От Горна България продължаваха да идват новини, коя от друга по радостни, но положението там не беше никак обнадеждаващо. Руското командване реши да отложи похода към Истанбул за пролетта. Като научиха това турците се окуражиха и потерите им отново тръгнаха из селата. Воеводите се изтеглиха на завет и зачакаха по-добри дни. Селата се смириха и сгушиха. Небето посивя и от него се посипа отначало ситен сняг, а привечер едри бели
парцали замрежиха небето и покриха села, ниви и гори с бяла, топла пелена.

В ранната утрин на деня Сретение Господне в старата Гюнгюрмезова къща проплака отроче.

– На личен ден идва момченцето ти Иванке! – рече бабата*, подавайки новороденото в ръцете на щастливата майка. На днешния ден Христос бил занесен в Йерусалим, за да бъде посветен* на Бога. Дано даде Бог да порасне здрав и силен – да продължи Гюнгюрмезовия род, а ти да не страдаш, толкова, колкото Божата Майка.

Когато баба Кюра излезе от собата и срещна питащите очи на баба Стойка и дъщерите и, тя само попита:

– Къде е Милко?

– Отвънка е стрино Неновице – отвърна и Жела и отвори уста да попита какво е детето, но бабата хлопна мандалото под носа и и излезе на пруста.

– Ха целувай ръка! Веке си баща на мъжко. – подаде жилестата си десница тя.

Младия баща пое с две ръце, подадената ръка, целуна я, обърна се и през глава полетя надолу по стълбището.

– Тете момче е! – изкрещя към баща си, който тъкмо излизаше от обора.

Ще го кръстим Петър – на твоето име.

– Мене ако питаш, прекъсна го баща му, по-добре е да носи името на втория ми баща – Михо.

– Тъй да бъде тете, няма да скърша хатъра ти! – отвърна Милко. Помая се малко около баща си – искаше му се да яхне Бегльо и да полети към Айшаклий, но вместо това прескочи ниската пряспа до стряхата на сайванта и се залости вътре.
Привечер в неделя на Сирни заговезни на мегдана зад къщата на дядо Петър младите ергени от махалата бяха издигнали висока копа от царевичак, слама, храсти и клони.

– Танасе, вашият огън е най-голям! Идваме от долната махала, но като вашия не видяхме – подвикна Гьорги на едно от момчетата, които подреждаха кладата.

– Гане, обърна се той към жена си – върви напред у тетьови, а пък ние с Данчо ще погледаме огъня и ще дойдем.

Гана тъкмо зави зад ъгъла и от горния край на мегдана се показаха Жела и Тодор, повели вече големичкия Христо със себе си.

– Я, каква камара сте накамарили бре! Ще запалите селото – подвикна младата жена когато тримата се изравниха с кладата. Ха, виж кой бил тук? И тя се позапря.

– Да ни видят момите от цялото село, бульо Тодоровице! Да ни завидят ергените от сичките махали! – не и останаха длъжни момчетиите.

– Гьорге, Ганито не е ли с вас? – обърна се тя към зет си.

– Тука беше, но избърза напред да види малкия Михо.

– То и на мене ми се гледа, но малкото Гюнгюрмезче ми е по-мило! Тодоре, Христо вие останете, а пък аз ще бягам, че веке стана бая време, откак не съм го виждала.

– А пък вие пазете огъня, че да не ви го запалят долномахленци – подхвърли закачливо тя на ергенашите* и забърза нагоре из сокака.

Едва когато жълто-алените езици на огньовете от околните махали лизнаха тъмния зимен небосвод Танас запали кладата. Червеното пламъче мигом се поколеба, но насърчено от лекия ветрец, лакомо се нахвърли на жълтата слама, провря се през сноповете царевичак, обхвана сухите клони и рой рубинени искри се сипнаха от върха на камарата. Кладата зфуча и забуча като жива. Христо и Йордан отначало се оттдръпнаха стиснали ръцете на бащите си, но после се пуснаха от тях и заскачаха и закрещяха заедно с други деца:

– Ял-л-а-а-а, уб-ря-а-а-а-а!

Огромният огън вече бе привлякъл още момчета, зрели мъже, старци и тук там жени, деца. Дядовците одобрително клатеха глави: „Ашколсун* на децата! Буен е огънят, осветява чак до Юч баир, значи градушки няма да поразяват реколтата.

Тогава по-големите момчета разкопчаха абичките си и на поясите им като патрондаши се откроиха наредени една до друга „ушичките” (стабилизаторите) на лескови стрели. Те един през друг забождаха на гъвкави дрянови шишове стрела подир стрела, запалваха „ушичките” им от огъня, после с отмерен замах удряха шиша о здрава пръчка, която държаха в лявата ръка и стрелите политаха в тъмното. Горящите им „ушички” чертаеха огнени пътеки към
дворовете на избранниците им от селото.

Кладата започна видимо да се смалява. Ергените и по-младите мъже се престрашиха и окуражавайки се един друг започнаха да прескачат огъня за здраве и юнаклък.

– Христо, Данчо, хайде да тръгваме, че дядо ви ще ни чака! – подвикна

Тодор на децата, които с блеснали очи и зачервени бузи наблюдаваха скоковете на големите.

– Тете бре, нека и аз да скоча! – примоли се по-големия Христо.

– Догодина моето момче. Нека да пораснеш, че то, сега ще ти пламнат потурките – засмя се баща му и го хвана за ръката.

Вече навлезли в тъмния сокак с бащите си, те непрекъснато се извръщаха назад, за да се наслаждават още на заревото от големия огън. Това продължи чак до портата на дядовия им двор.

– Бабо, дядо, какъв голям огън видяхме! – втурнаха се през вратата на собата Христо и Йордан.

– Какво налетяхте като „ахиевски читаци*” бре поразници* – гальовно им се скара баба Стойка. Я се вижте, помиришете калпачетата си – миришете на пушек като сливенски цигани. Тодоре, Гьорге вилизайте, влизайте, че то нощта е дълга, но е време да сядаме на софрата.

– Желе, Гане, невясто, хайде идвайте! Оставете малкия Михо в люлката, ако се събуди и него ще наредим на софарата.

– Гьорге, върви да извикаш Милко да седне на софрата! Че заради този камък е заприличал на калугер – сякаш сайванта му е килия.

На трапеза имаше от всичко: средата на паралията бе заета от голяма баница със сирене, хаванка с чисто масло, голяма синия с пържена риба, панерче със сварени яйца, голяма купа с кисело мляко. А Христо и Йорданчо вече присягаха с ръчички към тахана и едрата буца бяла халва.

– Ха сега, след като всички сме се събрали, да се „простим” – каза дядо Петър и се изправи.

– Прощавайте, ако съм в нещо сгрешил! – наведе глава Тодор първо към десницата на тъста си, а после към ръката на баба Стойка.

– Нека, да ти е просто! – отвърнаха старите.

Хванати за полите на майките си, свели остриганите си глави, Христо и Йордан също поискаха прошка, най-напред от дядо и баба, а после от татко и майка.

Дядо Петър прекръсти трапезата и благослови с думите: „Със здраве да се заговява, по-здраво да се отговява”.

Когато похапнаха, дядо Петър рече:

– Бабо донеси червения конец, че юначетата вече им премаля да чакат халвата!

Стойка се помая в другата стая и когато се върна държеше в ръцете си освен конеца и малкият Михо, който се бе събудил и кокореше очички срещу толкова много хора.

Жела се пресегна взе конеца и завърза единият му край на халката, която висеше от потона, а за другия – парче бяла халва.

– Тете, хайде, залюлей конеца! – поднесе червената нишка към баща си тя.

Двете момчета вече протягаха тънките си вратлета нагоре към потона и не откъсваха очички от ръката на дядо си.

Ивана се присегна през трапезата и приближи откритата главичка на малкия Михо към братовчедите му.

– Харно*, харно, булка! Нека от малък да свиква – подкрепи снаха си Стойка.

– Милко, ти няма ли да се наредиш? Подхвърли закачливо към брат си, Гана. Когато бяхме малки, ти винаги успяваше да захапеш халвата.

– Той, тети, му помагаше, защото е момче – не се остана назад и Жела.

През това време дядо Петър завъртя апетитното парче. То преминаваше току под нослетата, докосваше брадичките, полепваше по косиците, но беше винаги далече от лакомите устица на малчуганите.

– Не посягайте с ръце! Дръжте ги отзад зад гърбовете си! – наставляваше ги баба им.

Най-накрая Христо успя да захапе непослушното, апетитно парче и със светнало лице се изправи на крака.

Докато дядо му развързваше конеца, той продължаваше да не отваря уста – сякаш някой щеше да му отмъкне „плячката”.

– Ай на баба внучето, то ще ми бъде живо и здраво през цялата година.

Ха сега бягай при майка си и си отвори устата, че ще ти изпадат зъбите!

– А пък ти, дядо, запали конеца, че да видим колко ще бъде буен пламъкът и да наречем* всинца ни за здраве!

Когато жените отидоха в пещника* да измият лицата на децата, разговорът на мъжете тръгна в друга посока.

– Момчета, сега заговяваме за Великден. Но запомнете от мен – на Великден ще посрещнем и Великият ден на България. Напролет, щом русите прескочат Балкана и наемат цар Симеоновия друм, воеводите ще ударят турците в гръб, ще ги объркат и Странджа и Тракия отново ще станат български.

– Чул те Господ, тете! – изправи плещи Гьорги. Но в кръчмата разправят, че русите щели да помогнат само на гърците, които са дигнали голяма буна, а не на назе!?

– Не е така бате Гьорге! – обади се и винаги мълчаливия Тодор. Русите ще ни помогнат, защото са наши братя.

– Не се кахърете момчета, те, русите само да прехвърлят Балкана и ще видите как цяло българско ще се надигне и ще подгони агаряните чак до Мраморно море.

В това време жените се върнаха обратно на трапезата.

– Снахо, разгеле си тук. Приспа ли внучето? – обърна се дядо Петър към Ивана, която тъкмо притваряше вратата.

– Заспа, тете, заспа като къпан – тръсна дебели плитки младата жена и приседна до мъжа си.

– Невесто, искам да ни попееш! Чувал съм, че си била първа певица на Айшаклий, но на нас не си пяла. Нещо ми е радостно и тъжно на душата. Идат хубави дни за Българско, но много от другарите ми ги няма. Искам да ми изпееш песента за Инджето. Той беше юнак мъж, всичко разбираше и можеше, но сърцето му бе меко, милозливо… Дядо Петър тръсна побелялата си глава, опря длани о масата, сякаш изплува от тежката вода на спомените и отново подкани Ивана: Знаеш ли я тази песен?

– Знам я тете, но е тежка песен, да не разваля празника като я запея!?

– Тази песен нищо не разваля, тя е като водата на Тунджа – понякога тежка,
мътна – влачи камъни и дърве – понякога светла, бистра, игрива, но винаги
тече, не спира.

Ивана не чака повече, изправи се, оправи забрадката си и запя: