Смущението и уплахата споходиха българите между Странджа и Сакар още преди да се нарадват на свободата и на русите.

– Русите се връщат. Войната била само, за да се освободи Гърция.

Като ледена вълна се спусна есента над поля и планини и ослани душите на българите. Земята, на която стъпваха им се видя грозна и чужда, сякаш, нищо не бе тяхно и милно.

– Откак е засветувал, светът е бил създаден само за гърци и турци.

Казаците вече на бяха на почит. Шляеха се насам-натам със високите си гугли, крадяха и се напиваха. Пияни-заляни се търкаляха из улиците и бунищата.

– Дойдоха да се напият и да се накрадат!

Люта вражда плъзна срещу казаците. Никой вече не ги канеше на гости. И за най-малката дреболия им искаха пари.

В Иридже куция Дянко подгонил един казак, който бе влязал в неговия двор да краде. Настигна го на улицата и го удари с копралята по високия калпак. По очите на обирджията протекоха крадените яйца, които бе скрил там. Цялата махала се събра да му се смее.

– Това само пиян казак може да стори!…

Всички тревожни слухове излязоха верни. Русите бързаха да сключат мир с турците само срещу свободата на Гърция. Българите не влизаха в сметките на руския цар. За тях русите нито милееха, нито знаеха халът им.

Петър Гюнгюрмеза се разболя от ядове и тревоги, но все още не слизаше от сивия кон. Не му се искаше да изгуби надеждите си, да види свободно Българско. Това, което беше нещастие за Странджанския край, бе нещастие и за цялата българска земя. От села и градове излязоха народни люде и тръгнаха из народа.

Капитан Георги Мамарчев от Котел, офицер на руска служба, бе завзел родния си град с петстотин души български доброволци. Той стана средището около, което се засъбира всичко будно от двете страни на Балкана.
Дядо Петър и той щом научи отиде в Котел да се срещне с Мамарчев. Върна се радостен и още по-обнадежден. – Капитан Мамарчев ще освободи България и старото Търново пак ще стане столица на българите. Той няма да слуша русите и не ще допусне турците да се върнат отново по нашите земи.

Но основните сили на русите бяха в Одрин и всичко бе в ръцете на генерал Дибич. И натам се насочиха по-първи хора изпратени от Георги Мамарчев. От Странджанско заминаха петнадесет души – с тях беше и Петър Гюнгюрмеза от Иридже.
Генералът прие чорбаджиите, но не изслуша болките им, а им каза тежки и обезсърчителни думи. – Никога руският император не е мислел за вашето освобождение. Ние тук си свършихме работата, ще сключим мир и ще се върнем обратно. Които искат, могат да се изселят в Русия. Императорът ще им даде земя, добитък и къщи… Българските първенци се натъжиха, но не казаха нищо повече. Тръгнаха да излизат от конака сломени със сълзи под побелелите вежди. Нещо в коравата душа на Дибич трепнало и той на изпроводяк подхвърлил:

– Ще дойде и вашият ред, а сега смирени и тихи се върнете по домовете си – негово Величество ще се сети и за вас!

Тези думи не стоплиха сърцата на пратениците. Те се върнаха по селищата огорчени, ядосани на русите с твърдото намерение да не се подчинят на генерал Дибич.

От своя страна Мамарчев реши да изпревари събитията и преди мирът да се сключи, да обяви свободата на България в Търново.

Петър Гюнгюрмеза извика воеводите и им разпореди да тръгнат из селата, да съберат дружините си, за да се опират на турците.

Кроежите им обаче рухнаха само за няколко дни. Генерал Дибич научи за намеренията на капитан Мамарчев и страшно се ядоса. Не искаше усложнения с Високата Порта и побърза да изпрати отряд в Котел със заповед да задържат под стража Мамарчев заедно с войниците му – българските доброволци. И направи всичко възможно на 2 септември 1829 година мирът с Турция да бъде сключен в Одрин.

Руските войски получиха заповед да се готвят за път. Започнаха за купуват храни и добитък и насочиха войнишките си кервани към проходите на Стара планина.

Милко Гюнгюрмеза използва залисията на баща си около народните работи и продаде няколко стада едър и дребен добитък на русите и донесе в новата къща торба злато.

Затекоха дните на седемдневтото примирие. Сиви, бледи и изпити се редяха есенните дни, сякаш нямаше ни вятър ни слънце по земята. Пътищата също се отвориха и объркаха. Откъм Виза, Бунар Хисар, Люле Бургаз се зададоха кервани от българи преселници. Те пълзяха бавно по тракийската земя и техният тъжен тропот, като тежък облак, лягаше въз селищата на Странджанско.

Пръв Узун Недю, сватанака на дядо Петър от Инджеклий се изплаши от новото връщане на турците и реши да се изсели в Русия. И не само от страх той се заприготвя за път, а и от омраза към гърците от околните села. Той не понесе свободата, която изгря като ясна звезда над родната им страна, почувства я като оскърбление, нанесено лично на него. При една разправия със съселяните си, които го осъждаха, че подклажда разединение сред хората, ядовито избухна:

– Да остана тука и да гледам гърците да ми се хилят и гордеят с царщината си – никогиж, никога! Разберете, бе, хора, аз искам да имам царщина! Защо ми е таз земя, която и русите не искат? Ей, земя ли е това нашата? Видяхте ли руските коне? Със стълба да се качваш на тях!… Какво ражда нашата земя – шикалки! Хвърлиш зърно – жънеш бодили и бурени. Само една руска диня, струва колкото петдесет наши. Петима я качват на каруцата. И искате Недю да остане тука – няма да остана!

Щом гърците са по-горни от мене, то ще умра на руска земя, но ръката на гръцки поп няма да целуна!…

След Узун Недю се заприготвяха и други семейства и цели фамилии. Едни други се насърчаваха и върволицата на изселниците ставаше все по-голяма и застрашителна. Страхът от турците, който подгони керваните преселници, лека-полека се превърна в жажда за земя пълна с чудни богатства и благодатни ниви. Овчарите, говедарите, свинарите, многобройните колибари прежалиха копторите си, чуждите стада и ливади и засънуваха безкрайни нивя,
едър рогат добитък и големи, светли къщи. На тях Русия се усмихваше, като райска градина, от цветовете, на която се лееха мед и масло.

За Петър Гюнгюрмезов изселническата вълна бе като чума. За пръв път през дългия си живот той изпита страх. Представи си, че е останал сам сред полята и горите на Странджа и Сакар. – Върви и не среща жива душа по пустите пътищата. Отбива се в селата – вратниците зеят разтворени, покривите изтърбушени, дворовете тревясали. Кучетата на глутници, гладни и изпустели вият на умряло. Връща се в Иридже, минава от край до край селото и никого не среща. Дворната врата на старата къща изкъртена, а от избитите прозорци на новата излитат гарги и огласят двора със злокобен грак. Насочва се към цар Симеоновия друм, а той едва личи под бурените. По него никога повече няма да минат, нито български царе, нито български войскари…

Всичко това му дойде в повече и той заскърца със зъби и заудря вратата на собата с юмруци. Стойка скочи, хвана се за пояса му и го задърпа:

– Петре, Петре, какво ти стана? Съвземи се, полудя ли? И недочакала отговор хукна през комшулука към новата къща.

– Невясто, Иванке, баща ти полудя!

– Тете, тете, аз съм снаха ти, погледни ме! – дотърча Ивана и очите и се напълниха със сълзи.

Петър се обърна, седна на одъра с празен поглед. Ивана му подложи възглавница. Той се извърна, изопна се по гръб и започна да рита. Устата му се запени, мустаците увиснаха и залепнаха по хлътналите бузи.

– Иванке, мари, пени се като бесен! Ох божке, бере душа! – и Петровица се изправи до краката му.

Ивана улови хладната му десница и започна да я целува, мокрейки я със сълзите си.

– Тете, тете, ела на себе си! Кажи, какво ти е?

Петър изръмжа, погледна я с помътен поглед, но дали от присъствието и или от умора, започна да утихва. Ивана повдигна главата му, подложи възглавница и още веднъж целуна ръката му.

– Тете, аз съм Ивана, не ме ли познаваш?

Дядо Петър поклати глава, престана да се удря и дърпа, но изведнъж избухна в неудържим плач. Сълзите му рукнаха и цялата му снага се рзтресе от гърчове.

– Боже, сега пък плаче! Петре!… Петре, ела на себе си, плашиш ни!

Стойка закърши ръце и заплака заедно с него. Ивана ги остави да плачат, донесе студена вода и започна да налага със студени кърпи челото на свекър си. Почувствал студеното, той отвори очи и, като видя снаха си, изхълца и съвсем утихна.

Лицето му изсивя, очите се разшириха, последните сълзи се отърколиха по страните му и дядото се загледа през прозореца.

– Дядо, мина ли ти веке? – побърза да го попита Стойка.

– Тете, сега по-добре ли ти е? – усмихна се през сълзи и Ивана.

Петър въздъхна дълбоко, бавно се изправи и седна. Подпря челото си с ръка и сбърчи чело. Ивана се опита да го наметне с антерията му, но той разтърси рамене и едва сега продума:

– Не ми е студено.

– Целият се тресе, а пък не му е студено! – подхвърли наставнически Стойка.

– От такава треска на човек не му е студено! – отпусна ръка Петър и се приготви да стане.

Ивана го прихвана за рамото и му помогна да се изправи. Дядо Петър направи крачка към прозореца и залитна. Ивана подпря гърба му с две ръце и не го остави да падне.

– Къде тръгна, не виждаш ли, че едва се държиш на краката си?

– Бабо, не можеш ли да млъкнеш, поне за малко!

– Добре, де, ще млъкна. Но искам да си останеш вкъщи!

Гюнгюрмеза сви десницата си в юмрук, вдигна го над главата си и извика:

– Няма да седя тук!… Няма да остана до полата ти!… Земицата ни осиротява! Децата напускат майка си. При мащеха отиват. Разбираш ли, старо?…

– Всеки да ходи, където си иска. А пък колкото до нас – където хората, там и ние! – и Стойка дигна примирително рамене.

– Ние ще си останем тук и хората ще останат тука!…

Петър усети силата на гласа си и пред очите му светна. Обърна се към снаха си и я прати да му оседлае коня.

– Пак ли тръгваш? По пътищата ще умреш! – опита се да го спре баба Петровица.

– Дошло е време да се мре. Стига ни такъв живот!

Петър се опита сам да се качи на коня, но не успя. Ивана отиде зад него и му помогна. Той се намести на седлото и попита снаха си:

– Къде е Милко?

– По работа.

– Отиде да купи още две каруци! – побърза да обясни Петровица.

– Защо му са?

– Сено щял да кара! – каза Ивана и се изчерви.

– Кажи му да не купува влажно сено. Аз отивам до Иени махле и по някое време ще се върна.

Слънцето вече хвърляше дълги сенки, когато Петър пристигна в Иени махле. Потърси Тодор Карамучука вкъщи, но му казаха, че е в кръчмата, и той подкара в тръс нататък. От кръчмата се чуваха възбудени гласове, затова той завърза коня за една от гредите на сенника, спря се до вратата и наостри слух. Един писклив глас ехтеше, та чак се задъхваше от напъване:

– Щом хората се изселват и аз ще се изселя. Ние ли сме най-умните?

Кервани са тръгнали, чак откъм Истанбул. Из Къзълагачко и Кавъклийско човек не е останал. И защо да остана? Имам една нива, която реката всяка година залива и подяжда, като стръвна мечка. Каквото ми е на гръбица, това ми е на полица. Ще отида в царска земя, та на стари години и аз да разбера, че човешки живот живея!

Гюнгюрмеза не изтърпя повече да подслушва, блъсна вратата и се изправи настръхнал срещу този, който така се пенеше.

– Да не си шавнал от Иени махле! Ще те зария жив в земята и няма да те пусна да тръгнеш. Кой си ти бре, сине майчин, че не харесваш бащината си земя и си тръгнал в царска земя да бягаш? Тука е царската земя! Тука е българската царщина!…
Селянинът се смути от неочакваното появяване на Гюнгюрмеза, отстъпи крачка назад и се опита да му възрази:

– Кой си ти, та да ме навикваш? Да не си ми сайбия*?

– Господар съм ти! Животът ти е в ей тия ръце, с които ще те затрия!

Искаш ли още сега да те удуша?

Тодор Карамучука дръпна Петър за рамото и му се усмихна.

– Добре дошъл и не се кахъри! От сутринта се белосвам с тях, но дебелите им глави не увират. От нашето село не са много – десетина семейства се готвят да бягат. Но разгеле си дошъл, искам да чуеш един човек от Горна България.

– Стоиле, ха кажи си приказката, че да чуят тези тиквеници какво ги чака там на север – обърна се Карамучука към мястото където обикновено стоеше кръчмаря.

Чак сега Петър забеляза, че въпреки ранния час, кръчмата бе препълнена. Всички маси бяха заети, а около стените стояха изправени селяни, снели чинно калпаци в ръце, сякаш се намираха в църква.

Иззад тезгяха се появи дребничък човек с черни европейски дрехи. Свали черната си филцова шапка, прекара ръка по буйната си черна коса и театрално се изстъпи напред.

„Къде отивате вие, мили братя, тракийски българи? Знайте ли вие Русията каква е? Знайте ли какво робство и вечни мъки ви чакат тамо? Защо се не посъветувахте с ония българе, които са били тамо, да ви разкажат къде и в каква яма искате да се хвърлите? Тия са биле тамо още след дунанмата от 1774 лето между Русия и Туркия. Тогива на 21 юний същата година генерал-поручик Суворов разгромил войската на Абдул-Рзак паша край Козлуджа* и принудил турците да сключат Кючук Кайнарджанския договор. Според него Русия получила териториални придобивки, а за тамошното българско население войната донела само гибел и изселнически неволи за тези, които тръгнали след руската войска тогива.
Ето какви злини ви чакат тамо: когато се преселите от тази хава*, на която сте родени и научени, с вашите жени и малки дечица, доде идете на онова място, половината ви ще измре и погине по пътя, а доде привикнете на онези блудкави и горчиви степни води, Бог знае колко ще останете! Това е веке знайно от целий свет, че кога человеци или животни си менят въздуха, на когото са се родили и научили, трябва непременно да пострадаят с живота си. Ще видите местните татари, които ще са пред очите ви, и ще видите колко от тях са измрели и колко още мрат откак насила са ги преселили тамо!

– Не е тъй, то, видяхме ние казаците какви коне имат и какви … Иван

Гаргата не успя да си доизкаже приказката, защото гръмогласния глас на Гюнгюрмеза го пресече.

– Гарга да мълчиш, че ще ти строша черната гага! Остави човека да говори, той е бил там.

Алена червенина обля бялото глобрадо лице на гостенина, но той продължи: – Там където отивате в ония диви пустини, няма нито студена вода, ни шума зелена, ни трева цветовита, а само една пустош от бозалък*, с която е покрито дивото поле, дето чиляк не може да види нито трънка, нито пък шипка! Всинца на това място ще се разболейте и повечето от вас ще измрат! Какъв тежък грях, мили българи, земате отгоре си? Можете ли да понесете вий този грях? Вие ставате убийци на децата си, на домородствата си! Можете ли вие в тях голи и диви пустини тутакси да направите къщя, да набавите покъщнина и да се закриляте от оная свирепа и люта зима, която става по тях диви места и ще ви найде без покрив? Я смислете за колко години и с какви разноски и трудове можете направи ония къщи, покъщнина и потребни прегради, които сте тук нашли от баба и дядо, или сте сами с толкова мъки направили? Ами отде ще земете вещества и материали за тях, като тамо е пуста и страшна пустиня и не растат нито тръне, както ви рекох? Тамо не ви остава друго, освен да изкопайте дупки в земята и да живейте като къртици, или да си изкопайте гробове и да се закопайте живи! Де остават вашите хубави лозя, ливади, ниви и райски градини? Де остава оная зелена и гъстолистна шума, оная гъста гора и прохладните и сенки? Няма веке да ги видите, не ще ги сънувате насъне и ще си оплаквате дните!

Тия пари, що ви обещава да ви даде руското правителство, за да ви измами, са нищо при такива потребности и нужди, които ви чакат тамо, и те са твърде бързо разходват. С тях пари Русия ще ви завърже с железни вериги тъй силно, щото като станете нейни черни робове, ще ги заплащате вие и потомците ви с кръвта и с живота си! А ще ви кажа и как ще ви настанят, щом идете тамо: ще ви продадат и споделят на някои си помещики, които като ви определят по една
част земя да си направите по-прости и по-бедни още и от цигански колиби, ще ви накарат насила с руски бич деня и нощя да им работите като волове, само за едно облекло и за една прехрана? Вие ще бъдете техни вечни роби и те ще ви продават един другиму си като добитък, когато им скимне*! Какъв срам за вас! Тамо няма оплакване пред никого си, защото от онова място, в което ви заклещят един път, не можете са помръдна никъде!
Ораторът се позапря малко, пресегна се взе чашата с вода, която Карабаджака услужливо му подаде, отпи една глътка и продължи:

Смислете*, мили българи, какъв тежък грях навличате на себе си, като отивате сами, самоволно да заробите домородствата си? Де оставяте дядовите си и бащини гробове? Техните души и сенки ще ви преследоват дето и да идете и щат ви всякога измъчват душевно, като ви говорят: о, неблагодарни синове, де оставихте нашите кости?; кой ще ни прелива и посещава гробовете, като вие ни оставяте!?; ние сме ви родили и отхранили, оставили сме ви домове, лозя, ниви и други домашни потребности, а вие, о, неблагодарни синове, оставяте сичко да запустей и отивате в оная пуста и омразна земя, за си пъхнете вратовете в железен ярем!; каква нужда, какви насилия ви накароват на това скитничество?; знайте ли вие, че ние сме претърпели повеке от четиристотин години, от даалии, от кърджалии, от капсъзи*, от убийства и грабежи – и пак сме увардили бащино си свято огнище; а вие днес за голи обещания що ви прави Русия, бягате и се преселяте, ставате убийци на самите себе си, на жените и децата си!; вашите души и на онзи свят щат са казни* във вечните мъки и в пъкъла!; а телата ви ще теглят на тойзи свят от руското робство и с кървави сълзи ще прекарате злочестий си живот.

Не е ли срамотно за вас, тракийски българе, да ви заменят с татарите и да правят с вас трампа, како с някои си коне или волове!? От каква неволя се преселвате? Никакво заплашване, никакво насилие не треба да ви поколебай от местата ви, на които сте се родили и отхранили, на които сте нашли толкова добрини от славните си прадеди, и на които лежат и почиват нихните кости. Никой не може да ви насили да оставите имането си, но и ако такова нещо си се опитат да ви направят, вие треба като юнаци да предпочетете да пролейте кръвта си над гробовете на дедите и бащите си, а не да бегате като жени и мижави человеци.

Надеям са, че ще дойдете в съзнание и ще послушате гласа на един ваш съотечественик, който е бил тамо и, който ви казва и съветова сичко това от чиста българска душа.”

Стоил отпи отново от чашата, избърса уста с опакото на ръката, наложи шапката си и тръгна да излиза.

– Сполай ти за добрите думи, странниче! – пое сухата му десница Петър.

Дано тия дебели крътуни уврат за ползата от тях.

– Останете си със здраве, добри хора! Аз трябва да стигна и до Кавъкле преди мръкнало, че и там ме чакат.

– Хората са пощурели. Изселват се. Не мога да разбера, кой ги подкокоросва. Да го зная, кой е, жив ще го опека на шиш. – върна се на мястото си дядо Петър.

– Лошият вятър повя от Инджеклий! – размаха ръце Кокошинката.

– От Инджеклий ли? Че кой ще е там размирника?

– Узун Недю.

– Моя сватанак Недю ли? – и Петър скочи на крака.

– Ако има друг Недю – другият е.

– Още сега тръгвам за Инджеклий. Кокошинка, виж конят ми на мястото си ли е?

Тодор го прегърна през раменете и го задържа.

– За къде си се разбързал? Върви да видим каква манжда е сготвила бабата и там ще видим, какво ще правим по-нататък.

– Главата ми е като замаяна! Тъй Недю, а?… Недьо, Недьо, защо срамиш баща си?… Не, остави ме да вървя, нямам време за губене!

– Няма да те пусна, късно е вече. Пък и работа имам с тебе. Хайде вкъщи!

Строгият глас на Карамучука отрезви Петър и той склони да тръгне снего. Излязоха от кръчмата и тръгнаха мълчаливи, всеки с мислите си. Кокошинката отвърза коня и го поведе след тях. Като минаваха покрай къщата на Жейно Пърлика, видяха го да се върти около каруцата и нещо да дялка.

– Жейно, какво правиш? – попита го Петър през плета.

– Стягам колата. Добре дошъл!

– За къде я стягаш? Харманът мина.

– Ей тъй да се намирам на работа.

Вълкана, като чу познат глас да приказва с мъжа и, излезе на двора и изпъчи корем, за да покаже, че най-после, след седем години, и тя е останала в положение.

– Дядо Петре, какво прави Ивана, как е малкият Михо? – попита жената, колкото да се намери на приказка.

– Готви се за кръщене.

– Хи, хи, хи!… Господ и къде нас изпрати радост.

– Жейно какво е застягал каруцата? – попита Петър и нея.

– Готвим се ние, но да видим каква ще излезе тя!?

– За какво се готвите?

– Ами сега хората за какво се готвят?… Като рекли – Русия, та – Русия!

Хи, хи!

Кокошинката надникна над плета и намигна на Вълкана.

– Много е далече Русия. Ще ви се счупи колата!

Жейно Пърлика се ядоса на жена си, за дето изказа тайната им, захвърли теслата и се опита да излъже.

– Боклук* ще хвърлям на нивата, затова я глася.

– Коя нива ще ториш? – попита на свой ред и Карамучука.

– Гробищата! – обади се Кокошинката и се опита да се засмее.

Тодор му се сопна:

– Стига си се хилил, върви из селото да разбереш има ли и други, които се готвят за Русия.

Петър и Тодор останаха сами. Не влязоха вкъщи, прекосиха двора, седнаха на пейката в малката градинка.

– Петре, все не мога да намеря сгода да те питам – навсякъде се говори, че Милко е видял сметката на Мумуджиолу – Енибеглийския султан. Натоварил го на коня като чувал с картофи и така го изпратил армаган на аянина в Казъл агач. Тогава ви казах да приберете този аслан, да не дразни поганците, но вие Гюнгюрмизята от дума разбирате ли!?

– Тодоре не разбра ли, че такова нещо под покрив не седи. Цяла Тракия се извървя да го гледа и да се диви на такова чудо, което българин е направил. Това, че додеяло на турците иде да покаже, че ние не стоим мирни и никога няма да бъдем такива. А от тогава Милко е като болен, сякаш е загубил близък човек. Не приказва с мене, губи се някъде, купува, продава – друг човек е станал. Продължителна въздишка се изтръгна от гърдите на Петър и, за да го отклони от мъката му

Карамучука смени приказката:

– Кои се изселват Петре – изселват се сиромасите. Защо ти са да ти се пречкат наоколо? Нека вървят да си блъскат главите в прехвалената Русия.

– Не е тъй Тодоре! Всеки трябва да си седи на мястото. Защото са се родили тука? – Защото са българи. Ти гледаш с леко око на тази руска болест.

– Петре, не гледам леко, но като не разбират от дума, нали видя как гледаха Стоила, сякаш им разправя врели-некипели.

– От дума като не разбират, от бой ще разберат! – натърти Петър.

– Трябва да се стреснат двама-трима! Тая работа може да се свърши от

Кокошинката и някой негов аратлик.

– Аз от Иридже няма да пусна никого. За Иени махле ти ще отговаряш! – и Петър се изправи. – Трябва да си ходя, късно е вече.

– Спри се бе човек! Не съм ти казал най-важното! – опита се да го задържи Тодор.

– Утре пак ще дойда. Сега трябва да се върна в Иридже.

Щом излезе на края на селото, Петър спря коня и се замисли. – В Иридже той нямаше работа. По важно бе да отиде в Инджеклий и да се срещне с Узун Недю. Ако инджеклийци тръгнат ще повлекат и околните села. Какво ще стане тогава, кой ще бъде стопанин на тази благодатна земя?… Той реши веднага да тръгне за Инджеклий. Руските войски вече се изтегляха и време за губене нямаше…
Съвсем се стъмни и Петър се видя сам в гората. Конят се препъваше и пръхтеше неспокойно. Когато минаваха през едно свлачище, той се подхлъзна и го събори от седлото. Търкулна се като объл камък и се спря чак в храстите. Помисли, че се е ударил лошо и ще умре. Но усети топлия дъх на конската муцуна и подканящото пръхтене го върна към живота. Бавно се изправи, разкърши снага и се увери, че нищо лошо не е станало. Опита се да качи на коня но не успя. Поведе коня през коренищата, обърка пътя и спря до дънера на стар бук.

– Сега накъде?

Гласът му като въздишка попълзя през преплетените клони и се изгуби в нощта. Ослуша се да чуе хлопки* от стадо, но гората бе глуха и тъмна. Не му оставаше нищо друго, освен да пренощува под звездите и на ранина да продължи към Инджеклий.

Петър се огледа, избра сухо, закътано местенце, върза коня за близкото дърво и седна заслушан в горските звуци. Нямаше вятър и нищо не нарушаваше съня на старата гора. Едва сега стареца почувства налегналата го умора и се отдаде на примамващата дрямка. В унеса си чу скърцането на хиляди коли и пъшкането на впрегнатите биволи. Тих говор се носеше низ гората, провираше се през листака и се отдалечаваше. Сепна се от уплаха, разсъни се, наостри слух и със затаен дъх задебна въздишките на спящата гора. Стори му се, че е закъснял и че дългите кервани с преселници са отминали безвъзвратно нагоре. Отново поиска да тръгне, но пресечените тъмни масиви го притиснаха със сънната си тежест и той разбра, че нощта го е вързала и той с нищо не може да помогне на българската земя. Обзе го безсилие, видя се като стара дрипа, като мъничко камъче, което всеки може да подритне. Ставите го въртяха, цялата му снага бе като пребита, сякаш не бе негова, а на някой друг – на преселник. Чак се сепна, откъде бе влязла в непокорната му побеляла глава тази продажна мисъл – той да тръгне с преселниците.

– Петре, стар и оглупял си вече!

Само заради това, че си е помислил да тръгне с преселниците, реши да се самонакаже. Стана, отвърза коня и потегли, запрепъва се в коренища и дупки. На няколко пъти пада на колене, глог одра до кръв лицето му, а дълга, бодлива къпина го препъна и събори по очи на коравата земя. Почувствал безсилието си, остана на същото място до пукването на зората.

На разсъмване хладината отвори очите му и с огорчение видя, че на хвърлей от него, през клоните прозира жълтия гръб на пътя.

Конят бързаше и от друсането го болеше всичко – тялото, душата …

Към обяд пристигна в Инджеклий. Беше делник, но хората си бяха в селото и се събираха на групички край вратниците. Разбра, че е закъснял и от мъка пришпори коня. Завари Недю на двора да оглежда две нови коли. Без да поздрави, слезе от коня и ритна с крак едно от колелата.

– С тия каруци ли ще бягаш, Недьо?

– Искам да купя още една! – усмихна му се Узуна.

– Пита ли баща си, свато?

– Умрял човек не се пита!

– Пита се! Я се размисли, какъв живот живя баща ти. Вземи пример от него!

– Петре, защо си дошъл чак от Иридже, акъл ли да ми даваш?

Гюнгюрмеза обиколи колите и белите му мустаци щръкнаха.

– Само две думи ще ти кажа, Недьо – по лош път водиш хората!

– Защо да е лош?

– Подмамваш ги и ги отделяш от гърдите на майка им.

– Те сами се отбиват от мършавите и гърди!

– Не те е срам! Толкова години родът ви е сукал от тия гърди!

– Слушай Гюнгюрмез, не съм дете и нямам жълто около устата си! Аз зная какво правя. Затова не ми се бъркай в работата.

Петър го измери с поглед и повиши глас:

– Ела на себе си Недьо! Тази земя е наша земя и никой не бива да я напуща. Тука е нашата царщина. Като избягаш, кой ще се бори за нея? Толкова години страдахме и се мъчихме да я избавим! За да я изоставим ли си блъскахме главите в турските ятагани и зандани? Малко ли народ погина за земицата ни?

– Погина по твоя вина. Ти бе лудия, но няма кой да те върже и укроти!

– Тъй е, по моя вина погина! Но гробовете на загиналите са в тая земя.

Къде ще бъде твоя гроб и на тия, които водиш?

– Стига си баял на главата ми. Каквото съм намислил, ще го сторя. Не съм грък та да оставам тук!

Петър го хвана за яката и го разтърси:

– Ние ли сме гърци? За тия думи заслужаваш бесилка!

– А пък тебе на кол да те набучат, та да мирясат хората от Странджа и Сакар!

– Тъй е, кол и въже за нази! – избухна Петър и още по-силно го разтърси.

– Но първо аз тебе ще те обеся! И то с главата надолу, та устата ти да целува тая земя, която те е хранила!

Караницата им привлече вниманието на съседите и те застанаха помежду им.

– Кога се събрахте, кога се хванахте за гушите? – попита ги Стефан.

– Стефане, чичо ви ще отива в Русия. Целият ви род ще посрами!

– По скоро да се маха от тука! Обърнал е селото на цигански катун! – махна с ръка Стефан.

– Ти си циганин! – опули очи Узун Недю.

– Циганин съм защото съм син на брат ти! Срам ме е да те гледам. Не си ми вече, чичо!

Думите на Стефан поуспокоиха малко Петър. Той разбра, че не всичко е загубено и смекчи тона си:

– Недьо, чуваш ли, какво хортуват децата? Аз съм ги учил! В тях тече и твоя кръв, затова няма да те посрамят. Помисли и ме послушай, по-стар съм, не върши глупости, опри се на корените, които си пуснал тук.
Узун Недю се намръщи и наведе глава. Петър Гюнгюрмеза помисли, че сватанака му е размислил и е променил намеренията си и се обърна към Стефан и братовчед му:

– Момчета, разглобете колята, струпайте ги на сред двора и дайте да ги запалим. Нека цяло село гледа, да разбере, да се опомни и се залови за земята си.

Недю обаче, чул думите, подскочи като ужилен, размаха ръце и се развика:

– Махайте се от двора ми!… Оставете каруците ми!… Аз вашите глави ще запаля, хубавичко да знаете. В Русия ще ида. Вие пък, идете в свободна Гърция и целувайте ръцете и краката на всички, на владиците и на всичко. Пфу!… Пфу!…
Петър замахна да удари непокорния Узун, но почувства слабост в краката си и, за да не падне седна на теглича на една от колите. Недю се нахвърли отгоре му:

– Стани от процепа! Нали ще го гориш? Защо седна на него? Или искаш да ме накараш гръцки ръце да целувам. В Русия ще ида, но тука няма да остана. Махай се от очите ми, докато не съм извикал казаците!

Посегна да го хване за рамото, но Стефан и Иван го уловиха за ръцете и го издърпаха назад. Недю отново се развика:

– Защо ме биете? Хляба сте ми яли. Ще ви заклекне и ще ви отрови! Ей, хора, вижте ги, чичо си бият! Пфу!…

Някъде от махалата дотича Недьовица и, преди да е разбрала какво става, заудря с юмруци Стефан и Иван по гърбовете.

– Гладни кучета, махайте се от къщата ми! Господ да ви убие!

Нехранимайковци!… Хайдути!… А ти бре, дъртак, ниеден иридженски вълк, какво търсиш тука? Ако грабна брадвата, ще накълцам дългите ти мустаци на парцали!

Дядо Петър с мъка се изправи и грохнал се запъти към вратника. Стефан и

Иван тръгнаха след него. На излизане от портите, Гюнгюрмеза изви врат и заплаши Узун Недю:

– Ти в Русия няма да стигнеш. Като смок ще се увия около шията ти!

– Чичо, ще си изядеш главата! Хората ще те кълнат, че си ги накарал да напуснат хубавите си ниви и лозя! – прибави Стефан.

– Къш!… Пфу!… – размаха ръце Недю над главата си и побутван от жена си влезе вкъщи.

Петър се качи на коня и сломен напусна Инджеклий. Стефан го изпрати до гората. На раздяла Петър му каза:

– Тъй ако върви, ще изгубиме тази земя завинаги.

– Дядо Петре, ние ще останем тука!

– Жив човек няма да пусна, да излезе от Тракия. Трябва здраво да се удря.

Да знаеш, първо чичо ти ще ударя.

– Той си го търси, ако питаш мен.

– Стефане, намери Златин и ми го прати. И здраво дръжте!…

Като остана сам Петър Гюнгюрмеза се отпусна върху седлото и остави коня да го води. Идеше му да се наклони на една страна и да падне в краката на добичето. Мислите му блуждаеха като объркани врани, които барабаняха с клюнове по потното му чело. Нищо светло не виждаше пред себе си, макар слънцето да грееше над главата му, той виждаше полята и горите като в мъгла. Дърветата му изглеждаха увехнали и клюмнали, а пътищата – черни вериги, провесени между тях. Струваше му се, че всеки миг ще се срине в тъмни студени дълбини, откъдето няма излизане.

– Къде да отида, що да сторя?

Струваше му се, че е попаднал в един от въртопите на Тунджа и се давеше. И нямаше кой да го спаси. Едни от изселниците се плашеха от турците и напущаха бащината си земя от страх. Други мислеха, че ще избягат от сиромашията, а трети – от тайно, силно желание да видят друга земя, други хора. Но всички се лъжеха, че там в Русия, ще намерят широка, плодородна, свободна земя, ще нагребят с пълни шепи от богатствата и и ще напълнят джобовете си. – Как можеше той сам да се справи с глупостта на толкова много хора? Дали да иде при турците и да ги моли, да бъдат закрилници на българите, когато се върнат войските им?
Тази мисъл легна като воденичен камък на плещите му. Почувства се смазан. За него нямаше друг изход, трябваше да преклони глава пред турците.

– Народът трябва да остане тука! Петър Гюнгюрмеза ще моли турците.

Никой друг няма да го стори!…

Хапка не бе слагал в устата си не помнеше от кога, но не чувстваше глад. Устата му горчеше, сякаш бе пил отрова. Реши да отиде в близкото турско село и да изпие още една горчива чаша. Но къде беше това село, по кой път се отиваше? Мястото, през което минаваше му изглеждаше непознато. Пътеките нищо не му подсказваха, а пък дървесата се плашеха от него, като от таласъм, гушеха се в пазвите на баирите и хленчеха от страх.
Тръгна напосоки. Излезе на полянка с овчарска колиба. Овцете пасяха наоколо. Петър подвикна на овчарчето:

– Чии са тези овце?

– На Ибрям бей.

Ибрям бей бе познат на Петър, но беше напатил много от българите. На три
пъти хайдути му устройваха варда да го убият. Той познаваше нападателите, мълчеше и чакаше.

Петър накара овчарчето да му покаже пътя и слезе в селото. Намери бея да седи на двора под сянката на гюлов храст и замислено да поглажда броеницата си. Поздравиха се, като стари приятели, но усмивките и на двамата бяха пресилени.

– Искаш ли гости, Ибрям бей?

– Къщата ми е твоя, чорбаджи Петре!

– Знаеш ли, защо дойдох! – преглътна с пресъхнало гърло. – Наши българи
бягат в Русия. Това не е хубаво. Страхуват се от връщането на вашите и затова отиват там. Дойдох да те моля, да кажеш на вашите хора да не ги тормозят. Ако се изселят и за вас няма да е хубаво!

– Бива, ще го направя, Петре чорбаджи! Бягството не е на добро. Нали знаеш, какво стана с много наши хора? Избягах в Анадола и сега слушам, че умирали от глад.

Разговаряха още надълго и нашироко. Беят покани Петър да се нахрани, но той отказа, сбогува се и си тръгна. Беят не го изпрати, като друг път, а остана на мястото си.

Ами сега накъде?

Като минаваше покрай двора на дъщеря си Жела, Петър съгледа малкия Христо да си играе на шикалки.

Нещо трепна в гърдите на стария Гюнгюрмез и той повика момчето.

– Ристо искаш ли да пояздим двамата? И още не чул съгласието на детето пресегна се, повдигна го от земята и го сложи отпред на седлото.

– Дядо, недей, мама ще ми се кара, че не съм я питал! – възпротиви се колкото да каже нещо Христо.

Когато стигнаха лисото теме на високия баир, Петър слезе от коня и свали малкия ездач на тревата. Завърза юздата за седлото и пусна коня на поляната. Обърна се потупа по рамото внука си и каза:

– Ристо, погледни надолу, виждаш ли онези големи, заоблени, сини баири? И недочакал отговор си отговори сам – това е Родопа планина. Там е моето родно място, внучето ми, там …… едра сълза се отрони от присвитото ляво око на дядото.

– Дядо, какво ти е, плачеш ли?

– Нищо, нищо чедо. Мушичка ми влезе в окото. А сега, обърни се и виж онези сини зъбери с белеещи се шапки върху им.

– Да, дядо, виждам ги.

– Това, внучето ми е Стара планина. Ще ти разкажа една приказка за Нея, но става дума най-паче за по-малката и сестра – Странджа.

– Дядо, но това е планина, как може тя да има сестра?

– Слушай, слушай това е приказка и някога това е било така: „Не се
намерил жених за нея и тя, като поотраснала, избягала далеч на изток, скрила се от семейството си и от тия, които я знаели и познавали. Намерила чудно място и се заселила със семействата на най-близките си приятелки, които и останали верни и никога не я разпитвали защо момците не поискали да се оженят за нея. В скоро време селището започнало да се увеличава – тук се заселили различни хора от различни места. Странджа бдяла над новодомците, като орлица ги бранела от лошите хора. Скоро името и на смела и юначна мома се разнесло наблизо и далеч.

Странджа често се обличала като овчар-кехая*, препускала бързоногото си конче, стигала морето и докато кончето и кротко пасяло на брега, тя като риба се хвърляла в синята морска вода. Дълго, дълго плувала Странджа и така освежавала морната си от езда снага. А после освежена с нови сили, се мятала на кончето и препускала към дома си, като се спирала из пътя само да поговори с работливи хора, които се връщали от нивите. Името и отново се разнесло като вятър по близки и далечни селища, а добротата и прехвърлила три морета.

– Дядо, а какво е море?

– Голяма, голяма и солена вода, момчето ми!

– По-голяма и от Тунджа ли, дядо?

– Да, много по-голяма и по-различна. Като му дойде времето, дядо ще те заведе да го видиш. А сега слушай нататък: Като научили за нейната неземна хубост, сватове от далечни страни тръгнали да я искат, но тя все не намирала достоен момък. Един пролетен ден се явили стотина чернокожи млади мъже, яхнали охранени арабски атове. Най-напред яздел черен, като въглен, едър мъж, с червена качулка на главата, с три реда тежки златни синджири на шията, с по девет златни гривни на ръцете, а на всеки пръст имал пръстен от злато с драгоценни камъни.

Дошли непознатите чернокожи люде люде до къщата на Странджа и спрели. Слезли от конете и изпълнили обширния двор. Без много разпитване казали, че идват от далечна, топла страна отвъд морето, да искат прочутата Странджа за своя султан.

– Дядо, какво е султан?

– Цар, дядовото.

– А ние имаме ли цар?

– Имали сме някога, но сега нямаме, синко.

– Дядо, като порасна ще стана цар!

– Ще станеш, ще станеш, а сега слушай по-нататък приказката.

Изтръпнали приятелите на Странджа, уплашила се и тя – как ще се омъжва за някакъв си незнаен султан от незнайна земя! И как тя, хубавицата белолика и русокоса, с големи сини очи, с тънки като гайтан вежди и стройна като тополка снага, ще може да бъде султанка на хора толкова различни от нейния народ! Докато се чудела как да се избави от тия незнайни сватове, тъмни облаци закрили небето, широки огнени светкавици прерязали небесния купол, земята се разтърсила толкова силно, че реките се вдигнали на високи талази и със сила прорязали широки долини, а сушата над тях се въздигнала на много аршини нависоко.

– Дядо, а руснаците черни ли са?

– Не чедо, като нас си са, но душите на техния цар и на генералите му са черни. Но стига си ми додявал с въпроси, нека свършим приказката, че тогава питай. И тъй, когато „трескавицата” стихнала, от неканените сватове нямало и следа – удавили се в морето, което до тогава било светлосиньо и оглеждало цялото небе, а сега водата станала черна и високи вълни заливали бреговете му със страшно бучене и плисък ….

Така се издигнала вековната планина, която хората нарекли с името на първата заселница – Странджа, а морето чиито води миели полите и – Черно
море. И за да пазят планината и земята от лоши люде, жителите по тия места съградили много калета и крепости, които станали вечна стража на хубавата
българска земя.

– Дядо, дядо, а водата там в морето колко е черна? А гърците по-добри ли са от русите? А Странджа ще ни помогне ли да се отървем от турците?

– Малък си ми още, твърде малък и още нищо не знаеш!

– Като порасна, всичко ще науча.

– Не забравяй, дядовото, че човек се учи от малък. Ако аз бях учил от малък сега нямаше да съм на това дередже*.

– Дядо, ама нали си най-богатия човек в Иридже?

– Бях богат – сага не съм!… Ти знаеш ли, че сега всички хора бягат от нашата земя?

– Ние с тети и мама няма да бягаме. Дядо, толкова ли е голяма руската земя, че всички искат да отидат в нея?

– Руската земя, внучето ми е голяма, но защо е голяма? Там хората са малко, а вълците, мечките и другите зверове чет нямат. Сняг, снегове – до пояс! И зиме и лете. Жито там не вирей, гроздето не зрее, а пък къщите им са като курници. Хората им са пияници и се търкалят по улиците като свини. Крадливи са и много лъжливи. Виж им царя и генерала, този дето е в Одрин, и ще разбереш колко са лъжливи. Дошли тука да се бият за вяра… И какво, излезе, че само гърците имат вяра, а ние българите сме били без вяра. За нас други път щели да дойдат, да ни освободят. Тогива, какво търсят из нашата земя? Защо не отидоха в Атина, Солун, Шкодра? А минаха през нас, за да ни турят под ножа на турците. И знаеш ли кокошо яйце не остана за илач. Всичко изпокрадоха и скриха под високите си гугли. А пък мързеливи – да пази Бог! Затова подмамват нашите хора към Русия, за да има, кой да им работи, и кой да ги храни… Ей това са русите, а пък земята им – из нея ветрища се гонят!

Тръгнаха да се връщат. Едва сега Гюнгюрмеза разбра в какво смешно положение бе изпаднал. Търсеше помощ от едно дете. Инстинктивно се отдръпна назад на седлото.

– Дядо да не паднем! – обади се Христо, чийто перчем се ветрееше от лекият ветрец, който полъхваше от Странджа.

– Няма, няма, сине! Петър се стегна, прекара целия си живот през главата си. – Наистина ли Петър Гюнгюрмеза бе човек на място и знаеше ли какво иска? Къде ли не ходи, какво ли не върши! Само преди малко удари челото си в папуците* на един турчин. За кого го направи, за себе си ли, за имота си ли?…

Ако не го беше срам от детето, щеше да изкрещи от ярост. И колкото мъката късаше сърцето му, толкова безсилието го тласкаше към озлобление. Пред очите му отново притъмня. Затова здраво стисна юздата. Отново се почувства сам, ръцете му бяха слаби, снагата грохнала. Силата му стигаше само да придържа крехкото детско телце към седлото. Никой не идва да му помогне. Христо беше твърде малък. Всички го гледаха как се гърчи под тежестта, която бе понесъл и как тя го изравнява с земята.

У него се появи стръвно желание да хапе и къса със зъби всичко що срещне из пътя си. Ако можеше, би вързал всички изселници с вериги за вековните дъбове на Бакаджиците. Но не можеше – ръцете му бяха къси, а помощникът му твърде малък. От безсилие да се справи с мъката си, захапа дланта си и промърмори:

– Узуне, пази се! Глави ще падат! – и затрепери от възбуда и напрежение.

Христо се сепна, размърда се на седлото и като видя, че дядо му трепери, притисна се, за да го стопли.