В ранното утро по калдъръмения път, който извеждаше от Бугур и водеше на север към Небесната планина, препускаха два конника. По-внимателно око можеше да различи, че конниците са деца, които яздеха почти редом – на метър два един от друг. Яздещият отляво видимо нервничеше. Размахваше ръце, блъскаше с пети корема на жълто-червения кон, за да го накара да изпревари съперника си. За разлика от него галопиращият досущ като неговия кон и ездачът му сякаш бяха едно цяло. Малката фигурка беше прилепнала към гърба на животното. Само черната коса ярко контрастираше на развяващата се златна грива, а краката леко свити в колената сякаш бяха залепени към предната част на корема на коня. Все така един до друг те навлязоха в пролома на планинския скат и вече само от птичи поглед можеше да се следи надпреварата им.

Пред портите на храма на Знанието двете момчета пристигнаха едновременно.

– Ако тук беше коня на баща ми винаги щях да те изпреварвам! – подхвърли възбудено по-голямото момче, скачайки от седлото.

– Богатур, искам отново да те помоля да не удряш коня! Той препуска толкова бързо, колкото желае. И никой не е в състояние да промени това. Благодари му все пак, че до сега нито веднъж не те е хвърлил на земята.

В това време масивната дъбова порта се отвори и двамата поведоха конете през каменната арка.

Боила колобър Боян реши да повери началното обучение на Богатур и Дуло на един и същи възпитател, за да получат еднакво възпитание.

Изборът му падна върху колобър Синион, който бе най-начетения и ерудиран книжовник в храма на Знанието.

Въпреки колебанията, които може би изпитваше, че разхищава енциклопедичните си познания пред две невръстни деца, които първо трябваше да научи да четат и да пишат, старият колобър бе видимо поласкан от височайшето предложение на първия колобър.

Те идваха при него всяка сутрин и той им преподаваше.

Уроците се провеждаха в читалнята на храмовата библиотека, която се намираше на първия етаж на централната кула. Там в специално помещение се съхраняваха каменни плочки, брезови и бамбукови свитъци. Това малкото, което бе останало като писмени документи от Империята на ариите и прародината Му.

Старият учител трябваше само да избере един от рафтовете, на които бяха грижливо подредени хиляди каменни плочки.

Азбуката на прародината, която използваха, се състоеше от шестнадесет букви и множество техни съчетания. На всяка буква можеха да бъдат придадени три значения. Първото имаше таен смисъл. Второто закономерна се използваше в средата на думата, а третото се използваше като прилагателно.

Колобърът поставяше на видно място избраната плочка с азбуката и сякаш на игра учеше двете деца да възпроизвеждат буквите. Най-напред със стилет върху глинени плочици, друг път върху брезови и бамбукови дъсчици. Към края на обучението щяха вече да могат да пишат с четчици и цветен туш.

Двете момченца бяха будни и интелигентни. Те бързо заучаваха изписването на буквите, а старият книжовник трябваше само да обяснява смисъла им. Те успяваха да ги запомнят само като ги преписваха. Месеците минаваха и Синион започна да ги учи на по-сложни думи и изрази, които те запомняха все така лесно. Той ги наричаше „моите малки книжовници” и все по-силно се привързваше към тях. Знаеше, че след уроците при него те се упражняват и в стрелба с лък от място и в движение от гърба на галопиращ кон. Затова след заниманията им разказваше най-различни притчи, за да може с тяхна помощ да подготви съзнанието им за това, което е отвъд самите бойни изкуства и насилието изобщо и по този начин да стъпят на Пътя към Просветлението и да започнат да разбират по-добре самите себе си.

– Виждам, че освен, че сте добри в усвояването на азбуката на дедите ни, умеете и добре да яздите. Знаете ли, че конете които яздите преди това са били бойни коне. Вгледайте се в белезите по гърдите и вратовете им. Те са резултат от наранявания с копия и стрели. Трябва да се гордеете, че сте удостоени да яздите такива коне. За яздене на боен кон в мирно време се налага смъртно наказание. Но изглежда главния коняр на кавкан Булгар е решил, че преди да ги пусне на заслужена почивка, можете да им се порадвате известно време.

Дуло гледаше стареца с пламнали очи, а канартикин Богатур наведе глава и ушите му видимо почервеняха под златните къдри на порасналата му коса.

Старият колобър погали русата главица на престолонаследника и продължи: – Тези коне са много добре обучени за различни маневри – да ритат и хапят противника; да изпълняват команди за внезапно спиране; тръгване; падане на колена; обръщане кръгом и обръщане на 90 градуса в галоп. Всичко това ги прави незаменими помощници на стрелците по време на битка.

За добрата ездова подготовка допринася уникалната расова стойност на отглежданите коне. Това е расата на „небесните коне”. Много отдавна в даванските планини* прадедите ни открили коне, които не можели да бъдат хванати, затова те направили следното. Подбрали кобили с пет козини т.е., пъстри и ги пуснали в подножието на планината за да се чифтосат с планинските жребци.

Тези кобили били отвеждани в долината на Блестящата река*, където условията за отглеждане на коне били най-добри. Там една обширна зелена ливада, която се простирала от юг към север по поречието на реката, била преградена с дървени огради. Това изкусно приспособление, позволявало да се разпределят конете и да се насочват към пасищата и отделните заграждения. Там докарвали заплодените пъстри кобили и ги затваряли в мястото на пристигане. След това конярите ги разпределяли според цвета на козината и ръста и ги насочвали към допълнителните ограждения, където ги преглеждал вещ познавач. Всичко това се извършвало години наред като непрестанен и равномерен поток, подобно на река, която се влива в напоителни канали. Така постепенно била отгледана породата на „небесните коне”. Това са конете, които вие яздите днес. Те са средни на ръст, с широко шия и широк гръден кош, с тънки подвижни крака и малка глава, с широки ноздри. Дългият им гръб е леко мускулест и завършва с плоска задница от едната страна и дълга и изправена шия от другата. Те са изключително бързи и издръжливи. Могат да изминат до хиляда ли на ден и пак да са готови да влязат в битка.

– Учителю, а конете на баща ми и те ли са от тази порода?

– Да, момчето ми. Но само малка част. Такива коне яздят само приближените на кан Дорбар. Но с времето всички коне от конницата на баща
ти ще бъдат подменени с „небесни коне”. Трябва да се гордеете, че държавата ни разполага с такива коне. Като тях няма никъде по света. Затова развъдникът им строго се охранява, а продаването им е забранено и, който го стори го очаква смъртно наказание – за него и за целият му род. Хайде сега, тръгвайте, че вече е време да се прибирате. Старият колобър изпрати учениците си до портите и дълго гледа след тях докато силуетите им се стопиха на хоризонта.

– Дай да видя какво имаш на седлото, че краката ти стоят като залепени за коня, докато препускахме през целия ден? – подвикна Богатур като скочи от коня.

– А, вие се върнахте! – гласът бе на Тамира, която изскочи от страничната портичка и се втурна към двамата. – Татко ми разреши да посещавам заниманията ви с колобър Синион. От утре тръгвам заедно с вас.

Хубавото и, поруменяло от тичането лице изразяваше искрено задоволство, че ще е редом с тях.

– Но какво сте се вторачили в тия въженца, та дори и не ме поглеждате? – кокетно се намръщи тя и дръпна Дуло за рамото.

– Ами нищо кой знае какво, само завързах две въженца за седлото и им направих клупове в свободните краища, където да поставям стъпалата си. Това ми дойде на ум още когато ме караха да яздя овена и, когато той спираше, без да искам политах напред. Сега, когато краката ми са в клуповете, имам усещането, че съм стъпил на земята. Само трябва да затегна възлите, че така като са свободни ми стягат стъпалата. И още нещо, сега краката ми не се уморяват от притискането им към корема на коня.

– Браво момчето ми! Гледай, Тачо, нищо и никакви въженца, а облекчават ездата. Краката вече няма да притискат като клещи корема на коня, а ще са свободни. Стойката на ездача при стрелба ще е стабилна и това ще увеличи точността и. Когато след дълга езда слезем от конете, краката ни няма да тръпнат и да треперят.

Кавканът и ординарецът му се бяха приближили неусетно до децата и сега опитния воин продължаваше да опипва въженцата и да цъка удивено с език:

– Как може такава дреболия да е убягнала от погледа на всеки, който се е качвал на кон? Измислихме седлото, направихме го леко и удобно, с ребро от волски рог или бреза и възглавничка от телешка кожа, натъпкана с еленова козина, за да не се степва. А за такива подвижни стъпала никой до сега не се е сетил. – Дай да целуна умната ти главица, синчето ми! И сияещият от радост и гордост велможа хвана под мишниците Дуло, подхвърли го във въздуха, а после крепко притисна все още неукрепналото телце към мощната си гръд.

– Тачо, хайде да отидем при майсторите в ковачницата. Ще им покажем как да направят такива стъпала от дърво, не, май от желязо ще е по-добре.

Богатур продължаваше да се върти на леглото. Лека-полека свикна със затворените помещения. Само по някога се взираше в тавана с измамното усещане, че там ще види обсипаното със звезди нощно небе… Тези кутии, в които живеех сродниците на баща му и майка му вече не го притесняваха и вече с падането на нощта все по-рядко му се случваше да се събуди облян в пот, мъчейки се да избута каменна плоча, която го притиска и смазва с тежестта си…

На леглото до другата стена Дуло отдавна спеше или поне така изглеждаше на малкия канартикин. Откакто дойде в Бугур той делеше една стая със сина на кавкан Булгар, но все още не можеше да проумее малкото момче. Той бе на годините на Охси, но понякога му се струваше, че е на годините на Тачо или по- стряскащото, че от светлите му очи извира мъдрост като на учителя Синион…

Пък и държането на малкото момче не бе като на другарчетата му от степта. Уж в игрите приличаше на тях, но от него се излъчваше само доброта. Не притежаваше хитринките, с които момчетата от равнините искаха да го победят. Винаги при всяка игра завършваха наравно – и когато се надпрепускваха с конете, и когато Тачо ги караше да тичат до върха на пясъчния хълм. В ушите му още звучеше гласът на младия багатур, който им бе наставник: ”Тялото не ви управлява. То е като добиче, което не знае нищо за истинския човек. То е просто талигата, която ви вози. Контролирайте го с волята си и с дишането през носа, когато то ви призовава да се задъхвате като куче. Ако по време на бой ви улучи стрела и болката е зашеметяваща, ще я потиснете, преди да паднете, и така ще донесете смърт на враговете си. А сега напълнете устата си с вода и изтичайте до върха на този хълм и обратно. Когато се върнете, ще изплюете водата, за да покажете, че сте дишали правилно.

Който стигне пръв, значи е победил тялото си”.

Изпитанието не беше честно. Той беше по-голям, а на тази възраст дори една година бе от значение. Въпреки това бе решен да изпълни заповедта на Тачо и да покаже повече на себе си отколкото на малкия Дуло, че вече е готов да влезе в бой. Затова без предупреждение се втурна към реката и вдигна пръски, когато потопи лице и напълни устата си. Дуло беше на крачка след него. Богатур си спомни как водата се бе стоплила и сгъстила в устата му. Направо усети вкуса и със спомена си. Припомни си как хукна презглава нагоре по каменистата стръмнина. Отначало краката му леко прескачаха камъните, които препречваха пътя му, а после започна да търси пролуки между тях. По средата на пътя въздухът вече свистеше в ноздрите, които сякаш бяха отеснели и все по трудно допускаха скъпоценния въздух до гърдите му. Водата зад зъбите му се бе сгъстила до толкова, че всеки момент можеше да запуши глътката му. Обърна се да види къде се намира съперникът му и, когато не го видя назад в далечината, за миг усети облекчение и ускори темпото. Но в следващия миг лакътя му се докосна до нещо и той видя синия поглед на Дуло, внимателно вглеждащ се в него. Очите му сякаш питаха – имаш ли нужда от нещо? Това подкоси краката му и той се препъна като едва не падна малко преди да достигне до заветния връх. Но допълнителното усилие да запази равновесие предизвика допълнителен порив за въздух и той отвори уста…

По обратния път надолу се стремеше да бяга колкото се може по-бързо, за да накара малкия и той да отвори уста. Но колкото и да се стараеше момчето не изоставаше, а прескачаше препятствията леко и сигурно като на шега.

Когато изплезил сух език застана пред Тачо, до него мигом се нареди и малкото момче. Никога нямаше да забрави сините като метличина очи, които сякаш казваха: – Виждаш ли, щом аз мога, можеш и ти, само трябва да си повярваш! А после някак срамежливо се обърна и изплю на сухата земя водата, която бе задържало във устата си по време на изкачването и слизането от височината.

Отново си представи широката и необятна степ. Кога ли ще се върне отново там? Кога ли ще свърши това „учение”, за което го бяха изпратили тук? Това ли беше ученето – да рисуват чертички, колелца и завъртулки по пясъка, а след това дълго, дълго да ги сричат. Да ги заравняват, после отново да чертаят други, да ги сричат и така докато главата му се издуваше и му се искаше да избяга, но като погледнеше как малкото момче до него не се уморява, а напротив, като че ли знаеше всичко преди още учителя да им го е показал.

Когато видеше кавканската дъщеря се сещаше за сестрите и за майка си. Сви рамене под завивката. Щеше да го понесе, както правеше с всяко друго неудобство. Та нима това не беше просто поредното изпитание?

Но как да се държи с малкото момче? Как – той стои по-ниско от него – нали е кавкански син. А той е бъдещият наследник на държавата. Той е най-големият син на баща си. „Цинчето” ще трябва да почака, а Дуло може само да гледа отстрани как той ще се възкачи на престола един ден. Нищо че главата му сече. Как на него не му дойдоха на ум тези „връвчици”, които бяха толкова удобни при яздене. Сега малкото момченце щеше да обере славата. Какво пък – той трябваше да се старае за своя канартикин, а после за своя кан. Ей на вчера го заведе в стаята на дойката Модра и там легна под тъкачния стан на жената. Той за пръв път виждаше такова странно нещо, което от конци правеше платове с различен цвят. После от тези платове тукашните хора правеха дрехи, завивки, шатри, постелки, а не като грубият немез* на хуните. Но по-интересното за него бе държането на Дуло. През цялото време той следеше с очи совалката и нищо не беше в състояние да го отдели от нея – нито хапливите подмятания на Тамира, нито молбите на дойката да не преуморява очите си. Когато най-накрая се изправи, той го хвана за ръката и го заведе в тяхната стая. Там легна на леглото си извади изпод постелката малко шило и му го подаде.

– Вземи шилото и ме убоди леко с върха му по ъгълчето на, което от двете ми очи си избереш! Хайде не се притеснявай!

Богатур взе от ръцете му острието и посегна към дясното му око. Въпреки движението му очите на Дуло оставаха отворени, вперени в неговите. Те не трепнаха дори тогава, когато той лекичко го убоде в края на клепача. Когато премести ръката си към лявото око, очите останаха все така отворени, като два бездънни сини кладенеца.

– Видя ли как става. Така, когато стреляш очите ти винаги ще са отворени, дори тогава, когато вражески стрели летят към теб или някой посяга да те посече с палаш или промуши с копието си. Но това не е достатъчно, за да станеш добър стрелец с лък. Трябва да се научиш да гледаш с отворените си очи, а после можеш и да стреляш. Трябва да се научиш да виждаш малкото като голямо, мъглявото като ясно. Докато говореше Дуло залепи на стъклото на прозореца въшка на конски косъм и започна да я гледа, обърнат с лице на юг.

– Виждаш ли въшката на косъма – след десет дни тя ще започне да расте в очите ти; след време ще заприлича на колело от кола, а всички предмети наоколо ще ти изглеждат големи като хълмове или планини…

Главата на Богатур увисна на възглавницата. В просъница той виждаше въшката като голям черен бивол, който върви вместо по косъма, по лъщящ като стъкло път през безкрайната зелена степ…

*Даванските планини – района на днешна Фергана.

*Блестящата река – днес река Или в Китай и Казахстан.

*Немез – старобългарска дума със значение за плъст. Плъст – подобна на тъкан дебела материя, направена от сбити къси косми.