Настъпи средата на есента. Студен вятър препусна покрай Бакаджиците, засвири през оголените клони на дървета, затропа по кепенци и порти, за да възвести приближаването на зимата. Войводите се раздвижиха, станаха по-дръзки и все по-често нападаха турските села и чифлици. Уплахата на турците от московците бе голяма и, в този си страх те ставаха още по жестоки към беззащитните християни. Знаеха, че войната е обявена и две вери са се изправили една срещу друга на живот и смърт. Като тъмен снегоносен облак от Сакар надолу в полето се спуснаха даалии, зебеци и капъсъзи.

Но за изненада на дребните и малки султани християните не се изплашиха.

Насърчени от победата на русите край Силистра и от юнашките подвизи на воеводите, те вдигнаха глава. Заедно с хайдутите устройваха засади и убиваха кърсердари и даалии. Това стресна местните турци. Те се укротиха и се отдръпнаха от християнските села. Престанаха грабежите и убийствата. Изтеглянето на даалиите засили слуховете, че русите са стигнали до Балкана и, че скоро ще забият байраците си на Бакаджиците.

Само Милко бе встрани от тази всеобща, радостна суетня.

Новата къща беше покрита и измазана отвън и отвътре. През деня големите остъклени прозорци отразяваха полегатите лъчи на есенното слънце и цялата постройка засияваше. Дюлгери от Ичме поставиха новите дъбови порти, а мармарските каменоделци застлаха двора с жълтеникав калдъръм. Разплатиха се с майсторите и ги изпратиха по-живо, по-здраво. Старите ги посъветваха да почакат още малко, докато се запролети – хем новите зидове да поизсъхнат, да хванат място, хем с цъфтежа на земята да разцъфне и живота пред тях тримата.

С гроздобера приключиха полските работи и мъжете от селото все по-често се заседяваха в кръчмата на бай Гьорги-Лудия. Крояха планове за посрещането на русите и се веселяха тъй, сякаш не бяха в турско, а в свободно, българско царство.
Оставил катадневнтите грижи на баща си и на Чолака, младият Гюнгюрмез се отдаде изцяло на това, което отдавна се бунеше дълбоко в душата му. Влизаше в сайванта рано сутрин и излизаше оттам по късна доба. Там в дрезгавината на кандилата беше неговият свят и не позволяваше на никой да прекрачи прага му. Само понякога Ивана почукваше три пъти на вратата, за да го повика за обяд или вечеря. Встрани от камъка бе поставил кюмбе, което да топли схванатите му жили, а до него дървен одър застлан с две овчи кожи. Когато понякога чукът и длетото не го слушаха, лягаше по гръб и заслушан в свирещия в каратавана вятър и потъваше във въртопа на тревогите си. Боже, с какво се захванах?… Кой съм аз, че да вая мрамор? Нито съм учил, нито съм виждал как се прави. Какво ли ще излезе от това чудо, което сега лежи на дъските? Значи у мен има гордост – или да кажем, самолюбие – колкото щеш. Никой не знае това по-добре от мен. Тази гордост се намесва във всяка моя работа и не ще да се смири. Но дали наистина е гордост? Не е ли по-скоро инстинктивна амбиция, която не търпи никой на пътя си? Не произтича ли от дарбата, която си вложил в мене Господи!? Или от тази неизменна воля да работя, сражавайки се, и да завършвам всяко нещо, като че ли съм се борил в безпощадна надпревара? За всичко е виновно това мое дарование – то ме подтиква и аз всечасно съм му роб. За всяка моя постъпка отговорно е то, а не аз – аз, който го пазя и защитавам от всяко посегателство… То ме тласка, тази жива сила, – то ме ръководи във всяко мое начинание. Почувства ли се заплашено във всекидневната си дейност, то се развихря и аз смирено го следвам, без да го питам накъде ме води… Понякога се усещам се, че се заглеждам във всяка хубава жена, независимо дали е мома или невеста, но го правя не по мъжки, а някак по-различно. Това хубаво чувство, кара ръката ми да гали чука и длетото, когато работя. Прави формите, които излизат изпод тях, нежни, като тия, които виждат вътрешните ми очи. Това грешно ли е Господи, та нали имам хубава жена!? Други път виждам снагите на ергени или млади мъже и изпитвам същото – искам да издялам от камък тези хубави форми. Но кой съм аз Боже, че да те наподобявам – ти си ни създал съвършени, а аз искам да се сравнявам с Тебе. Това грешно ли е?… Кое ме кара да влизам тук в сумрака, осветен само от кандилата и белия мрамор? Защо не изляза навън да отида в кръчмата, при Златин да правя засади и да трепя турци и татари? Нима не мога, или ме е страх? На коя от двете сили, които разкъсват сърцето ми да се подчиня – на съзиданието или на разрухата? От деня, когато тете ме заведе на кариерата и видях камъка нещо в мен припламна – тук долу под лъжичката. И оттогава не мога да се позная – уж същия, но не съм. Нещо постоянно ме човърка и връща мислите ми към камъка, сякаш там стои нещо затворено и аз съм този, който трябва да му отвори клетката и до го пусна на свобода. Какво е това Господи, полудявам ли? Това Нещо в мен ме кара да вярвам, че камъкът е жив. А може ли така – камъните да са като нас хората?… Все по-ясно започвам да виждам това, което е вътре в камъка. Усещам в себе си и силата, която може изтръгне от него ЛИК, какъвто никой, нито е виждал, нито си е представял, нито пък е сънувал – нещо, предопределено да принадлежи на моето и на бъдните времена: фигура не на звяр, а на закрилник на българите, изпълнен със сила и достойнство, символ на свободата, въплъщаващ в себе си неспирната, непримирима борба срещу тирана. Победителят над турците, такъв, какъвто аз го виждам, не може да бъде просто едно животно, въплъщение само на физическа сила и жестокост. Образът на моя ЛЪВ ще бъде победител във висша степен, уверен в собствената си сила. Лъвът ще стане изразител на чувствата ми: ненавист към поробителя, упование във възраждането на българския Дух. Ще въплътя в мрамора лъвът в онзи миг, който непосредствено предхожда действието и победата, когато е напрегнат преди да извърши съкрушителният си скок. Че победа ще има, трябва да личи от самия му образ. Затова дай ми сили, о Боже, ти който си в мен, а не на небето!

Така ободрил се сам, отърсил се от натиска на чувствата, отпуснал напрегнатите си мишци, Милко се връщаше до мрамора с надеждата мечтата му да добие плът.

И този ден дойде. В един ноемврийски следобед видя за първи път да излиза от камъка героят, който дълги години бе носил в себе си. Стори му се, че напира и излиза от гърдите му, пулсира във вените на ръцете и кара длетото да смъква, като восък и последния твърд слой от белия камък… И тогава треската премина. Огънят спадна. Съзерцаваше го слисан, възхитен, като че вече бе го завършил. И точно в този миг образът се затвори в мрамора и блокът полегна на плота. Едва тогава намери сили да се отдалечи от мрамора.

– Миле, Миле, отвори, аз съм Ивана!

Милко тръсна глава сякаш се събуди от дълбок сън. Отиде до вратата и дръпна резето.

– Я се виж, вампиряса ли, че работиш, когато наоколо бродят вампири и таласъми? И аз не мога да заспя като не си до мен. Ох, ох ще приседна на миндера, че това в мене – виж го, рита и блъска да излезе.

– Нека блъска, нека рита, значи е здрав и силен! Ох на тате юначето и ти ли си се разбързал! – и Милко погали нежно жена си по издутия под вълнената фуста корем. Виждаш ли го онзи там, той също напира да излезе, да изреве и да стресне турците чак до Стамбул. Да видим кой от вас двамата първи ще види белия свят?

– Какви ги говориш Милко, как камък ще прогледне, ти наистина май си полудял от толкова взиране в камъка!?

– Луд съм Иванке, луд съм, не го ли разбра досега! – и Милко обсипа с целувки учуденото лице на жена си.

– Спри се бре, лудетнико, нямаш ли срама, не те ли е грях, не ме ли видиш на какъв хал съм! – и Ивана го избута от себе си. Той се обърна загаси огъня в кюмбето, прищипа с пръсти пламъчетата на кандилата. Когато излязоха навън здраво залости дървената врата.

Но в Иридже нищо не оставаше скрито задълго. По икиндия на Чукура – голямата чешма в долния край на селото се събираха жените от всичките му краища. Хем вода да напълнят, хем да поприказват и разнищят селските клюки.
Когато Зафира, комшийката на Гюнгюрмезови, излезе на мегдана на калдъръма пред чешмата вече имаше няколко жени. Бакъра на Фила от катранджийската махала преливаше под големия чучур, но тя не посягаше да го вдигне, а привела глава към забрадките на Петра и Злата нещо скришом им говоеше.

– Чухте ли мъри, младия Гюнгюрмез – Милко, нещо мръднал, не бил добре с акъла. Той не рачел да се местят с булката си в новата им къща, а по цели нощи прекарвал в сайванта на баща си. Димо Кукото като се връщал от кръчмата видял как Архангел Михаил на огнен кон влетял през комина на сайванта да му вземе душата, защото голям грях бил сторил, като откраднал момичето на Кара Недялко от Айшаклий.

– Не е тъй то, Кукуто е пиянде и му се е привидяло, аз ще ви кажа как е, пристъпи напред Петра и празните бакъри на кобилицата и се заклатиха заплашително.

– Добър ден, булки! – поздрави жените хлевоустата Зафира и се нареди до тях.

– Та ви разправям – продължи приказката си Петра – когато змеицата влетяла, целият им двор се осветил от неизгарящ огън. От тогива младият е нещо нефеле – уж здрав, ама ходи като отнесен.

– За Милко ли говорите ма? – и Зафира свали кобилицата от рамото си, сякаш се канеше да „годинясва” там. Нищо му няма на него, ама много се уморява, защото по късни доби при него ходи самодива. Снощи като излязох повънка, видях как прибираше дългата си коса през процепа на вратата, а тя светеше, гаче жрава бяха постлали. Язък за булчето му !…

– Шъ-ъ-ът, вижте задава се сестра му Жела! – изсъска Петра и жените се хванаха за кобилиците си.