Изпитите завършиха и когато очаквахме да се приберем посред нощ ни вдигнаха по тревога и се отправихме на север. В късни доби пресякохме Балкана и по странични пътища неуморната ни колона продължи в непрестанен устрем да заобикаля села и градове, бързайки да скрие от любопитни очи, агресията и силата на тъмното си тяло.

Първите ранобудни зари на слънцето ни завариха, копаещи поредния стрелкови окоп в края на рехавата горичка северно от село Лозенец. 

Вместо в Чехословакия бяхме се озовали в равна Добруджа. Предутринната тишина се раздираше от ревовете на танкови мотори. Тракането на стоманени вериги, предполагаше след миг в стърнищата на пожънатите ниви да се подредят трактори и въоръжени с плугове да подготвят земята-кърмилница за ново раждане, но не би.

Зелените, ръмжащи тела, осакатявайки младите дъбчета, риеха ланшна шума и черна пръст и се вкопаваха в черната гръд. 

Бяхме само на един скок от границата с Румъния, а радиостанциите мълчаха. Работните честоти бяха глухи за заповедите на началниците – старши и младши. Стояхме вкопани в родния чернозем и чакахме. А чакането и бездействието е пагубно за войника.

Крачех в тъмнината около радиостанцията и в главата ми се редяха картини от минало, настояще и бъдеще. Спомнях си разказите на дядо ми за боевете тук през

Първата световна война. Мислех си, че и сега може да се повтори същото. Може би Чаушеску* отново нещо не е съгласен с Москва и ние сме тук, за да го сплашим.

Представях си и какво би станало ако се наложеше да го накажем. Сигурно най-после щяхме да си върнем изконните български земи около устието на Дунава и южно от него.

Надеждите ми се оказаха напразни. Една привечер бе подаден сигнал за напускане на позицията. Този път се отправихме на юг. 

По тъмно разбудихме духовете на прадедите ни около Плиска и сподиряни от одобрителните им прорицания, преодоляхме на един дъх теснините на Ришкия проход и осъмнахме стаени в южните склонове на Карнобатската планина.

Тук северно от „Бакаджиците“, на границата между Тервелова България и Византия, на земя обилно напоена с българска кръв и пот трябваше да срещнем “портивника”.
Мястото, което заемахме в бойния ред на бригадата ми позволяваше да наблюдавам как от ветрилообразен строй нашите танкови части се преустрояват в стоманени клинове, впиват се в сивата верига на казанлъшката бригада (която беше нашия противник), разсичат я на части, атакуват флаговете им и след мощните им удари в черните угари оставаха безмълвните силуети на десетки Т-34*, на които се натъквахме следвайки ударните сили.

В кабината на радиостанцията беше задушно и прашно. От агрегатното помещение се чуваше буботенето на двата агрегата, които захранваха радиостанцията, а горещото им дихание вдигаше температурата около нас до 40 градуса. В операторната кабина бяхме с ефрейтор Костадинов. Той със слушалки на морзовия ключ, аз на телефонния пост, обслужвайки и буквопечатащата машина. Старшина Вичев беше в кабината при шофьора. Теренът беше пресечен, а редник Иванов още неопитен. 

Апаратурата вибрираше, летящата врата, разделяща радиокабината от захранващото помещение се блъскаше и тракаше в жлебовете си наляво и надясно, въпреки застопоряващото устройство, радиостанцията сякаш плуваше сред оврази, долчинки, разорани ниви и черни пътища, следвайки неотклонно ритъма на настъпателния бой. 

Лепкава пот се стичаше по лицето ми и се задържаше в наушниците. Изведнъж в тях тревожно прозвуча: 

– Внимание, ”Въздух”!

Препредадох командата и погледнах през прозорчето. Радиоколата тъкмо се изкачи на малко възвишение и спря под клоните на кичеста дива круша. Трите наши танка, които се движеха във верига пред нас, мигновено подвиха опашки, престроиха се в колона и страхливо се снишиха в храстите на близкото сухо дере, вляво от бойното им направление. 

Както си бях със слушалките, измъкнах се от кабината, преминах покрай най-после успокоилата се врата и леко открехнах входната врата. В този миг от север иззад малкото гористо възвишение като разлютени стършели налетяха шест малки вертолета. За наш късмет, прелетяха в бръснещ полет малко зад нас и се сляха със зеления фон на северните склонове на „Бакаджиците“. 

Последва команда “Отбой” и отново мотора на ЗИЛ-а заработи и понечихме да тръгнем, но цялото купе заплашително се люшна надясно. Докато се чудехме какво е станало прозвуча гласът на старшината:

– Бързо слизайте от колата!

Когато отново отворих врата видях, че задното дясно колело много бавно, но неотклонно се свличаше към края на отвесния дълбок бряг на оврага, по който се движехме до преди малко. Между пропастта и колата беше само грапавия ствол на крушата.

Скочих от степенката и се огледах. Иванов беше на волана, старшината нервно ходеше напред-назад, ефрейтора направи няколко крачи и застана като вкопан. Изкрещях на Иванов да не слиза, измъкнах крика от багажното поставих основата му до дънера на крушата, а горната му част закрепих за дясната страна на корпуса, малко зад колелото и натегнах ръчката. Извиках на шофьора да подава леко газ и гледайки бавното превътане на колелото, въртях ръчката на крика. Крушата разтресе корона, но старият и дънер не подаде на многотонната тежест на колата и тя макар и бавно тръгна нагоре.

Изпълзяхме. Издълженият освободен край на крика за миг увисна във въздуха след като колелетата бяха стъпили на здрава почва и аз заедно с него зарових нос в изринатата от усилията пръст. Старшината дойде, бащински ме потупа по гърба и ми подаде ръка да се изправя. Чак тогава Костадинов се размърда и сконфузено се качи на мястото си. 

С вдървени от преживяното крайници се прехвърлих в кабината и отново продължихме на югозапад. Екипажът ни зае мястото си в бойния ред на бригадата.