Притисната между жълтеникавите скали, реката се извиваше, пенеше буйните си води и кипнала в бяла пяна, бързаше надолу по своя неспирен път. Там, където клокочещата вода заобикаляше огромен каменен блок, левият бряг се отдръпваше и в подножието му, в разсейващата се предутринна дрезгавина изплуваха силуетите на двама конници. Синкавата мъглица, която се стелеше над водата, постепенно се отдръпваше към бреговете, сгъстяваше се, прикриваше конете до гърдите и те сякаш плуваха, понесени от течението.

– Десетник Исбул, как мислиш, ще стигнем ли по светло Бугур? – подвикна втория конник и смушка коня, за да се изравни с водача си.

– Момче, отваряй си очите на четири, а то, кога ще стигнем, знае само Онзи, който е там горе. – Отвърна назидателно по-възрастния войн и продължи да се взира в дефилето пред тях.

– Че какво толкова може де се крие сред тези непристъпни канари, то звяр не може да припари там, а камо ли юечжите* да ни устроят засада – врътна глава младият войн и отново се обърна към началника си.

– Ти как мислиш, кои са по-опасни за нас юечжите или Цин*?

– Много бръщолевиш, Тачо! – укоризнено подхвърли Исбул, без да сваля
поглед от настръхналите канари. Юечжите са голям, силен и храбър народ. Кожата им е бяла като нашата, но душите им са жълти като населението на Цин, защото ту са с нас, ту са на страната на съседите ни от юг. Говори се, че отново за няколко товара злато минали на страната на новия владетел на Цин – император Шъхуан. Дядото на този император бил от нашия народ, но първата му жена била жълтолика. При един от набезите на юг родът му се отделил от нас и се преселил, там, където е влажно и топло през цялата година. Завладели някакво княжество и основали свое царство. И днес внукът му Цин Шъхуанди къде със сила, къде с подкупи обединил отделните княжество и решил да отиде още по-надолу на юг, където от незапомнени времена живеят жълти племена и да завладее и тях. Помни ми думата, Тачо, ако „роднината” успее, народът му ще стане многоброен като песъчинките в пустинята. Но за да тръгне на юг императорът, трябва да бъде сигурен, че северната граница на младата му държава ще е спокойна и никой няма да го нападне в гръб. Затова е подкупил юечжите – да го пазят от нас. А обединят ли се всички княжества, ще са по-силни от юечжите и от нас. Но стига съм дърдорил за странични дела, че я виж разсъмва се вече и всичко наоколо става по-явно. Чуваш ли, че и тропотът на конете ни стана по-ясен и отчетливо кънти като камбана. Добре, че водата тук-там го приглушава, че иначе ще ни чуят чак и киргизите отвъд билото. Помни, че кавкан* Булгар ни е поверил живота на Учителя Боян, на багатур боила колобър* Пумир и на останалите колобри, които ни следват. Време е Тачо да се научиш не само да гледаш, но и да виждаш. Видиш ли онази полегата издатина на скалата вляво от нас?

– Да, десетник Исбул. Виждам я ясно.

– Нищо не виждаш ти, момче! Повтарям ти, че само я гледаш. Забелязваш ли на нея три по-светли петна?

– Да, аз и преди ги видях, ама не ти казах.

– Добре, може и така да е. Но сега ми кажи защо на тези места камъкът изглежда по-различен, по-светъл?

– Ами не знам, сигурно е такъв, пъстър, на петна. Има много такива скали наоколо.

– Има, Тачо, има, но на тебе май още ти е пъстър ума. Вгледай се отново и ще видиш, че около петната скалата е влажна от утринната роса и затова изглежда по-тъмна. Това подсказва ли ти нещо?

– Вярно, десетнико, там сякаш са лежали овце, не, не овце, а архари*! – плесна се по челото младият воин.

– Ето, момчето ми, това значи, че сега не само се оглеждаш наоколо, но и виждаш какво е станало през нощта, какво има да става през деня и как да преминеш през него, без да му навредиш и оставиш следи. Но за да се вдигнат архарите толкова рано, значи нещо ги е подплашило. Дали е звяр или човек, трябва да разберем, докато не е станало прекалено късно. Затова отваряй си зъркелите, така че да можеш и буболечка да откриеш в цепнатините по камънаците, които висят над нас. Не забравяй да следиш и поведението на коня си, той също може да те предупреди за нещо необичайно около пътя.

Така с повишено внимание двамата конници продължиха ходом придвижването си през усойното речно ждрело. А новият ден вече все по-осезателно предявяваше правата си. Снежните шапки на околните върхове порозовяха, а лъчите на все още невидимото слънце разсичаха като бели стрели стаената под надвисналите скали предутринна дрезгавина и пред очите на съгледвачите планината разголваше нощните си тайни.

Когато се измъкнаха от поредния пролом, пред погледите им се възправи огромна, потънала в сянка стена. Заедно с излизането им от теснината иззад гърбовете им се провря тънък светъл лъч, който ги изпревари и се забоде в грамадата, образувайки светло петно.

Двамата като по заповед спряха конете и застинаха в изумление. На осветеното място ясно се виждаше легнал на десния си хълбок барс. Главата на животното бе обърната към тях, а между протегнатите му предни лапи имаше малка кошница.

– Брей, поразникът му ниеден! – възкликна Исбул. – Друг път вече да е офейкал а сега, като че ли иска да го забележим. Все така шепнешком продължаваше да се учудва виделият какво ли не стрелец.

А звярът все така невъзмутимо се изправи на предните крака, протегна се и спокойно се прозина, без да се отделя от кошницата.

През това време Тачо бе свалил лъка от рамото си и вече поставяше стрела на тетивата.

– Стой, да не си посмял! – изсъска Исбул. – Не знаеш ли, че барсът е свещен за нас?

– Да, ама, то …!? В кошницата може да има нещо? – сконфузено се заоправдава младокът.

– Каквото и да има там, нищо и никой не ти дава право да стреляш по свещено животно! – пресече го ядно Исбул.

Докато двамата се разправяха шепнешком, хищникът се изправи в цял ръст, протегна се още веднъж, сви и разви разкошната си опашка, после наведе глава към кошницата, задържа я там някое време, а след това се отдръпна, обърна очи към конниците, помръдна доволно с опашка, като на изпроводяк и с
дълъг изящен скок се метна в тъмната сянка.

– Брей да му се не види, и това доживях да видят очите ми – барс да стои на един изстрел от мен и да ми се подсмихва. – Видя ли го, Тачо, видя ли как ни погледна, а после изчезна зад скалата, сякаш вече си беше свършил работата. Хайде да видим какво толкова е пазил и какво ни е оставил?

Двамата сбутаха конете и се понесоха в галоп към скалата. Когато спряха до основанието и и вдигнаха очи нагоре, не видяха нищо освен грапавини, цепнатини и неголяма издатина на около петнадесетина човешки боя над главите им.

– Аз ще предупредя багаин* Татул, че спираме, а ти се приготви да се изкатериш горе! – разпореди Исбул и наду бойния рог. Плътният тръбен звук отекна в отсрещните скали, върна се, удари се в грамадата до тях и усилиен от съприкосновението се понесе назад през тясната клисура.

През това време младият ездач вече бе свалил лъка, колана с колчана и сабята и тъкмо понечи да тръгне към скалата, прозвуча гласът на десетника:

– Вземи аркана* си, момче, ето ти и моя! Сигурно няма да можеш да слезеш с кошницата в ръце. Пък знае ли човек – в нея може да има нещо много ценно и чупливо!

Тачо нарами двата аркана и стъпи на първите камъни, облечен само в платнена риза и кожени панталони. Меката кожа на ботушите му прилепваше почти толкова добре, колкото и ако беше на бос крак. След като измина няколко стъпки, той се захвана здраво с пръсти и крака и се дръпна колкото се може по-назад, за да погледне към издатината, където бе кошчето. Въздухът като че ли бе по-хладен, а небето се извисяваше болезнено чисто над главата му. Нито едно облаче не нарушаваше илюзията, че се катери в някаква огромна синя купа. Обърна се надолу и видя Исбул да се взира към него, а конят му нервно пристъпяше от крак на крак. Тръсна глава и продължи нагоре. Когато стигна високия перваз на издатината, сви крака, приклекна, изви се като дъга се прехвърли горе.

Кошницата беше положена в малака ямка, така че да не може да се плъзне надолу в пропастта, но от мястото, където изпълзя, не виждаше какво има в нея. Тъкмо се изправяше на колене, когато от нея се чу глас или по-скоро проплакване. Протегна дясната си ръка да препълзи и в този момент се чу тропот на много коне – отрядът с Учителя спря до скалата.

– Хайде бре, Тачо, какво се маеш, кажи какво има там горе! – провикна се Исбул и гласът му се смеси с гълчавата на новопристигналите.

– Дете, в коша има малко бебе!? Живичко е и плаче. Ей сегинка ще го завържа и ще го спусна долу – отвърна младият стрелец. Хвана кошницата за дръжката, повдигна я и остана видимо доволен от здравината и. Все така коленичил над бебето, което вече плачеше с пълен глас, той свали двата аркана, завърза ги един за друг, прекара единия край на въжето през дръжката на кошницата после през свободния клуп на едното въже, затегна здраво възела и с кошницата в ръка изпълзя до ръба на корниза. – Готов съм, десетник Исбул! Поемете кошницата с детенцето! И като внимаваше въжето да е свободно и на не се трие о камъка, той внимателно спусна ценния товар в протегнатите ръце на войните долу.

Исбул пое кошницата от въздуха и бързо я освободи от хвърленото въже. А сиротото отроче, усетило присъствието на хора, отново зарева с пълно гърло.

– Подай ми детето, десетнико, не го дръж като попарен!

Повелителният глас сепна Исбул и той се обърна. Скупчилите се около него войни се отдръпнаха почитателно, когато до изненадания Исбул пристъпи Учителя.

– Я какъв си ми сърдит и гласовит! Нямаш и един аршин бой, а планината вече трепери от гласа ти! – изрече бащински достолепния мъж сякаш неотдавна се бе разделил с наследника си. После сръчно пое пеленачето, издигна го на нивото на побелялата си глава, обърна се към смълчалите се войни и с тържествен глас изрече: – Българи, в това ранно утро, Небесната планина ни дари с воин, какъвто до сега не е стъпвал по нашите земи. В това светло утро получаваме отговор на нашето поклонение вчера*. Според заветите на дедите човекът е бил създаден от бог Тангра в деня на равноденствието. Тогава Слънцето възлиза от юг към север и всичко под Небето започва да се изкачва нагоре към Бога. От днес този ден ще се превърне в един Предтеча на живота след смъртта, който да премине през мрака, за да го освети и оживотвори. Ще се превърне в един връх, от който започва възземането, възкръсването на живота в Светлина и Истина.

След като изрече това боила колобърът, като придържаше с лявата си ръка детето свали с другата наметалото си и го разстла на земята. Положи внимателно върху него отрочето и бащински се зае да го разповива. Когато отметна края на пелената, върху голите гърдички блесна златна плочка. Мъжът внимателно се взря в релефните и изображения и възторгнат от видяното повдигна блеснали очи към спътниците си:

– Духовни водачи, войни! – обърна се първожрецът към мъжете наоколо – Елате и вижте знаците, с които е изпратен при нас младенецът. Това е образа на Свещеният елен – духа на Праотеца. И тази ранна утрин Той е дошъл при нас. Малко е „позлатил” одеянията си и сега ще трябва да го очистим от нечистотиите на нощта. И Учителят се присегна, прихвана розовото телце под главата и гръбчето и тръгна с него към буйната река. Множеството мъже последваха своя духовен водач в очакване на нови събития. Когато стигна полегатия бряг, колобърът нагази в бързата вода, после с ритуално движение потопи три пъти в ледените струи малкия българи, после, излизайки от водата се обърна на изток – към скупчилите се на брега мъже и повдигна към изгряващото слънце почервенялото телце.

– Ще го кръстим Дуло! Той идва при нас с името си. Дуло е основателят на нашата държава. Той е наследник на жреците от Прародината и като такъв е носел знака на Първочовека. Скачащият елен на плочката е символ на „първия човек”. Това животно било избрано за символ на първия човек заради способността му да скача. Човекът се появил на Земята напълно развит – той „скочил” на Земята в завършена форма, без да преминава през естественото развитие на живота. Той бил специално творение на Създателя Тангра.

– Да бъде! – в един глас отговориха войните. И планинското ехо дълго
повтаря този глас сякаш да разгласи новината по цялата земя българска.

– А сега да нахраним малкия Дуло. Багин Татул, твоята кобила е жребна, нали? И недочакал отговора на мъжа нареди: – Докарай я да закърмим с родния дух новия българин!
Когато сивата кобила застана до тях, той се наведе под нея, придърпа дясната и бозка, колкото да капне капка мляко, отърка я о устата на младенеца и той, без да чака покана, лакомо засука от „майчината гръд”.

– Брей да му се не види!? – възкликна Татул, който държеше юздата на кобилата. – Личи си, че е наше чедо, не се посвени от приемната си „майка”!

– Така е, така е! Наше момче е. Ще стане юнак за чудо и приказ. – потвърдиха зяпналите от учудване мъже, наобиколили кобилата.

*Юечжи – древен централноазиатски народ. Смята се, че юечжите са идентични с ариите. Самото название „юечжи” според най-древните китайски документи се е произнасяло като „руши”, което е идентично от самоназванието на тохарите – „арси”, което от своя страна означава „сребърни”.

*Цин – в древността Китай като държава за китайците нямала име. Те наричали родината си Джун-гуо – Средна земя, за разлика от чуждите страни – Фан-гуо. При контакт с външния свят обаче, тъй като понятието Средна земя губело смисъл, за обозначаване на държавата си те употребявали името на царстващата династия. Така със смяната на династията се сменяло и името на държавата.

*Кавкан – пръв заместник на кана, съвладетел.

*Кан – държавен глава с ранг на император.

*Кана боила колобър – главен колобър на държавата.

*Колобър – духовен водач.

*Багатур боила колобър – висш колобър.

*Архар – планински овен или аргали е дива овца, разпространена в планините на Средна Азия.

*Багаин – началник на малък конен отряд.

*Аркан – ласо, примка с дължина 12 – 14 метра. Отначало българите го използвали за лов на едър рогат добитък и коне, а после и при преследване на противник. Хванатият с аркан обикновено бил безпомощен, тъй като бивал повалян със сила от коня бил влачен по земята до пълно омаломощаване. Араканът имал и други функции – служел като въже за катерене и връзване на пленници или като юзда за необяздени коне.

*Вчера – древните българи принасяли дарове и се покланяли пред своя единствен бог Тангра в подножието на едноименния връх в Тян Шан на 4 юли по стария български календар, днес 24 юни – Еньов ден.