13.

Генерал Дибич успя най-после да нанесе съкрушителен удар на турците. Премина на един дъх Балкана, настигна ги при Одрин, разби още веднъж войсковите им формирования и потегли към Истанбул. Небивала паника обзе турското население по българските земи. От всичките краища на Добруджа, Мизия и Тракия потеглиха кервани към Анадола. Задръстиха планинските проходи и широките друми из равнините.

Руските войски минаваха на ход през малките и големи населени места, оставяха малки разезди* да пазят реда, а основните им сили се насочиха към тракийските селища Бунар-Хисар, Люлебургаз и Виза.

Воеводите от Странджа и Сакар станаха пълновластни господари на хайдушките си владения. Преградиха пътеките, изтласкаха слабите войскови части от Малко Търново, прочистиха околностите от кърджалии и даалии. Селяните на тълпи нападаха турските села и чифлици, посягаха и на керваните минаващи през района. Петър Гюнгюрмеза не знаеше сън и покой. Яздеше от Бакаджиците до Странджа, от Сакар до Дервентите и навсякъде съветваше хората да не щадят турците.

Старата му къща стана свърталище на казаци и хайдути. По цар Симеоновия път не преминаха руски войски, но из Иридже препускаше на буйни коне едно отделение казаци и за ужас на жените конниците се премятаха през седлата, увисваха под коремите на конете и след това заставаха прави на гърбовете им.

В Иридже не дойде ни цар, ни генерал. Затова пък Петър Гюнгюрмеза съвсем се промени и големите му бели мустаци падаха, като тежки ятагани, върху турските глави.

Жътвата мина като на кушия*. Всеки бързаше да прибере своето и да ожъне,колкото се може повече от изоставените турски ниви. Мъже, жени, деца, стари и млади се печеха на слънцето и жънеха до припадък.

Щом дойде вършитбата, започнаха и веселбите. На Илинден ставаше голям събор в село Инджеклий. От цялата околност дойдоха мъже с нови овчи калпаци, жени с везани ризи и сукмани, с пъстри пояси и със ситно извезани пулавници. По-оперените селяни се надпреварваха да се поздравяват по руски.

– Здрасти, братушка!

А в кръчмите удряха рязаните си калпаци о земята, пиеха и напяваха:

– Пий водка, пий ром, на Туркиа нападьом!

Казаците се смееха от сърце и пиеха до козирката вино и ракия.

В този ден не можеше да се разбере, на кое място се намира центъра на веселбите. Имаше хора край езерото „Свети Илия”, на мегдана сред селото, на харманите и в кръчмите. Всички бяха като замаяни от радостта на свободата, от виното и от добрата реколта. Въртяха се из селото, заиграваха от едно хоро на друго, налитаха на вълни връз кръчмите и деряха гърлата си от незнайна лудост. Жените носеха бакъри с вино из ханищата, старите жени постилаха трапези под сенките и канеха гостите да ядат и да пият.

В двора на Узун Недю бе най-богата софра. На нея имаше най-много руски войници и низши началници. Недю смяташе това за голяма чест. Седеше под сянката на големия орех, гледаше всички усмихнат и отдалеч поздравяваше влизащите през високите порти:

– Здрасти, братушка!

Със старите си приятели се прегръщаше, а на по-младите мъже дори се заканваше, че ще ги пребори на борба. На братовия си син Георги подвикна:

– Не ме гледай, че съм побелял. Още съм здрав и як като казак. Ще те хвана по казашки и туп на земята. Ха, ха, ха!…

Узун Недю се задави от смях, просълзи се, обърна се към руските началници, подкани ги да пият и попита:

– В Русия има ли хубаво вино?

– Мноха има.

– Има ли и дини?

– Дини?… А, да, да, има мноха големи!

– Слушате ли бе, хора? В Русията дините били толкова големи, че ги карали по една в кола!

– Чичо, ако сръбнеш още малко и дините ще ти се видят колкото Бакаджиците – подхвърли Георги.

– И такива има. Това е Русия, не ти е Еркесията* това! – и се обърна към един руски войник. – Братушка, нали има дини, големи колкото Бакаджиците?
Войникът не го разбра, но поклати глава и, понеже беше пиян, изфъфли няколко неразбрани думи и му се ухили.

– Видя ли, бре, че има?…

Руснаците запяха весела песен. Узун Недю се изправи, разкърши снага и дигна вежди към съселяните си, които бяха на софрата му.

– Ей тъй се играе по казашки. Всичките игри им зная, не могат да ме уплашат!

Един от войниците се засмя, стана, отиде при него и му каза, че песента не се играе. И, за да му покаже, при какъв случай се пее, започна да марширува из
двора.

– Ти не знаеш! – не мирясваше Недю. Хич и не ми се пъчи, не можеш ме излъга. Тя се играе, ей тъй! – и Узуна пак се разстъпи и запляска с длани, като че ли се канеше да се бори.

Войникът го прегърна, целуна го и го потупа по гърдите:

– Ти с меня в Расия! – и посочи с пръст на север.

– Много ми е дотрябвала твоята Русия! – махна с ръка Георги, стана от софрата и подвикна към пруста, където се бяха събрали жени:

– Гане, Радке, хайде на сбора! – и недочакал жените, той си тръгна.

Златин пристигна в Инджеклий към икиндия. Беше се пременил с нови селски дрехи и изглеждаше още по-напет. Срещу него се зададе мъж сподирян от две жени.

– Добра среща, Гьорге! Честит ви празник, обърна се той и към двете жени, които се изравниха с тях.

– Хи, хи, хи! – засмя се по-младата жена.

– Радке, много се смееш, да не плачеш после! – Подхвърли Георги и се обърна към Златин. Това е балдъзата ми, Златине. Винаги е весела, все нещо и е смешно.

Разговориха се за различни неща. За новото, което идваше с руските войски, за хубавата реколта, за познати и роднини, а Златин гледаше засмяната Радка и неволно и се усмихваше, а душата му олекваше готова да полети.

– Схванаха ми се краката да седя на едно място у Узун Недьови, а пък и сега тук сме се кукнали, сякаш ще векуваме! Хи, хи, хи! – отново се разсмя Радка.

– Златине, хайде с нас горе на хорото на „Свети Илия”, сети се Георги закъде се бяха запътили.

– Имам да свършвам една работа на друго място. А вие поиграйте и заради мене. Носете много здраве на Милко, на Ивана и на малкия Михо.

Златин тръгна надолу и повече не се обърна.

– Како мари, това ли беше Златин воеводата? Ми той не е с хайдушки дрехи, какъв такъв комита е със селски дрехи?

– Радо, Радо, къде ти е ума? Защо му са хайдушки дрехи, нали веке няма турци. Ами ти, какво се заплесна по момчето, забрави ли твоя Драган овчаря.

– Како, не те е срам да лъжеш. Твоят Драган не съм го и сънувала!

– Хубаво момче е Драган, подкрепи жена си Георги. Хайде нека ти е честито!

– Тури си го на главата твоя Драган, много ми е дотрябвал! – извика след него Радка. След това блъсна сестра си в гърба. – По-хубаво да беше онемяла!

Сестра и весело се засмя. Радка я подгони нагоре из пътя, а от ума и не излизаше погледа на Златин. Палавите огънчета, които искряха от тях. Слушала бе за него по тлаки и седенки, но не беше го срещала до днес. Щеше ли да го види отново?