Един през друг, като се бутахме и закачахме, се измъкнахме от портичката на училищния двор, но сподирени от строгия глас на другарката учителка сконфузено се построихме в колона по двама на тревистото мегданче пред училището. После пак по нейна команда хванати за ръце тръгнахме надолу из тесния сокак.

Учителката ни, другарката Бомбова, крачеше най-отпред хванала за лявата ръка момиченцето от първата двойка. След тях щапуркайки в селската прах следвахме ние. Бях в последната двойка и пред очите ми като черна змия се виеше върволичката ни. Отляво крачеха момичетата в черни престилки с бели якички, а отдясно момчетата в черни казашки рубашки пристегнати с червени шнурове, завързани с пискюли на кръста. 

Отивахме на посещение в зеленчуковата градина, където на място да разгледаме лехите със зеле, пипер, патладжан и още необрани домати, а после в клас да нарисуваме видяното. 

Уличката, по която вървяхме, завърши на левия бряг на селското дере и продължихме по него надолу към южния край на селото. Тук високите брегове постепенно се снишаваха и до „Чукур чешма се изравниха с нивото на улицата. Водата, която по-нагоре едва се виждаше, тук се беше разляла нашироко и в мътната вода като платноходки се носеха едри, наперени, сиво-бели гъски.

През дървено мостче челото на строят ни постепенно се изгуби в китната зеленина на зеленчуковата градина. Тук под одобрителните погледи на градинарите и градинарките, продължихме между вадите с течаща вода. В средата на градината другарката ни събра като квачка около себе си и попита видели ли сме всичко, ние в хор отговорихме – Да другарко Учителке! 

Малко съм запомнил от този урок на открито, вниманието ми се раздвояваше от шуртящата наоколо вода, думите на учителката, които обясняваха как водата преминава през корените на растенията, помага да се образуват листата и плодовете и отново се приковаваше като магнит към широкия вир в края на селото. Кой знае защо след второто ми кръщение* в местността Иридже, водата ме привличаше и без да се двоумя гонех прасетата от локвите край Маджарската чешма и смело навлизах в калната вода с движения напомнящи плуване. Инстинктивно исках да се задържа на повърхността, без краката ми да опират дъното, което за локвите беше невъзможно.

Излизах доволен от себе си, макар и с кални вадички по лицето и тялото, с мирис на тиня и кочина в носа. Вкъщи ме очакваше пердах от майка ми, която в тия летни дни току-що беше ме изкъпала в коритото.

Нямаше по-голяма локва в нашата махала, която да не бях “преплувал”.

Отново в съзнанието ми изплува широкия вир и по тялото ми преминаха тръпките на предвкусваното предизвикателство за дълго “плуване” в непознати води.
Като в мъгла чух как учителката ни предупреди да се прибираме направо по къщите си, без да се заиграваме по пътя и с това часовете за първия учебен ден свършиха (в онова време учебните занятия започваха на 1септември по съветски образец и най-високата оценка беше 5).

По обратния път уговорих другите двама Христовци – Шимбето и Факира да ми правят компания в замисленото от мен по време на урока начинание. Те веднага се съгласиха.

Като стигнахме мечтания бряг, почакахме докато останалите ни съученици се скриха в улицата северно от нас, огледахме се за последно – от учителката
нямаше и помен. Един през друг бързо свалихме всичките си дрехи и аз като водач първи нагазих във водата. За моя радост водата достигна гърдите ми. Веднага заплувах “заешката”, което значеше да потопиш главата си във водата и прибрал дланите зад тила да ги движиш напред-назад като уши на подплашен заек, докато краката блъскат отзад по водата. 

Като изминах така няколко метра, стъпих на дъното, водата стигаше вече до шията ми, обърнах се назад и видях, че другите двама са във водата и се плискат. После преплувах няколко метра “кучешката”, това беше смесица между: ръце бруст и крака кроул. Това мое си творение беше основният ми стил, и въпреки че беше много изморителен аз продължавах да го усъвършенствам в резултат, на което след няколко години можех да преодолявам по няколко стотин метра в другоселските язовири.
Но най-много обаче обичах да се гмуркам. Все по това време двете ми лели бяха ме завели на кино. Филма, който видях за първи път беше “Садко”*. Картината бе цветна и най-много бях впечатлен от подводното царство. В съзнанието ми още горят огромните очи на черното чудовище (по-късно разбрах, че това е октопод) и детското ми възхищение пред силата на малкото наглед морско конче, което притежаваше силата да върне изпадналия в беда герой на повърхността. Съзнателно или не с всяко гмуркане търсех да видя какво се крие, там долу, под покритата се патешки перушини жълтеникава повърхност, онова чудно подводно царство, да го преоткрия и разширя. 

Но сега исках да покажа на другите двама всичките си умения, затова по привичка наведох глава и тръгнах надолу кокорейки очи. Достигнах дъното, запълзях по него като продължавах да се взирам, но уви и тук в тази “голяма вода” не се виждаше нищо. Гърдите ми вече се свиваха, носът смъдеше от мътната вода с мирис на мокра гъша перушина, но продължавах да ора дъното с надежда да „прогледна” и когато накрая изскочих останал без въздух, другарите ми бяха онемели от уплаха. Помислили, че съм се удавил, толкова дълго им се видял престоят ми под водата. А аз бях горд. Но не за дълго. Не си спомням колко още сме “плували”, но при една от почивките ми на брега видях едрата фигура на другарката Бомбова. До нея се кискаха няколко от момичетата, а в ръцете си държаха нашите дрехи. Така за първи път се сблъсках с момичешкото предателство.

– Излизайте от водата! – изкрещя другарката учителка.

Срам, не срам, прикрили с посинели длани момчешките си срамотии, излязохме на брега и застанахме един до друг.

– Защо не изпълнихте, това, което ви казах, знаете ли, че можехте да се удавите – тежък горещ шамар опърли лявата буза и ухото ми, заглушавайки последните и думи.

– От тук пред мен, и си тръгвате! – а сега се обличайте!

Докато ушите ми пищяха от шамарите, пристъпвайки от крак на крак, нахлузих дрешките си под присмехулните подмятания на момичетата. Навели засрамени, зачервени лица и уши, сподирени от учителката поехме нагоре по прашната улица.

Вече не си спомням какво нарисувах след този излет, но художник така и не станах, остана детското любопитство да изследвам без страх всичко, което ме обкръжаваше. 

В двора на дядо Костадин, сред гюлови храсти и жасмин имаше кладенец. Майка ми казваше, че вечер от него излизали дяволи и мушкали с вилите си децата, които закъснявали и се прибирали по тъмно. Много ми се искаше да надзърна и да ги видя. Най-накрая една вечер това ми се отдаде. 

Бяхме на гости на баба Марийка дядо Костадин. Когато хубаво се стъмни и в собата се водеше оживен разговор, аз незабелязано се измъкнах навън. Прекосих пръстения под на трема и се озовах в градинката. Сред храстите беше тъмно, малко в ляво, на фона на жълтия прозорец се мержелееха фигурите на близките ми. Направих още няколко крачки и се озовах до кладенеца. Без да се бавя повече издърпах желязното резе на дървения капак, повдигнах го, а по гърба ми вече лазеха мравките на страха, пъплеха надолу и нагоре и караха ръцете и краката ми да тръпнат. Вкопчих треперещи пръсти в ръба на дъската, повдигнах се на пръсти и пред ококорените ми очи най-после се очерта леко сребреещото кръгло дъно. Наред с моите усилия, нащърбената луна беше успяла да вкара единия си блестящ рог в тъмната вода и може би бе изгонила дяволите. Дълго се взирах, даже плюнах надолу едва сърбал слюнка в пресъхналите си устни, но отдолу не излезе никой, нито рогат, нито опашат или космат, само светлеещият рог посребри леките движения на нощната вода, резултат на усилията ми.

Дяволи в кладенеца не видях, но за сметка на това престанах да се боя от тъмното. 

Тъй като според думите на майка ми те летели, оставаше да ги потърся във въздуха, а затова трябваше да опитам да полетя. И това стана в едно мразовито утро в деня срещу Коледа. 

С братовчед ми Петър стояхме на парапета на кьошка и протягахме ръце към клоните на близката дюля. Долу под нас калдъръмът беше грижливо изчистен от сняг и пометен от двете ни лели, които още бяха моми, а вечерта очаквахме коледари.

Но суетенето на възрастните не ни засягаше, нас ни интересуваха примамливите сухи клони, само на сантиметри от любопитните ни пръсти. Най-накрая успях да докосна заветното клонче, но това ми коства загуба на опора о дъсчения под. Изнесените ми напред и нагоре ръце, последвани от главата и раменете натежаха и аз полетях. Полетът бе кратък, но за сметка на това успешен, достигнал бях целта, макар каменната твърд да остави отпечатък завинаги по челото ми. 

Тогава за първи път усетих, че в мен има нещо, което иска да литне навън през
клоните на старата дюля, но тялото ми го е оковало и го държи затворено. 

Така в движение напред-назад, нагоре-надолу сам и с другарчетата ми от махалата постепенно опознавахме заобикалящия ни пъстър свят. 

А в училище от портрета на стената, Сталин следеше да не сбъркаме посоката, която сочеше стоманеният му поглед, да не се отклоним от нея дори и в игрите. А игрите в ония години се свеждаха най-вече до гоненици в различни варианти. 

По някакъв вътрешен порив най-обичах бягането около оградата на училището. 

Това ставаше във времето, когато учехме след обяд и не ни пречеше никой, нито от по-големите, нито малките се пречкаха в краката ни. 

Пак тогава разбрах, че има по-бързи от мен. Но за разлика от тях аз бях един от най-издръжливите. Можех да бягам без умора до припадък.

В един такъв следобед, когато направих една обиколка повече от най-големия си съперник Вълчо, закъснях за четвъртия час и другарката Бомбова затвори вратата току под носа ми. Влязох след нея все още задъхан и зачервен от бягането. 

– Марш в ъгъла на стаята, на колене и ръцете над главата – изкомандва другарката, наведена над дневника, като дори не ме и погледна. Това бе едно от наказанията, които тя прилагаше, другото беше бой с показалката по дланите.

Заех мълчешком мястото си, коленичих и вдигнах ръце. Класът бе зад гърба ми, между мен и последния чин, на който стояхме с Панко имаше около метър. Гробна тишина изпълни стаята. Никой не смееше да гъкне, защото можеше да се нареди до мен. Мокрият ми от потта гръб започна да хладнее, ръцете ми отмаляваха, но сърцето ми още биеше учестено. В съзнанието ми се смесваха радостта от това, че съм изпреварил останалите, чувството за виновност, че съм закъснял за последния час и обидата от колениченето. Ако бях получил ударите с показалката по дланите, парещата болка бързо щеше да отмине, а сега пръстите на ръцете ми започваха да изтръпват. Сълзи на обида се стичаха по бузите ми и гасяха червенината. Тогава звънна звънеца за края на часа.

– Деца свободни сте! – гласът на учителката прозвуча като изстрел в
тишината.

– Клас стани, клас мирно! – възвести спасението ми дежурния. Но не би.

– Христо, ти оставаш на мястото си, чистачът ще те освободи! 

Съучениците ми шумно напуснаха класната стая. След тях учителката затвори вратата и останах сам. Сълзите отново рукнаха, а вече не чувствах ръцете си, но все така ги държах нагоре до колкото мога.

Най-после врата се отвори и някой влезе като превъртя електрическия ключ. Светлина заля главата ми. Нечия топла длан помилва главата ми.

– Хайде ставай, учителката отдавна си тръгна. 

Изправих се и свалих безчувствените си ръце.

Чистачът Дженко, подсмихвайки се, сякаш нищо не се беше случило, започна да мете грапавия дървен под току под краката ми. 

Пресегнах се да взема торбичката си от последния чин. Ръката не ме слушаше, милиони мравки сякаш се движеха в жилите ми и хищно ме хапеха отвътре.

Тръгнах да излизам и несъзнателно повдигнах лице към портрета от стената. Другарката казваше, че той е нашия вожд, нашия баща и благодетел. Исках да усетя топлината на добрите очи на онзи, когото видях в църквата, но очите на Вожда бяха вперени някъде надалеч, високо над чиновете. 

Неусетила топлината на погледа мъничката ми душичка се сви от несподелената обида, от неправдата, от тревогата, че съм закъснял и ще трябва да давам обяснения вкъщи, но най вече от безучастния поглед на Благодетеля от стената.

*Второ кръщение – първото ми нагазване в открити води.

*Садко – легендарен руски герой, посетил подводното царство