Казарменият район тънеше в предутринна дрямка. Високо на север, челото на Хисарлъка едва бледнееше. Само чаткането на подкованите ни чепици отекваше между сънените сгради.

Водех поредната смяна на часовите по постове. Когато завихме покрай казармената сладкарница и се озовахме срещу входа на полковите канцеларии, забелязах тънка мокра следа, която като черна змийка се спускаше от най-високото стъпало пред входната врата, извиваше стръмно отдясно и надолу по второто, и издайнически тъмнееше на сивия асфалт. Необичаен дъх на занемарен писоар беше избутал свежият утринен въздух на няколко метра встрани от стълбището. 

Изкомандвах: “Смяна – СТОЙ!” Инстинктивно усещах, че нещо не е наред. И без да подам обичайната команда: “Редник Ламбов, към поста, ходом – МАРШ!” – сам тръгнах към сградата, изкачих трите стъпала, отворих врата и влязох в предверието. 

Часовият, редник Тишков стоеше изправен до пирамидата на полковото знаме. Автоматът беше на гърдите му, нямаше нищо нередно, само дето вонята тук вътре в малкото коридорче беше непоносима. Все още не можех да проумея от къде идва. Едва когато погледнах към краката му, разбрах причината породила необичайната миризма. Началото на вече пресъхналото ручейче водеше от стъпалото на десният му крак. Вдигнах поглед от пода и го погледнах очаквателно. Предпазени от диоптрите на очилата, очите му излъчваха тъмна, гузна обреченост, в която просвятваха искрици на достойнство от това, че не бе напуснал поста. Уморените му от безсъние очи сякаш казваха: “Самоволното напускане на поста е военно престъпление.” 

Когато подадох командата: “Смяна, след мене, ходом – МАРШ!” и поехме към следващия пост, до ушите ми дълго достигаше хлапуцкането* от десния чепик на редник Тишков.

Когато стигнахме сградата на щаба на бригадата, вдясно от парадното стълбище все така самотен, изоставен от собственика си, стоеше червения „москвич” на подполковник Тотев?!

Като привърших със смяната на караула, влязох в помещението за почивка, инструктирах бодърстващата смяна, оставих оръжието си на пирамидата, легнах по гръб на дървената пейка и вперих поглед в белосания таван.

Въпреки напиращото отвън светло августовско утро, тежки мисли пъплеха и уж притискаха зачервените ми клепачи, но достигнали будното ми съзнание, обсаждаха го като вражески орди и искаха отговор на това, което се бе случило само преди час до светинята на полка и на това, което бе станало преди няколко дни на границата със съседна Турция.

Неволно обърнах глава надясно и отворих очи. 

На съседното легло лежеше Тишков. Тъмното петно по протежение на десния крачол на зеления му клин бе изчезнало, издайническата партенка сменена и краката с тежките чепици (уставът не позволяваше да се почива със свалени обувки) стърчаха на сивото одеяло. По отпуснатото му от съня лице пробягвахасенки. Мъчителната тревога, че тялото му се бе огънало под напора на естествения нагон, не му даваше мира и в съня. 

От съзнанието ми все не излизаше тази дребничка фигурка, изпъната, сякаш срастната с дървения шкаф, като непоколебим символ на всеотдайност и жертвоготовност в името на родния трибагреник осквернен с комунистическите символи.

Пред същото това знаме трябваше да скланя глава и подполковник Тотев. Този, който завчера бе поискал политическо убежище* в най-голямата капиталистическа държава.

Неговият опит за разлика на тези на подчинените му бе успял. Оставайки последен от групата старши офицери, които са били на рекогносцировка по турската граница, другарят подполковник с лекота е направил решителната крачка в отвъдния свят зад желязната завеса.

Ума ми не побираше как възпитаника на Партията, бивш директор на военен завод, довчерашен началник на артилерийското въоръжение в бригадата, комендант на

Айтоския гарнизон, от блюстител на партийна нравственост и морал, бдящ като сатрап за спазване на военните устави в подчинения му район, се бе превърнал в изменник.

Само до преди месеци по негов сценарий бяха извършени показните процеси над войниците, чиито опити да преминат държавната граница се бяха оказали неуспешни.

Какъв ли товар не са могли да понесат подполковнишките рамене та се е решил да го изсипе отвъд? Колко ли тайни се криеха под високата офицерска фуражка, които той доброволно или срещу заплащане щеше да предостави на врага? Имаше ли връзка с войнишките побези? Кого трябваше да следва обикновения войник, офицерите възпитаници на Партията или собствената си съвест? 

Може би неговият случай бе изолиран, изключение, което показва правилото, че никога в историята на човечеството не е имало по-голямо противоречие между интелигентността на хората и липсата на интелигентност у социалистическата система. В системата, в която обаче бе заложен елемент на саморазрушение (като на мина с елемент за неизвлекаемост), защото тя не отговаряше на нуждите на нацията, служеше единствено на партийната върхушка.

За тези въпроси нямаше отговор. Нямаше и показен процес, па макар и срещу червения „москвич”. Но на войнишкия гръб щеше да се стовари преместването на старите бойни позиции, копаенето на нови укрепления, и най-вече неверието в своите командири! Едва видимите пукнатини в бронята, добиваха застрашителни размери.

*Хлапуцкам /диал./ – жвакам, издавам особен, специален шум при ходене с мокри обувки.

*…политическо убежище … – подполковникът направи това пред току-що започналата предаванията си турска телевизия, през лятото на 1969 година.

*Рекогносцировка – разузнаване на вражеска територия