Когато кукувицата възвести пукването на пролетта, дядо Петър получи писмо от Сливен. Кой го беше донесъл и кой го бе писал, всичко това остана тайна. Стария Гюнгюрмез и той не мислеше нито за единия, нито за другия. Най-важното беше съдържанието на писмото. Той нито за миг не се усъмни в истинността на написаното. Прие го с пълна вяра, защото сега животът му нямаше смисъл без нея. Съобщаваха му, че русите са минали в настъпление и че скоро ще прехвърлят Балкана.

Генерал Дибич насмел турците и те бягат като подплашено стадо овце.

– Турчинът вече бере душа! – каза той радостен на Стойка и прибра сгънатия лист в пазвата си.

– Да пукне, та да миряса светът! – прокълна бабата и подаде на мъжа си бозавия калпак.

Петър се качи на коня и както едно време тръгна из селата. Наобиколи приятели и познати, за да им каже за писмото. Срещна се с Златин войвода и го накара да събере всички войводи на съвещание. Трябваше да се направи нещо, та, когато русите се зададат, дружините да ударят турчина в гръб.

Златин, който също бе излязал в гората на лов за богати турци, изслуша с радост съветите на стария съзаклятник и разпрати хора до всички воеводи от Странджа до Сакар. Раздвижването на хайдутите разгневи турците и те пуснаха големи потери срещу тях. Засадите и побоищата обаче не попречиха на юнаците и те се събраха на Башчардак, изслушаха Петър Гюнгюрмеза и всички дадоха клетва за обща борба срещу поробителите в помощ на настъпващата руска войска.

Все по това време младото семейство се премести в новата къща.

– Миле, да сложим люлката в крайната соба, че да те гледаме двамата с Михо, когато си идваш и отваряш портата – суетеше се засмяната Ивана.

Денят, обаче, който месеци наред не даваше мира на Милко най-сетне настъпи.

Стопанката на новата къща ставаше рано, много преди слънцето да надникне в джамлиите соби на втория кат. Подреждаше едно друго и не пропускаше да погледне отвисоко към жълтия калдъръм, с който беше застлан широкия двор, към витите дъбови порти с каменния постамент до малката вратичка.

Ивана отмести бялото перденце и погледна надолу. В този миг първите лъчи на майското слънце се отразиха в измития плочник на двора, обагриха в злато
каменната колона и върху нея като пролетна пъпка разцъфтя бяла фигура. „Какво ли е това? – нима е… и младата жена изтрополи надолу по стълбите, прекоси на бегом пустия двор, като в сън отвори портичката, обърна се и изхълца:

– Майчице-е-е! Какъв е хубав и страшен! Искаше и се да се повдигне и да погали, това което толкова време беше държало в плен мъжа и. А сега отделено от него, грееше и озаряваше двора, къщата и всичко наоколо.

Когато комшийките Зафира и Петра с кобилици на рамо излязоха от сокака и аха да продължат надолу към чешмата, току пред новите порти на Милковата къща видяха селския глашатай Потурито.

– Спри се ма Петро, спри да чуем каква новина ще научим първи! – и Зафра се изстъпи напред. А когато се загледа в посоката, в която гледаше и Потурито, празните и менци се залюляха и едва не паднаха на земята.

– Леле, Петро, виждаш ли какво има на портата, ма!? Тогива, когато ви разправях не ми повярвахте. Ама сега видиш ли какво чудо има там!?

Това само самодивите са го донели на Милко, тъй да знаеш.

– Млъкнете мъри устатници, самодиви не могат да направят такова нещо – не се стърпя Потурито и продължи: Дяволска работа е това, такъви звер няма по нашите земи. Изчадие адаво е това. Пфу, я го вижте как се е озъбил и срещу кого, срещу падишаха, който ни закриля ли? Дайте да го съборим, докато не ни е навлякъл някоя беда – кой знае, я чума, я даалии и башибозук. И Потурито замахна с бастунката си по посока на Лъва.

Въпреки късната пролет полските работи все още не бяха започнали с пълна сила и хората се тълпяха пред Гюнгюрмезовите порти от сутрин до вечер. Изреди се цялото село – от мало до голямо и когато започнаха да идват другоселци, иридженци се цаняха за показвачи и тълкуватели.

– Бате, виж какви мускули има, досущ истински! – дърпаше за пояса левент мустаклия, малко овчарче. Виж и жилите му, гаче по тях тече истинска кръв, а и грива има – настръхнала и рошава като на козел.

– Чини ми се, че е готов всеки момент да скочи, бре Иване. Накъде ли
се е засилил?

– Как накъде бе Танасе! Не видиш ли че е обърнат къде Истанбул.

Засилва се да скочи върху Султан Селимовата джамия и да я разпердушини на парчета. Не видиш ли какъв топуз има на опашката си, чувал съм, че с едно нейно замахване повалял кон.

– Блазе Боже, блазе на таз майка, която е родила това чедо с такива златни ръце! – прекръсти статуята възрастна жена, повела двете си внучета, като на поклонение.

Дойде и Желязко. Изправи се пред постамента, повдигна очи нагоре и дълго се взира във фигурата, после сне калпак, прекръсти се, направи няколко крачки, разпери ръце, прегърна жълтия камък и раменете му се разтресоха. Глухо ридание се надигна от хрипливите му гърди, стопли опряното му о камъка чело и едри сълзи закапаха от старческите очи:

– Боже, доживях да видя, българин да делии мегдан с италианските ваятели! – промълвиха пресъхналите му устни. Прегърбената му фигура още дълго време стоя залепена, сякаш срастнала се с камъка, после се изправи, отърси калпака си, наложи го и се изгуби надолу из тълпата по улицата.

Такива думи бяха мехлем за душата на Милко. Много му се искаше Лъвът да стане подтик за младите, да укрепи в тях вярата в собствените им сили и възможности. Да стане символ, на който всички – богати и бедни, българи и гърци да гледат с упование в бъдните дни. В него беше въплътил част от себе си, той беше неговият духовен облик, готов да изреве, за да оправдае легендата за агнето, което убило вълка. Способен да извърши не един а хиляди подвизи.

Идваха и турци. Най-вече на групи от по трима-четирима, клатеха глави, къде укоризително, къде одобрително и си заминаваха по селата.

Не бяха и малко тези, които не вярваха. „Кой е Гюнгюрмеза, къде е чиракувал, кой го е учил на занаят? – провикваха се пред множеството каменари от Мармара. На уста Желязко е работа това. Пък и кой знае, може стария Гюнгюрмез да е теслимил някой генуезец? – не мирясваха те.

Дните се нижеха един след друг, а върволицата от любопитни не спираше. Идваха с коне, с каруци чак от Ямбол и Сливен.

От Иени махле дойде Тодор Карамучука. Погледа, погледа па се изстъпи пред множеството:

– Слушайте, мене какви чудесии са ми разправяли Кранедялковите синове, Хаджиите де – калпак да ти падне. То това тук е едно нищо, но все пак ще говоря на стария Гюнгюрмез да свали за сега този лъв, че дразни турците. Да го дигнат отново, когато нещата се поуталожат. Да мине и тази дунанма, която се е задала от север, че то както е тръгнало голямо поражение ни чака и трябва да седим мирни и кротки, а не да надигаме глави.

– Мале, какво ми дойде на главата! Виж го Милко, как ходи като попарен. Вместо да се радва на къща, на имот, на мъжко чедо, той се кахъри от хорските думи и приказки. Други бил изваял Лъва, не знаят те как едва се дотътряше до одъра целият в каменна прах, с попукани уста, със зачервени очи и отмаляла снага. Ох, мале, този пусти Лъв ще ни изяде главите.

– Недей чедо, недей плака не суши очите си! Тя хорската завист насита няма, чуждите уста с нищо не можеш да запушиш – нито с добро, нито с лошо. Гледай си къщата и детето, пък той Милко ще се успокои, ще му мине. Нека да мине малко време. Хайде иди наплискай лицето си на бакърника, че хората само това гледат. Ще кажат, че покрай мъжа си и ти си вампирясала – усмихна се баба Стойка, изтри с ръченика си очите на снаха си и я побутна към пещника.
Само стария Гюнгюрмез не се притесняваше от хорското скудоумие. С преизпълнено от гордост сърце от делото на сина си шеташе из околните села и градове. На няколко пъти ходи но Малко Търново. Цяла седмица стоя в Ямбол и Казълагач и се върна през Манлия. Среща се с много хора, за да разбере, какво се готви, как вървят работите за посрещане на русите.

В Иридже се върна уморен. Ириджени помислиха, че им носи лоши новини и клюмнаха, заследиха го през плетищата, тези които се тълпяха пред Лъва, чинно му сториха път. Още не бе седнал да вечеря и се занизаха мъже на гости. Хапна надве-натри и се оттегли в другата стая. Стойка се разшета, запали буен огън в огнището, донесе бъклица вино, усмихна се на гостите, излезе от стаята и ги остави сами.

Разговорът продължи до късно. По едно време вратата се тръшна и гостите почти вкупом изхвърчаха от собата и кой с калеври, кой на бос крак потънаха в тъмнината.

– Няма да го сваля, мекерета с мекерета!

– Кого няма да свалиш Петре? На кого се гневиш? Я се виж целият си почервенял, стар си вече за такива работи.

– Да сме свалели Лъва! Да не дразнел турците! Не няма да им го дам, той ни е като байрак, всички него гледат, нека и русите да го видят, да разберат, че и ние не сме седели със скръстени ръце, да чакаме чужда помощ. Не усещат ли серсемите* му със серсеми, че отвсякъде се е подпушило и чака само искрица, за да пламне големия очистителен пожар – огънят, който ще ни върне българщината!?

На другата сутрин, когато бяха още в постелята на вратата се задумка:

– Мамо, тете, ставайте, елате да видите какво са направили с Лъва!? – изплака Ивана.

Когато тримата запъхтени спряха пред Милковите порти, това което се разкри пред смаяните им очи, бе повече от покъртително: В сивкавата прах, която бе хванала коричка от сутрешната роса, се валяха блестящите останки на довчерашната българска гордост. Пречупената дясна лапа състрадателно бе покрила част от гордата глава с настръхналата грива. Доскоро напрегнатия за скок гръбнак, лежеше пречупен и безполезен никому.

– Ох, горкичкият на баба, Той! Не доживя и месец! – като на живо проплака Стойка.

– Ония вагабонти* са! За работа никак не ги бива, но за поразии еша им няма! – изкрещя стария Гюнгюрмез. Булка, къде е Милко?

– Метна се на Бегльо, като луд и препусна къде Юч баир.

Дядо Петър се помая още някое време около щуращите се жени, после разпери ръце и наежен като градоносен облак тръгна надолу по пустия сокак.

– Булка, хайде да Го приберем в сайванта, да не го видят Такъв хората! – и двете жени побързаха да приберат останките преди любопитните съседки да разнесат мълвата из селото.

– Мале, дали Милко не може да го залепи и отново да го постави там Горе? – попита Ивана, докато премиташе пред портите.

– Не знам, айол! – трябва него да попиташ като се върне.