Всяка вечер, когато Зарина заспиваше, богинята Бала вземаше детето с пелените, разравяше жарта на огнището и го поставяше върху просветващите въглени. По фината материя не оставаха никакви следи от изгаряне. По-късно Бала започна да го слага съвсем голичко в жарта. Самата тя го полагаше и вземаше с голи ръце от жаравата, без да се опари. И докато Авитохол се търкаляше в огнището и гукаше, тя приемаше образа на лястовица, като кръжеше и чуруликаше около малкото езерце. Когато въглените започваха да гаснат тя отново приемаше образа на тринадесетгодишната богиня, протягаше белите си ръце поемаше бебето и го пускаше в синкавите води на езерцето. То плуваше и се гмуркаше във хладката вода, като задържаше дъха си като жабче.

    Една вечер Зрина се стресна в съня си и протегна ръка към мястото, където лежеше Авитохол. Когато не напипа малкото телце, тя уплашено скочи от отдъра, огледа се наоколо и се втурна в предверието. Когато видя Бала да поднася сина и в жарта, изкрещя се хвърли напред. Дръпна детето, пеленката пламна и изгори ръцете и. Тя побесня и се хвърли върху Богинята.

    Вместо да се разсърди Бала се усмихна тъжно. „Глупава жено – каза и тя, – аз съм дъщеря на небето, на Лалита! И се грижех за твоя син като за мое дете, защото съм ваша покровителка. Не нещо опасно, а чудо щеше да му се случи. Аз щях да направя синът ти безсмъртен, защото е от велик род. Ти развали обреда. Сега той пак ще бъде необикновен, но ще е само герой сред хората…

    И още нещо – на лявата китка на Авитохол съм завързала усукан червено-бял конец. Той символизира двете сили, движещи света – мъжката и женската енергия. Червеният цват е символ на топлината, благодатта, а белият – на чистотата и невинността. Във всеки случай осуканият конец показва на злите сили, че момчето и всичко около него е защитено. Червено-белияг конец указва също и преходния период, през който природното зло – студът се заменя с природното добро – топлината, и същевременно човешкото зло – войната е заменена от спокойствието на зимата, през която не се воюва. От сега нататък препоръчвай на родилките да правят същото с новородените с деца…

    Като каза това образът на Богинята започна да избледнява, докато постепенно се стопи и изчезна.

    Вцепенена от видяното Зарина изведнъж се опомни и започна  трескаво да опипва бебето. После бързо свали пеленките и, когато нежната плът на момченцето се разкри пред обезумелите и очи, тя с облекчение установи, че розовата плът е цяла, без дори нито едно зачервяване, причинено от искрящата жарава. Само лявата му китка бе украсена с червено-бял конец. Тогава останала без сили тя отпусна глава върху рожбата си и се разрида безутешно. „Майко, като огромна чаша пълна с огън е твоята уста. Който те целуне умира от копнеж. Защото в душата му кипват знойни желания – и става твой роб – и душата му пада като плащеница, по която ще минат чужди нозе.

   Твоите ръце са като два огнени пояса, обвити около снагата на света; те са хубави като змии и смъртоносни като прегръдка. Защото хубостта носи смърт – и отрова спи във всяка целувка. Дланите ти обвиват душата като два бели савана, под които можеш да се забравиш, но можеш и да умреш.

    Ти си Вестителка на вечното Тайнство, отдето се ражда Това, Що е родило света.

    Ти си лавър, който пуска пламнали листа, огнени клонки, и знойни цветове. Ти си светлина пред изгрева и здрач в навечерието. Раждаш черния Ден и бялата Нощ на човешката душа. Ти си страшното Нима? на всяка вяра – и светлото Може би! на всяко отчаяние. Твоят е първият Ден. Твоя е Сетната Нощ. Ти си Обич, Притома и Мъдрост.

    За този, който не знае, Твоето име е просто Жена. Но за мъдреца, който е живял хиляди пъти, Твоето име е толкова сложно, че ничия уста не би могла да го изкаже напълно.

    И всичко живо Те боготвори – всичко Ти служи. Минаваш през тъмната древност на времето и стигаш през мрака до мен.

    Много са Твоите преображения. Много са песните, в които долита Твоята душа при мен смъртната.

    Пазителка на Девствеността. Ти имаш храм, в който вечно гори неугасимият Пламък на Любовта. И там отлитат душите на тръпните девици и на копнеещите мъже – и там душите пърлят своите крилца – и там душите изгарят, за да не се върнат назад.

    Ти си вечната клада, на която гори душата на света. Пощади чедото ми!“

    Една вечер, след като напразно се бе мъчил да заспи, Кубер яхна катранено черния си кон и пое към пещерата до Белият водопад. Вече в гората усети острия аромат на зараждащия се живот и си мислеше за сина си. На лицето му капна мъзга от короните на дърветата и се стече по устните му. Той я облиза и усети соления привкус. Имаше вкус на сълза. Тангра му бе дал син. Значи родът му нямаше да остане без продължение. Мисълта за детето, което растеше далеч от него, го накара да въздъхне тежко. Знаеше, че няма как да го отдели от майка му. Поне не сега. Ала той бе сигурен, че един ден малкият наследник на Дуло щеше да застане начело на българите. И той щеше да се погрижи за това!

    Отворът на пещерата се сливаше с контурите на нощта. Облата луна вплиташе сърмени нишки в потъмнялата вода на водопада и го караше да изглежда сребърен. Среднощният пътник прекоси предверието с езерцето и опипом стигна до одъра в нишата. Седна на ръба, втренчил ослепели зеници в тъмнината. Чакаше очите му да свикнат с мрака и да зърнат жената. Нетърпението му бе огромно, затова той опипа ложето. Бе празно! Идеше му да изкрещи, но мегистанът се овладя и потърси праханта. Борината освети с призрачно сияние вътрешността на стаята. Тя наистина бе празна, на дървената маса стоеше паница с ягоди и две пръстени чаши. Може би Зарина бе излязла за малко. Но къде бе Авитохол? Мъжът наведе глава. Чувстваше я празна, а в душата му се появяваше ледена самота. Той стана да си ходи, ала едва излязъл, погледът му се втренчи в непрогледната тъмница на гората. Жрицата обичаше да се разхожда там и да бере своите целебни билки. Кубер пое между дърветата. Пред него се открехна един друг свят – тайнствен и  тъмен, населен с мистериозни звуци и непознати аромати. Навикнал на подреденото спокойствие в двореца и казармата, мегистана разбра изведнъж, че се бе отдалечил от естеството на природата. Сетивността му бе отслабнала; чувствителността му се бе притъпила, а реакциите му отдавна не бяха като на диво животно, борещо се за оцеляване. Усети как косата на тила му настръхва. По врата му пролазиха ледени тръпки – той бе отново нащрек. Преди много години, на границата с Хан, когато уроците на баща му бяха още твърде пресни, Кубер не се боеше да броди в тамошните гори. Той повдигна глава нагоре и между върхарите съзря белезникавото отражение на месечината – голяма и кръгла, тя плуваше между ефирните вълни на рехавите облаци и сякаш му се усмихваше. Във въздуха нямаше враждебност, тишината на дебрите бе спокойна! Но мегистана не се поддаде на измамното впечатление. Наостреният му слух долови в далечината пропукване на суха клонка. Така пукат съчките, когато са настъпени от животно или човек. Той се скри зад ствола на близкото дърво и постави длан на кинжала си. Разбра, че към него иде жена, по начина на вървежа и по извивките на тялото под наметката – меки и знойни. Беше цялата в черно, но в млечната бледнота на отиващата си нощ фигурата и изглеждаше посипана със сребро. Можеше да бъде всяка, но когато направи още една крачка, Кубер я позна. Излезе пред нея. Чакаше я. Знаеше, че може и да го подмине, без да го заговори, ала тя спря. Не го доближи, не вдигна качулката си. Те се гледаха, без да виждат лицата си. Нито един не направи стъпка към другия. Когато напрежението се сгъсти, женският силует се обърна и тръгна към дълбините на леса. Зарина си отиваше, без да го докосне, без да го погледне! Кубер усети как кръвта му се повдига на талази до шията, пълни главата му и отеква с грохот в ушите. Дори силните удари на сърцето не можеха да заглушат тътена и. Той направи две едри крачки и я настигна. Дръпна я за наметката, взе я в себе си. Целуваше я безредно навсякъде – по бухналата коса; по устните – топли като жарава; по краката – дълги като дървесни стволове. Чертите и бяха се слели с огромното сребърно сияние и той бързаше да се потопи в него, за се почувства честит. Жената не се противеше, остави се на мъжката му сила. И както винаги, когато бе с нея, Кубер усети онази магия на нечовешкото слияние, когато тялото му докосна вътрешността на нейното, душата му се съчета се нейната. Нямаше нужда от думи. Той облече голотата си в дрехата на любовта и и покри нейната плът. Те се докосваха нежно, сякаш не се бяха разделяли. Преплетените им пръсти си разказваха приказка. Съзвучието  на сърцата им туптеше в тях с еднакъв ритъм. Когато тъмният свод се набразди с белите ивици на утрото, жената застана на колене, обърната към изправилия се мъж. Качулката скриваше лицето и. „Канасубиги, вземи го, той е твой! Авитохол е Потомък на Праотеца, Потомък на Родоначалнка. Само ти можеш да го съхраниш и опазиш от добронамерени и коварни посегателства. Аз съм само една слаба жена, обречена на Богиня, пред която безвъзвратно съгреших. Ще го намериш в люлката до одъра. Ти не успя да го видиш, защото беше заслепен, но той е там, той те очаква. Сега ме остави да си ида и не ме следвай!“

    Когато свърши и се изправи, тя се обърна и пое пътя си. Знаеше, че ако се докосне до мъжката гръд, няма да има куража да извърши това, за което бе дошла чак до тук. Затова тя дори не се обърна, докато вървеше към гърлото на водопада. Преди мракът да я погълне, видя едрата фигура да стои самотна на фона на светлеещото небе.

    А горе, там където мръзнеха сетните лъчи, които мрака не пропускаше, да минат през тъмните проходища, се кискаше окървавено, в нея вгледано лицето на йорегският и Грях.

    О, Грях! Носи ме, Грях, нагоре! Небето е изкърпено от пъстри парцали: сини, портокалови, надрани парцали от износени одежди.

    Земята цяла е разорана от огромен палешник: бездънни пропасти и стръмни канари, скали и бездни, а над тях виси огромно уморено слънце – червено, окървавено…

    Аз падам изнурена. О, тоя път! Възземам се с последни сили. Ръцете ми са немощ. Нозете ми са от олово. Пълзя, катеря се, издраскана, окървавена. Вися над пропасти. Скалата бяга под стъпалото. Увисвам. Падам, падам, падам… Хладни, пенещи се струи… Надолу, все надолу… Изчезна времето, изчезнаха скалите, изчезна всичко.

        Враният кон, слят с предутринната чернилка на нощта, пристъпваше внимателно. Господарят му бе отпуснал юздата и той сам намираше пътя към дома. Окрилен от допира на малкото телце до сърцето си, на Кубер му се струваше, че лети. Ръцете му придържаха заспалото дете, въпреки че то не можеше да изпадне, защото се намираше в пазвата му, а пристегнатият колан бе толкова здрав, че можеше да издържи къде, къде по-тежки товари. През пеленките усещаше учестеният детски пулс на родната Дуловска кръв. Топлината и се сливаше с неговата и непознати тръпки разтърсваха тялото и духа му. Той не беше сам. До сърцето си имаше нещо  огромно, необхватно, нещо, което не се побираше в съзнанието му. Имаше усещането, че се намира в огромен клокочещ извор, но не от вода. „Мостове от светлина и пламъци се издигаха, сриваха се и се разбиваха; в сивата ледена мъгла изникваха стройни звездни замъци, целите от мрамор и злато. Редици от конници в елмазени брони се понасяха във вихрен бяг над пропасти, бездънни. Звезден кръг чертаеха сепнати вежди. И бликваха приказки за прежни дни. Звездите мръкнеха по стъклата бледни и – сякаш по вълшебен знак – за миг се там изписваше образ чуден на огнен конник с копие в ръка. Под него се извиваха ледени талази на замръзнала река. Денят се будеше в арка от лъчи, издигнал над света като небе светливо лицето си – лице на слънчевият му син. И ти прекрасен слънчев сине, от всички тачен, издигаш също над вселената като пурпурно знаме сърцето си, преливащо от любов, към вси потиснати, онеправдани и поробени; и ти минаваш друма на светлото въздигане – от тъмното към румени зори.

    През черни дни, когато заридае цял свят от грозната десница, що разпръсва навред злини, в тъмата на вековната забрава отново засиява блестящият елмаз. От слънцето на Вечността откъртен въздига се образа на конника безсмъртен – на моя син.“

    Конят неочаквано се препъна и Кубер се сепна и виденията изчезнаха. Сън ли бе това? Не! Момченцето кротко спеше до сърцето му.