Осемте тъмни силуета едва се очертаваха на фона на заскрежената стена на палатката. Стегната фигура на Станев мигом се отдели от десния фланг и тръгна на рапорт към мен. Спрях го с ръка и обиколих строя като се спирах да огледам всеки поотделно. Ремъците на оръжието и раниците бяха щателно прогонени. Металните токи – обвити с бинтове. Лицата – нашарени с бойни краски, само очите им излъчваха непоколебима увереност и решителност.

05:00 часа. Поведох осемте мъже. Снегът проскърцваше под стъпалата ни, но по замръзналата белота не оставаха и микроскопични следи от грайферите на обувките ни. Това беше част от тактическите ми прийоми за съхранение на групата. Убеден бях, че в тази част на планината, при този сняг – никой нямаше да ни безпокои.

Бившите милиционери и настоящи полицаи и жандармеристи се страхуваха от високата планина. Още повече, че нощта беше безлунна – тъмно като в рог. Това от една страна, ни помагаше, но от друга – правеше ориентирането и поддържането на правилна посока за придвижване неимоверно трудни. Надявах се, че поне на останалите групи е по-леко, те разполагаха с карти и компаси.

Маршрутът ни на придвижване в началото пресичаше северния склон на връх „Тумбата“, който в тази си част бе осеян с обширни поляни, обрасли с нискостеблени храсти. За да преминем по-бързо през тази предателска част, указах ориентир, пуснах момчетата напред, а аз останах последен, за да следя да не остават следи. Така с приведени тела и усилен ход продължихме напред. Погледът ми шареше по гърбовете на момчетата, местеше се пред тях, вляво, вдясно и назад. Когато спрях и погледнах назад, някакви сенки на стотина метра след мен също спряха и се притаиха. Нещо ни следваше току по петите: дали беше юда самодива или луда глава жандармерийска? – се мярна в съзнанието ми. Отново приведен тръгнах напред с поглед по-скоро вперен назад, отколкото напред. Тогава на едно по-оголено място ги видях: бяха останалите три наши групи. Притеснени от тъмнината и планината, те ни следваха на такова разстояние, колкото позволяваше нощната видимост. Можеха да ни следват и по-отблизо, но ги притесняваше разгънатият походен строй – така представляваха голяма мишена, а може би се срамуваха от страха и неведението си?
Когато стигнахме стръмния десен бряг на река „Перовска“, сменихме курса и обърнахме на юг. Попаднахме на истинска джунгла и преследвачите почти се доближиха до тилния ни дозор – горките страхуваха се да не се загубят. Висящи лозини се спускаха от сплетените габърови клонаци, дългите остри шипове на глог пробиваха камуфлажните дрехи, закривените като куки шипкови „нокти“, деряха длани и вратове: закачване, откачване, пълзене, влачене по корем, отново драсканици по лицата и ръцете – обилно засипване със сняг от клонака, гасеше, трескавата, пареща горещина от смъдящата болка. Спокойно! Не биваше да си позволявам да изгубя присъствие на духа, още повече вярната посока.

Най-после изпълзяхме на седловината между „Голямата могила“ и „Пладнището“. Имената на попътните височини мъждукаха като вехи* в съзнанието ми и трасираха нелекия ни път. Оставаше да внимавам, за да не пропусна някоя от тях. По време на десетминутните почивки, които все още позволявах на момчетата, търпеливо ги препитвах за това какво са запомнили от картата, която им бях предоставил предната вечер. Ориентирах ги, колкото позволяваше тъмния релеф на фона на безлунното небе и отново продължавахме напред.

Започнахме изкачването към връх „Голеш“. Натъкнахме се на гъста храстовидна растителност – големи гъсти трънаци, клоните на дърветата бяха сплетени един в друг и се спускаха почти до земята, покрити с козирки от замръзнал сняг. Вървяхме приведени, а повечето време, даже пълзяхме. Погледнах часовника си – почти бе време за първата радиовръзка. Приближих Найден и посочих небето. Той предаде по редицата и всички спряха, благодарни за непредвидения отдих. Но само за кратко. Докато аз кодирах донесението до Центъра, Найден разставяше радиостанцията, Николай и Камен разпъваха антената, а Иченцо и момчетата от групата на лейтенант Пейчев под ръководството на помощник-командира си, заеха кръгова отбрана.

В Центъра приеха без проблеми съобщението, в което указвах приблизително местонахождението ни. Нямаше и как да не стане това – насреща беше мичман Исаев. Да не забравя да му благодаря, когато се върнем! Прибрахме радиостанцията и продължихме.

Още двадесет и пет минути преход с навеждане, прегърбване, пълзене, неприятности с тръните, клоните и подхлъзванията по твърдия сняг, но накрая обходихме от североизток връх „Поровец“. Спуснахме се по южния му склон и навлязохме в район с повалени дървета и купища безпорядъчно стърчащи от снега камънаци. Не липсваха и неизменните за тази планина гъсталаци от черна драка и пълзящи растения, които не познавах. Тук не можехме да се движим безшумно, съвсем забавих хода и започнахме отново мъчително изкачване към връх „Босна“. Когато достигнахме подстъпите на върха, от лявата ни страна, небето започна да сивее. Малко под върха отново сменихме посоката и започнахме постепенно спускане на запад.

Съвсем разсъмна и пред нас започнаха да се очертават просеки, поляни и ниски с височина 500-600 метра, олисели хълмове. Когато заобиколихме поредната поляна и се обърнах назад, от преследвачите нямаше и следа – светлото и рядката гора им бяха вдъхнали смелост и кураж, че ще достигнат Изхода* сами.

Снегът тук бе малко, повече бе във валозите и наветрените южни части на седловините. Отдъхнахме си, но това бе само за миг. В по-ниското очаквах да е и истинският ни противник: формирования от жандармерия, местни полицаи, горски работници, овчари… 

Чух шум от едва процеждаща се вода. Замръзнахме на местата си. Николай посочи с очи, с показалеца и средния си пръст, и тихо, на пръсти изчезна встрани. Сврака предателски изграчи. Катеричка разклати шумно една клонка точно над главата ми при скока си. Някъде наблизо се чу приглушен глас. Една единствена грешка, едно случайно неправилно движение – и край с всички нас, с усилята и въжделенията ни за сполучлив финал. А какви бяха шансовете нито един от деветимата ни да не стъпи накриво?

Николай се върна. Посочи вляво и вдигна три пръста, сетне – вдясно и вдигна още два пръста. Като знаехме къде и колко са на брой, бихме могли да ги ликвидираме(да ги вържем), но шумът ще привлече и други. С Николай начело, почти приклекнали, тръгнахме бавно напред. Той се поизправи и посочи пред себе си вляво. Ние го следвахме бавно и внимателно. Иззад храстите, само на няколко метра от нас, долитаха приглушени гласове. Вече виждах водата. Ручеят не беше голям широк само няколко стъпки. Николай изчака, докато Камен внимателно остави автомата си на земята и измъкна ръчната граната(димка). Когато Камен зае положение за хвърляне,

Николай тръгна напред, като следеше с очи храстите, вдясно от себе си. Едно… две…Николай вече премина. Невисокият бряг беше леко отмит. Той стигна до него и постави автомата си отгоре. Секунда-две шари шари с ръце по брега, сетне вдигна първо едното си коляно, после другото и се изкачи. Впил поглед в нашия десен фланг, той ни даде знак. Излязох напред, оставих автомата си на земята и поех гранатата от Камен. Той тръгна по стъпките на Николай и скоро зае позиция до него на отсрещния бряг. Найден пое граната от мен – сега беше мой ред.

Стигнах невисокия бряг. Подадох автомата на момчетата, изкатерих се и минах зад тях да заема позиция. Струваше ми се, че са изминали часове, докато се прехвърлят всички. Тръгнахме отново съвсем бавно, стъпка по стъпка. Някой настъпи съчка. Замръзнахме по местата си, напрегнахме слух. Тишина. Дали това щеше да мине за нормален звук в планината? Тръгнахме пак. Метър, два, още един метър… Сега се движехме малко по-леко. Случайното пропукване на някоя клонка в тила им ще ги накара да помислят, че това е някой от тях.

Добрахме се до върха на малка клисура и отново бяхме на равно. Продължихме още петнадесетина минути и спряхме за извънреден радиосеанс. Все още бяхме под напрежение от разминалата се среща с „противника“.

Теренът тук беше по-неравен. Сняг въобще нямаше. Долината се стесняваше. Планинският масив вдясно ставаше все по-стръмен и понякога ми се струваше, че сякаш ни притиска. Не можехме да приближим съвсем до склона на хълма, защото трябваше през цялото време да се ориентираме по неговия връх. Долината стана толкова тясна, че можеше да се натъкнем на горски работник или овчар. По теснината минаваше планинска пътечка, там протичаше и ручеят, така че трудно е да се заблудиш на такова място. Ако някой охраняваше теснината, той вероятно е избрал място на върха, вдясно от нас. Трябваше да внимаваме да ни прикриват преплетените клони на големите дървета, за да не ни открият отгоре по движението на храстите.

Вървейки успоредно на хребета, струваше ми се, че се отклоняваме на запад. Да, така беше. Масивът се обърна почти на деветдесет градуса. Преминахме! Успяхме! Долината, евентуалната среща с „неприятеля“, ручеите, теснината – всичко бе зад гърба ни.

Многобройните шипове непрекъснато се вкопчваха в нас и ни драскаха и пробождаха. Опакото на дясната ми ръка изглеждаше така, сякаш е търкано с рашпила. Пълзящите растения продължаваха да оплитат краката ни и да се закачат по ремъците и токите на раниците. Но вървенето стана по-леко, дърветата отпред оредяха. Пътека, по-която поехме се оказа по-тясна от предишната, но водеше в нашата посока. Вървяхме един по един, защото растителността бе значително по-рядка и всеки, който пресичаше празно пространство, продължаваше до китка храсти, а сетне спираше да изчака следващия.

Неочаквано пред нас блесна сребърната лента на река Факийска. Точно пред нас, в гориста долчинка тя завиваше остро на изток, а после отново се връщаше косо на запад, заобикаляше каменния склон, по който се спуснахме и продължаваше на север към Мандренското езеро.

Изпратих Инченцо и Николай да заемат позиции от двете страни на завоя на реката, за да охраняват преминаването ни през нея.

Прикрити в крайречния върбалак, започнахме да се събличаме. Реката в тази си част бе такава, че не позволяваше нито да я газиш, без да се намокриш, нито бе толкова дълбока, че да я преплуваш.

Свалих дрехите и обувките си, поставих ги в раницата, провесих автомата през шията и нагазих във водата. Бързеят посрещна с пареща милувка глезените ми, а след това остри камъчета, понесени от водата, зачаткаха по сгорещените тибии*. Постепенно, с навлизането в по-дълбокото, реката все по-настървено затягаше прегръдката си и когато стигна до пояса, притесненият ми дъх побягна от диафрагмата и заседна в гърлото. Добре че нататък стана по-плитко и бързо, без да вдигам излишен шум, прецапах останалата част и залегнах в крайречните храсти с автомат, готов за стрелба. Един по един останалите ме последваха. 

Продължихме отново на запад. Най-после се появи и залязващото слънце и наоколо се проточиха дълги сенки. Зад нас прозвучаха сигнални изстрели на три отделни и доста раздалечени едно от друго места. Дали са разкрили някоя от нашите групи или вече са готови в изходни позиции за преднощтно прочистване? Надявах се да са толкова назад от нас, колкото може да се съди по звука на изстрелите – на тридесетина минути ход пешком.

Отново бях в челото и с мъка си пробиваха път през драките и сухия къпинак. Неочаквано се измъкнах на тясна пътечка и свърнах вдясно. Тук храстите бяха още по гъсти, а теренът пропадна в някакъв гъсто обрасъл ров, по чието дъно течеше вода. Напълнихме манерките, прекосихме ручея и се изкатерихме на срещуположния бряг. Спрях и Найден почти се сблъска с мен. Усетих мирис на дим. Прокраднах се няколко крачки напред и бавно разтворих просъхналата туфа. Пред мен се откри малка полянка, а на срещуположния и край под дърветата се гушеше овчарска колибка. Отстъпихме и започнахме обход вляво. Наоколо бе осеяно с пънове на отсечени дървета, а край тях се издигаха купища изсъхнали клони.

Струваше ми се, че вдигаме ужасен шум сред този клонак и затова се отклонихме още по-наляво. За беля се натъкнахме на втора пътека. Пресякохме я и потънахме в гъсталака. Трябваше да се движим встрани от пътеки и ручеи. Не ни бе известно къде извеждаха те, но нашите противници знаеха и вероятно щяха да обходят всички пътеки, ручеи и просеки в района.

Изненадващо изпращяха клони. Замрях и махнах с ръка. Всички се проснахме по корем, като се стараехме да изчезнем в майката земя. Сега вече ясно се чуваха стъпки и хрущене на клонки. Беше един. Затаихме дъх. Вече го виждах, но не много ясно. Мъчех се да потъна още по-дълбоко в пазвата на кичестата драка. Човекът беше в маскировъчни дрехи и паласка на пояса. Чу се звук от триещи се о метал клони и веднага до носа ми достигна мирис на топла яхния. Меко изсветля и алуминиевото канче в ръцете на жандармериста, който не носеше никакво оръжие. Пътят му минаваше на крачка от главата ми. Ето преминава край мен, сега трябваше да е някъде на пътеката. Изпразних бавно дробовете си от въздуха, който бях задържал и погледнах ръката си, в която държах ножа. Върнах го в канията и потръпнах… Не помнех, кога съм го извадил!

През последните два часа бяхме изминали толкова, колкото обикновено изминавахме за пет. Но даже и така бяхме напреднали съвсем малко до крайната цел. Бързо се смрачаваше. Излязохме отново на някаква пътека. Сега вече ми бе ясно: по-малките, рядко, използвани пътеки, водеха обикновено към колиби, които са разположени в близост до криволичещи ручеи. Три или четири такива тесни пътеки се сливаха в една по-широка, която излизаше на полянка със загаснало огнище. Още по-широките пътеки, по някои от които личаха и следи от колела,

*Тибии – големите кости на подбедриците.извеждаха до поляни със складове за дърва за огрев или дървен материал.

От всички страни се чуваха гласове. Навсякъде се усещаше миризма на дим от невидими походни кухни или огнища. Над главите ни небето вече придобиваше белезникав цвят. След два часа свършваше „извънредното положение“ и щяхме да се почувстваме по-свободно, но знае ли човек, къде и на кого ще попадне!?

Гаранция, че нямаше да осъмнем в някой полицейски участък, никой не можеше да даде, затова трябваше да си отваряме очите.

Застудя и мокрите ни гърбове под раниците мръзнеха. Погледнах часовника. Промъквахме се пипнешком вече цял час. Още един метър опипване с протегната ръка, отново лозинии, нови тръни. Колко ли щеше да продължава така? Търпение. Не е ли по-чисто напред? По-скоро почувствах празното пространство, отколкото да го видя през клоните. Посегнах назад и докоснах Найден, за да му покажа, че трябва да спре. Обърнахме на изток. Да, сега се вървеше по-леко. Ето че гората свърши и пред нас трябваше да е полето със селцата Сливово и Вълчиново. Докоснах Найден и отново поехме в тъмното. Краката ми усетиха твърдите буци чернозем, обърнати от есенната оран. Вървеше се трудно, но напредвахме бързо. Не се виждаше и единична светлинка от селцата в долината, защото имаше режим на тока.
Някъде на изток пред нас в тъмнината трябваше да се изправя снагата на планината, която шест века* ни е пазила от външни врагове, а сега беше разтворила снежни обятия да ни приюти. Къде? – нямаше как да разбера в този черен котел, изпълнен със сгъстен мрак. Налагаше се да водя момчетата, разчитайки единствено на вътрешния си усет. Те го знаеха и въпреки това ме следваха мълчаливо. В гробовната тишина се чуваха само тъпите звукове от препъванията в едрите, замръзнали чимове, последвани от приглушени попръжки. Сред полето нямаше трънаци, нямаше и помен от раздразнени жандармеристи, но над раменете на тези, които ме следваха, тегнеше тъмна неизвестност. Щяхме ли да намерим верният път към Изхода?

Краката ми свикнаха и сами, без да се препъват, ме движеха през дълбоката угар, а очите се взираха в мрака. Малко вдясно от посоката, в която се движехме, нещо се появи, а след няколко крачки, когато взрях, придоби П-образна форма. Крайпътен знак! – мярна се мигновено в главата ми. Спрях и останалите почти се скупчиха на гърба ми. Посочих с пръст Николай и му указах посоката. Той се снижи и запълзя. Стори ми се, че чакахме цяла вечност.

– Сливово! – прошепна той в лицето ми, изниквайки пред мен от черната угар.

Сякаш огромен товар се смъкна от плещите ми, посоката, която бях избрал, се оказа вярна! Окрилен се втурнах напред, набегом пресякох шосето, свързващо село Сливово със село Вълчиново. След около стотина метра забавих ход, останалите ме следваха неотлъчно.

Вече се намирахме от другата страна на долината и навлязохме в неските склонове на планината. Взирах се в тъмнината, а отеклите ми нозе започнаха да се заплитат в храсталаците, а клоните посягаха към дрехите. Отново пътеки, сечища, гъсталаци с изсъхнали, пукащи издайнически под краката ни съчки – повтаряха перипетиите от снощния маршрут. Погледнах часовника си(добре, че него ми бяха оставили) 01:50 часа. Тук някъде трябваше да пресечем високоволтовия далекопровод, защото до срещата с командването оставаше малко повече от петдесетина минути. Пред нас тъмната гора изсветля и се озовахме на просека. Отправихме се на север от дясната и страна и след двадесетина метра се натъкнахме на железобетонен стълб. Отново изпитах приятния гъдел от добре свършената работа, но сухите клони, изхвърлени при отсичането встрани от просеката, продължаваха предателски да трещят под краката ни. След десетина минути достигнахме междуселския път, който светеше в съзнанието ми като спасителна нишка. Въпреки че коловозите бяха замръзнали, под червения лъч на писалката-прожектор, по тях ясно личаха следи от наскоро преминал тежък автомобил.

– Ти и ти, посочих Иченцо и Камен, с тръгването ни започвате да отброявате двойни крачки, когато стигнете до 1330 спираме! – прошепнах аз до сведените им уши. Свихме надясно и с увоено внимание тръгнахме покрай шосето през някакъв къпинак. Едновременно с появяването на голям правоъгълен силует пред изострения ми взор, усетих потупване по рамото си. Двамата броячи сочеха с пръсти краката си. Макар и да не виждахме водостока, пред невярващите ни очи стоеше със загасени светлини нашият автобус. Снишихме се и заслухтяхме с наострени уши и настръхнали сетива.

02:35 часа. Със знаци дадох на момчетата да разберат, че трябва да останат по местата си, а аз запълзях по корем към тъмнеещата грамада. Дали беше клопка? Как са успели да го докарат в тия зимни условия дотук? Въпроси за главата, а краката, ръцете и коремът продължаваха напред през жилавите и ръфащи стебла. 

02:41 часа. Замрях в храстите в очаквателна поза, току пред вратата на автобуса.

02:42 часа. Изправих се, направих две полукрачки и натиснах бравата. Тя подаде и отвътре ме лъхна приятна топлина. Шофьорът зад волана обърна глава, позна ме – може би защото ме очакваше и включи осветлението. Едва тогава от по-задните седалки се надигнаха главите на офицерите от щаба.

– Всичко наред ли е с хората ви, господин мичман? Гласът на командира се опитваше да звучи бодро, но постепенно заглъхна, сякаш объркан и потиснат от тъмните сили, които бродеха навън. 

След протоколните въпроси и отговори при такива срещи, от дъното се изправи лейтенант Пейчев.

– Господин мичман, реших в следващите петнадесет километра, аз да водя групата си, вече съм по-добре! – гласът и изражението на лейтенанта не ме убеждаваха в казаното от него, но какво можех да сторя.

Поисках разрешение от командира да напусна и поведох младия офицер в тъмнината.

Когато стигнахме мястото, където бях оставил групата, спрях и се обърнах към него. Нищо не издаваше, че наоколо има живи същества.

– Господин лейтенант, ето ви хората, живи и здрави, водете ги! – изрекох с малко по-висок глас и посочих с жест точното им място.

Сякаш само това и чакали, четиримата енергично се изправиха и така опрели рамене един до друг, изрекоха в един глас: „С мичмана сме тръгнали и с него ще завършим похода“. Помощник-командира мълчеше. Дискретно мълчание пазеха и моите хора. Възцари се познатата ни от преди часове тишина, но стаеното напрежение от току-що изречените матроски думи, можеше да се докосне с ръка.

Стоях до него и не смеех да кажа нищо, не му съчувствах, не го корях, само го съжалявах, че се бе оказал неподготвен на неподходящо за него място. Не корях и тези, които бяха го пратили тук, те просто не знаеха какво правят. Той наведе глава, обърна се и пое към уютния автобус…

Отново под краката ни заскърца снегът, но звукът му вече не звучеше издайнически, а някак ободряващо и насърчаващо. Дърветата се отдръпваха от пътя ни, храстите коленичеха, планината разтваряше прегръдката си и отваряше път на Изток, към Изхода, към Новият ден.

*Шест века – от времето, когато кан Тервел укрепява стратегическите и върхове до падането ни под византийско робство.