Когато “военните действия” приключиха, кой знае защо тръгнахме да се прибираме по първокласния път София-Бургас и колоната ни зае плътно пътя между Карнобат и Айтос. По асфалтовата настилка тежката радиокола се движеше леко и плавно. Приспивният темп ме унасяше в размисли и оценки на изминалите дни. Въпреки че съюзът (Варшавския договор) се тресеше и пукаше по шевовете, нашата бригада, която бе част от него можеше да изпълнява задачите си по всяко време на денонощието, независимо в коя точка (фронт) на страната. В това се убедих с очите, ушите, ръцете и краката си. В един момент бяхме на Румънската граница, а само след 10 часа вече се биехме в Тракия. 

Само след няколко дни щеше да ни бъде сведено, че на инспекторската проверка ротата бе получила “отлична” оценка. Отлични оценки имах и аз и затова бях произведен в първото войнишко звание “ефрейтор”. Ефрейтор стана и приятелят ми Николай. За първи път в 3 армия двама редници, аз и Александров придобивахме класна специалност – “Радист І клас”, при това не в кабинетни условия, а на местността, сред трясъка на гъсенични вериги, мириса на пот и барут, свистенето на вертолетни витла и пожънати ниви. 

С положителен баланс излязохме и от инспекторското изпитване и в битово отношение. Като взеха предвид оплакванията ни, че се храним само в една алуминиева чиния, отговорните фактори реагираха своевременно и само след месец на дървените маси вече имаше два сивкави разлати кръгли съда за хранене. С тази разлика, че съдържанието в тях не се промени.

*… Чаушеску … – доста по-късно научих, че тогава наистина сме били пред прага на война с Румъния. Тогава били свикан митинг от ЦК на РКП в Букурещ по повод нахлуването в Чехословакия, на който Чаушеску заявява: ”Ако руснаците и съюзниците им тръгнат срещу нас с танкове, няма да ги срещнем като Дубчек с голи ръце, ще ги срещнем с огън!” Бел. на автора.

*Т-34 – трофейни съветски танкове от Втората световна война, предоставени “щедро” за въоръжение на българската армия.