В началото на зимата на 1969 година започнах работа като автомонтьр в автосервиза на “Тексим”. В ония години това предприятие за международни превози се ползваше с голям престиж. То бе прозорец в рамката на желязната завеса към останалия свят за обикновения прстосмъртен. 

Всяка събота преустановявахме работа и измивахме със сапунада облицованите с бели фаянсови плочки ремонтни канали, на просторното светло хале.
В бригадата аз бях най-младият. Всички останали бяха ходили в Швеция за обмяна на опит, тъй като автомобилите, които обслужвахме бяха предимно “Волво” и “Скания”. Аз също таях надежда, че мога да бъда изпратен за няколко седмици на работа в обетования “запад”.

В свободното си време заедно с приятелят ми от казармата, Николай, се записахме в курса за леководолази. Исках най-после след прекъсване от седем години да го завърша.

Пролетта на 1970 година дойде с изненада. Още в началото на март се заговори, че предприятието ни ще се премести в град Бургас и неговото място ще заеме клон ІІІ на ДАП-Варна.

Побързах да си подам молба за напускане, въпреки че все още не бях решил какво ще правя занапред. Пък и имах достатъчно време цели три месеца да размишлявам, докато трае срокът на разкрепостяването ми от пипалата на бъдещето държавно автомобилно предприятие. 

Между другото положих изпит по теория на леководолазното дело и отново го взех с отличен.

В началото на май, малко след като „мазове“* и „кразове“* като танкове нахлуха в подредените ни по европейски образец помещения, изпокъртиха блестящите плочки, заляха работните места и каналите с черно диференциално масло, ме взеха запас и така ме отклониха за определено време от новата действителност в предприятието.

Надянал войнишките дрехи (този път моряшки) аз се озовах на също такава радиостанция Р-118, на която служих до преди година. С матроски екипаж трябваше да осъществявам радиовръзка между тила и командването на ВМС. Не ми стана ясно защо обаче тръгнахме от Варна, стигнахме старата столица Плиска и оттам завихме на юг и по старите пътища на царете ни се отправихме към равна Тракия. 

В режим на непрекъсната радиовръзка след 15 денонощия достигнахме рубежа на Тополовград. Тук “бойните действия” завършиха с победа за “северните”, тоест ударните сили на флота бяха заели проливите. И ние запасняците се върнахме по домовете си.

Налагаше ми се месец и половина да се трудя над потъналите в кал и машинно масло съветски товарни автомобили. Те като че ли бяха конструирани да работят във военни условия, но за сметка на това, моторите им не издържаха тежките им масивни конструкции и дори мирния труд ги затрудняваше и престояваха по-често в автосервиза, отколкото по пътищата на родината.

В края на юни изтече предупредителния срок и напуснах работа. Веднага обачезаминах за Созопол. Там в продължение на три седмици щяха да се проведат практическите занятия по леководолазно дело.

Типично по военному бяхме настанени на палатки в един къмпинг южно от града. 

Ръководител на занятията беше другарката Агнес. Тя беше стройна симпатична жена с огромен организаторски опит. Мекото излъчване на големите и кафяви очи, удивителната и женска интуиция, контрастираха с твърдостта, която проявяваше при въвеждането на ред сред близо 100-членния състав на курсистите. Десетина, от които бяха момичета. Така тя не се поколеба да отпрати четирима още на втория ден поради нарушаване на вечерния час. 

Горяхме от нетърпение да наденем “стоманите”* и да потънем в сините дълбини. Но това все не ставаше и не ставаше. Дългите часове преминаваха в изтощителни плувания с комплект № 1 в Созополския залив, нос “Червенка”, “Малаците”*, нос “Агалина”, “Каваците” и така докато на изпитите с лекота преодолявахме първо 4 километра, а след това 10, независимо от състоянието на морето, денем и нощем. 

В следобедите се провеждаха свободни гмуркания като занятията се осигуряваха с корабчето “Христо Ботев”. Започнахме с гмуркане на дълбочина 5, увеличихме на 10 и стигнахме до 15 метра. Тук беше и преломния момент на леководолазния лагер. Тези, които успяха да се включат към леководолазен апарат поставен на дълбочина 15 метра, получиха достъп до заветната “стомана”. Аз и Николай бяхме сред успелите.

Тогава дойде и подводното ми кръщение със солена вода. Калните води по селските дерета бяха останали в детството. Какво ли щяха да ми донесат сините дълбини на морето? Вече не само надниквах в подводните морски простори, но и трайно се задържах там. Поемах своя дял в изучаването на този нов свят. Свят, различен от земния, свят прекрасен и девствен, който обаче имаше свои закони, на които всеки престъпил прага му трябваше безпрекословно да се подчинява.

В края на юли завършиха практическите занятия по леководолазна подготовка и се дипломирах с отлични оценки по теория и практика на леководолазното дело със скромните 7 часа и тридесет минути подводна дейност. 

Новата професия ме привлече и тъй като бях безработен започнах проучвания за работа като леководолаз към “Водострой”- Варна. Успоредно с това вземах частни уроци по английски и възвръщах формата си на един самоделен “зумер” за кандидатстване като радист на летище “Варна”. 

На една от редовните сбирки на завършилите леководолазния курс към “Морския клуб” другарката Агнес обяви, че с Николай сме определени да участваме в една пещерна експедиция в град Триград. В екипа бяха още Сияна Люцканова и леководолазният инструктор Евстати Йовчев.

Така преминаваха юлските дни, когато една вечер, когато току що бях се прибрал в квартирата си, на врата се почука. На прага стояха двама морски офицери. Поканих ги да влязат и докато крачех след тях си помислих, че отново ще ме вземат запас. 

В ергенското ми обиталище пръв инициативата взе по-старшия, който се представи като капитан 3 ранг Цветков. Имаше набито атлетично тяло, което
може би поради годините беше започнало да наедрява. 

– Христов – започна той, като сядаше на дивана – адреса ти ни даде твоят приятел Александров. А за вас двамата научихме от другарката Агнес от “Морския клуб”. Тя ви препоръча като едни от най-добрите и курсисти. С две думи търсим хора за създаване на поделение от нов тип и ни трябват леководолази.

Сложих на масата бутилка коняк и три чаши, придърпах другия свободен стол и седнах. Срещу мен седеше черноок с черни мустаци старши лейтенант. Представи се с фамилията Мързаков, но на мен по-голямо впечатление ми направиха древнобългарските черти на лицето му. Мислех си, че ако обръсне главата си, досущ ще заприлича на дедите ни.

Пихме по едно за добре дошли, а капитан Цветков не спираше със словесната си атака от движение.

– Това, което сме замислили го няма никъде по света – продължаваше той с убедителен тон. Ще влизаме под водата, ще скачаме с парашути, всички ви ще направим шофьори, ще можете да карате всякакъв вид колесна и верижна техника.

Използвал една от паузите към монолога на капитана се включи и старши лейтенанта.

– Христов, решили сме да създадем универсални бойци, които да действат еднакво добре както на суша, на вода, така и във въздуха – натърти той.

От разговора разбрах, че и двамата са леководолази и парашутисти. Двамата са били основатели на подобно формирование през 1964 година, но опитът излязъл несполучлив. Сега според уверенията им всичко било сигурно, определено било и мястото на бъдещото поделение край град Варна. Оставало само да се набере личният и команден състав. Затова те двамата – командир в лицето на к-н 3 ранг Веселин Цветков и началник щаб старши лейтенант Иван Мързаков персонално подбирали всеки член на своя бъдещ екип. Посетили Морското училище, новобранският център в Созопол, Морският клуб в град Варна, поделения на ВМС, цивилни предприятия и служби. 

Военните си заминаха. Остана предизвикателството. В малката стаичка остана да витае и проявеното внимание към собствената ми персона. Бях забелязан от хора, които се бяха нагърбили да създават нещо ново и търсеха съмишленици. Знаеха за двегодишния ми престой в Айтос и оценяваха постигнатото от мен там. Може би с Николай бяхме единствените сред набелязаните, които имаха опит не само като първокласни радисти, но и воини, познаващи тактиката на сухопътните сили. Трябваше ли да изпускам момента да се включа в тяхното начинание? Какво ме задържаше, какво ме спираше, като че ли не бях свободен да взема решение!? Да, не бях, каквото и да направех, щях да изпълнявам чужда воля. Пресен беше още в съзнанието ми споменът за възможността да бъда изпратен да “омировотворявам” един братски нам народ, изправил се срещу този, който държеше и нашите юзди. Имах ли избор – не. Грохотът на танковите вериги по пражките улици тегнеше стаен и в огромните гумени колела потрошили крехките ни опити да прекрачим „стената”, само преди няколко месеца. Потискаше ме съмнението, че върху ми лежи невидимата ръка на ДС. Страх от властта ли беше това или бреме, което щях да нося цял живот? Страх от Бога било началото на всяка мъдрост. Тогава страхът от партията, мъдрост ли беше? Изглежда житейската ми опитност още не беше съзряла не можех да локализирам в себе си този страх да се изправя срещу него и тогава или да премина през него, или благоразумно да го заобиколя. Така докато се лутах и търсех брод през собствените си съмнения, неусетно нещо просветна, сивата стаичка се озари от нежна бяла светлинка. Остра искрица цъкна в главата ми и таванът, в който до преди малко бях вперил поглед се превърна в бездънно, ярко синьо небе. Някаква сила, като че ли бе готова да ме вдигне от леглото и да ме понесе нагоре, нагоре…. 

Може би някой отново ми показваше посоката, да обърна гръб на объркващото ме безпокойство и да приема подадената ми военна ръка. 

Разстроен от очевидната липса на каквато и да е възможност да се реализирам като строител на новото време, аз се обърнах към вътрешната си същност и потърсих помощ оттам. От този момент нататък се появи съвсем нов спектър на съществуване и работа. Бях свободен.

През всичките следващи години вървях неотклонно по този път. Не си бях давал сметка, че вместо моето видимо его онази част от мен, наречена Аз-Там, бе извършвала ръководството и навигацията от този момент нататък. Смело насочих изследванията си навътре вместо навън и доведох опитите си до една работеща форма на подаваната отвътре информация. Съставих си мнение за себе си като за един силен и знаещ гигант, който удивено гледа как кутрето му започва независимо и по своя воля изучаване на останалата част от тялото му. Вече нямаше страх, поради Наученото: Аз знаех, че съм Там. А може ли някой да се страхува от себе си? 

Това ми създаваше имунитет срещу външния натиск и неестествените синтетични нагони и мотиви, което водеше най-вече до умствените и физически болестни изменения причинени от натиска на тоталитарната власт.

*Маз – МаЗ.В случая товарен автомобил от Минския автомобилен завод.

*Краз – КраЗ. В случая товарен автомобил от Кременчукския автомобилен завод.

*”Стомана” – така се наричаше българския леководолазен апарат, който в ония години се произвеждаше в град Русе. Там се произвеждаха също и плавниците “Гигант”, “Делфин” и леководолазни маски.

*Малаците – надводни камъни, северно от село Черноморец.