Над столицата на Поднебесната империя се носеше лютив мирис на изгоряло дърво, а по улиците, колкото и да беше странно, се чуваше младежки смях.

Вече няколко дни, откак голямото изгаряне на Книгите бе започнало опустошителното си дело. В центъра на града бяха издигнати множество клади, край които децата от крайните квартали, не осъзнавайки разиграващата се драма, танцуваха и пееха, възхитени от неочакваното забавление.

Купищата книги бяха запалени в четирите краища на столицата на главните улици, както и на централния площад, където се пресичаха всички пътища. Там бе издигната най-голямата клада от най-редките книги от библиотеката на Паметта, докарвани на колички от зловеща група библиотекари, които с див кикот ги хвърляха направо в огъня.

Нещастният Юн-чън напразно се бе опитвал да се противопостави на нахлуването в библиотеката на императорската гвардия, която бе дошла там да надзирава успешното протичане на операцията. Без много да се церемони, старшият на войниците го блъсна и се изплю в лицето му. Новото име, с което официално бе удостоен, сега бе старателно оплювано от войниците.

Още рано сутринта на първия ден от палежа бе получил препис от императорската заповед за промяна на името му, с което му се даваше да разбере, че времената са се променили и, че в негов интерес е да се подчини.

Отсега нататък нямаше да се нарича Юн-чън, трябваше да приеме новото си име – Пръчици за хранене.

С промяната на имената, отнасяща се до всички високопоставени просветени в Империята, се целеше да се покаже на всеки от тях, че страната навлиза в нова ера, в която просветените, мислителите и калиграфите се превръщат в безполезни хора, тъй като дори имената им вече могат да бъдат изписвани и произнасяни от неграмотните. Затова в качеството си на най-високопоставен книжовник Юн-чън беше получил най-обикновеното и най-простото от всички имена.

Но старецът бе посрещнал без особено вълнение обидата, нанесена с прикачването на новия му епитет Пръчици за хранене – до такава степен съзнанието му бе обсебено от други мисли, а духът му – съсипан от гледката на всички тези книги, към които войниците се отнасяха без никакво уважение. Те ги хвърляха по земята, тъпчеха ги с крака и ги трошаха, преди да напълнят с тях товарните колички, с които ги пренасяха до гигантската клада.

Скоро на нещастния Пръчици за хранене не му оставаше нищо друго, освен да наблюдава с отчаян и обезумял поглед празните лавици, приютявали само допреди няколко мига съкровищата, които съвсем скоро щяха да се превърнат в дим.

Из улиците въоръжени войници влачеха колички, в които бяха струпани стотици бамбукови свитъци. Мъже, носещи понякога само по една старинна книга в ръка, прииждаха отвсякъде – едни с наведена глава, други с безразличие, а някои дори изпълнени с показно задоволство, – за да хвърлят написаното в пламъците.

Тези образовани хора държаха да бъдат забелязани: надяваха се, че по този начин ще дадат доказателство за присъединяването си към злокобната императорска директива. После не им оставаше нищо друго, освен да отидат при специално натоварения с тази задача чиновник, за да постави императорския печат „свидетелството за унищожение”, в което бяха изписвани старото и новото име, както и заглавията на притежаваните от тях книги, които са дали за изгаряне на кладата. Това срамно свидетелство за добро поведение щеше да им послужи като универсален пропуск: щеше да бъде доказателство за това, че наистина са освободили ума си от каквато и да било своя мисъл.

Преди десетина дни по всички кръстопътища беше закачена заповедта на императора до образованите хора в империята – от най-незначителните до най-учените – да донесат под заплаха от отрязване на крак или ръка всички свои книги на кладите. Поради това никой от способните да четат не можеше да се престори, че не е разбрал за тази заповед.

Това позорно действие съвсем не бе неочаквано; напротив, от известно време всички усещаха, че ще се случи нещо такова. Затова и не бе изненадало никого от онези, за които се отнасяше. А терорът в Поднебесната империя бе толкова силен, че от средите на чиновниците и учителите не бе излязъл и най-малкия протест. Чао Цуо със сълзи на очи се раздели със своите старинни ръкописи, но не се опита да сподели с никого своите мрачни и болезнени мисли по повод на човека, пред когото трябваше да бъдат изречени!

Всъщност всеки, независимо дали бе образован или не, пазеше своята мъка или своя бунт за себе си – с изключение на обичайните ласкатели. Превърнали се във венцехвалители на това престъпление, те без никакво колебание и срам идваха да го превъзнесат като благодеяние, колкото и блестящо, толкова и необходимо, родено от блестящия ум на Великия Император Цин Шъхуан.

Колкото до обикновените хора от племената, създали империята, които вече наброяваха десетки милиони, всичко това съвършено не ги засягаше, тъй като привилегията да изучават четмо и писмо бе запазена главно за класата на образованите и държавните служители. Условията за оцеляване на тези нещастни хора, бяха толкова тежки, че те бяха принудени да понасят всичко, без да протестират. Защото ако искаха да се спасят от многобройните прояви на гнет и потисничество, които държавата им налагаше, далеч по-добре за тях бе при всички обстоятелства да свеждат колкото се може по-ниско глава. Унищожаването на паметта на хората за миналото, на съзидателната мисъл и на книгите според тях си беше работа на заможните; бедните това изобщо не ги засягаше.

Последиците от унищожаването на книгите бяха най-видими в столичния град и особено на централния площад. Огънят в огромния котел поставен върху триножник горя в продължение на пет дни. След падането на нощта той осветяваше мрачните фасади на новопостроените дворци, карайки да танцуват сенките на войниците, охраняващи входовете към тях.

– До края на дните си няма да забравя това опустошение – шепнеше с треперещи устни Чао Цуо. Надянал качулка на главата и загърнат в широк тъмен плащ, той бе застанал на хълма, от който се виждаше целия град. Оттам виждаше много добре вътрешността на огромния червенеещ се търбух на гигантския казан, в който изгаряха книгите. Рой искри и пламтящи парченца изскачаха с пращене от огромния му отвор.

Гореше цялата култура на Цин: събраните насила племена бяха на път колективно да загубят своята историческа памет.

Покрусен от видяното стария човек се запъти с клатеща се походка към дома на своя приятел и единомишленик Юн-чън. От време-навреме поглеждаше към огромния, пълен с жарава котел, който продължаваше да изригва пламъци. Многобройните войници, бутащи претоварените с книги колички, довършваха своята работа. Скоро и последния свитък от библиотеката щеше да изгори в огромния казан върху триножника. Пепелта вече се изсипваше от раззиналата се огнена паст.

Когато бутна дървената врата на малката стаичка заревото от гибелния огън отново напомни за себе си. На фона на пурпурните отблясъци се очертаваше дребничката фигура библиотекаря. За миг Чао Цуо се стъписа. Приятелят му не седеше на обичайното си място до писалището, а висеше от потона.

На врата на обесения висеше желязна верижка, завършваща с малка бронзова табелка, върху която бяха гравирани две пръчици за хранене.