха своята памет. А може би измяната бе причина за нещастията стоварили се върху старата му глава. Но какво толкова лошо бе направил? Един-два пъти бе разказал за това какво става в императорския двор на едно цинско момче, което му показа тайния знак на Курт и толкова. А този сатрап изгори скъпоценните му книги, принуди най-добрия му приятел да се окачи на въжето… Сега нямаше с кого да сподели неволите си, нямаше от кого да поиска съвет. Как щеше да живее занапред? Дали да не отиде при хуните? Те знаеха много неща. Нали му предоставиха картите на заветния остров, към който вече пътуваха Хилядата. А защо те самите не се бяха върнал там!? От това което чу от разказа на Курт можеше да се разбере, че основния материк МУ е потънал, но дали не е оцелял някакъв остров или острови? Дали Пънлай, Инджоу и Фанджан наистина съществуваха? Ха, как не се сети, та хуните нямаха кораби, как тогава щяха да се върнат по своите родни места. С конете си не можеха да преплуват до Там. Не по-добре е да изчака още малко.

Корабите ще се върнат след месец дава и тогава …! Старецът замечтано хвърли последен поглед към тъмното море и отметна входното покривало на малката шатра. Да вече бе решил – ще остане тук, в това малко градче и ще дочака завръщането на Хилядата…