Стоях до дългата маса с мек зеленикав плот. Без разстлан по нея парашут тя приличаше на пътека, по която начинаещите разузнавачи правят първите си стъпки в овладяване на парашутизма. Учебни табла и схеми, закачени по стените над шкафовете от двете и страни, показваха, задължаваха и предупреждаваха – всеки да се съобразява с правилата както при издигане до указаната височина с вертолет или самолет, така и при полета с парашут надолу към земята или водата!

Цялата тази наситена с динамика картина изпълваше сърцето ми с трепетно очакване, защото командирът на поделението само преди минути ме извика при себе си и докато приготвяше парашутите си за скок, ми разпореди:

– Др. Лейтенант, само след пет минути ще проверя знанията Ви за действия на парашутиста при особени случаи! Гответе се и умната!

Лекото напрежение, което беше ме обзело, докара в съзнанието ми един позабравен спомен…

„Като ученик в техническото училище по линията на военното обучение бяха ни завели на демонстративни парашутни скокове на летището в град Толбухин (дн. Добрич). Спомних си самолета на фона на небето и черните точки, които с отделиха от него. После те неочаквано се разпукаха и над всяка от тях цъфнаха разноцветните куполи на парашутите. Съучениците ми радостно закрещяха и хукнаха презглава да ги посрещнат. Кой знае защо аз останах на мястото си с поглед, вперен в четвъртата фигурка. Тя продължаваше устремно да се снижава и вече приличаше на малък черен кръст. Настана оживление. Моторът на една сива линейка изръмжа тревожно и тя профуча край мен. Четвъртата фигурка наближаваше земята и вече ясно виждах как движи ръцете си по корема, сякаш искаше да откъсне нещо от себе си, за миг отново зае кръстообразно положение и се сля със зеленото поле.“

Минаха години. Завърших с отличие морското училище. Тогава при мен дойде един непознат старши лейтенант и ми предложи да премина на служба в специалното поделение на ВМФ. На възраженията, че не съм готов за тази толкова далечна от специалността ми служба, отговори, че бързо ще свикна, защото и той е минал по същия път и ще ми помага. Доверих му се и днес, седем месеца след тази среща, бях извикан да се явя в парашутната зала пред командира на поделението.

Наблюдавах как той лично изнесе скатаните си парашути и ги натовари на специалния автомобил. Предстоеше първия скоков ден на поделението за годината, а аз все още нямах допуск до парашутни скокове и сега тръпнех пред първия изпит, макар и проверочен.

В просторното помещение се оказахме трима. Щатният инструктор, приведен над работната маса, работеше по плановата таблица. Едва бях успял да затворя врата след себе си и командирът ме атакува с бързи, изискващи незабавен отговор въпроси. Те бяха свързани с подготовката на парашутиста за скок, с екипировката, със задължителните проверки преди скок, със задълженията на парашутиста по време на полет. Ако малко забавех отговора си, следваха остри забележки от рода: „Всеки ред в Наставлението по въздушно-десантна подготовка е написан с кръв и ако не се спазва точно и не се реагира навреме, кръвта наистина потича.” Лавината от въпроси, които следваха логиката на парашутния скок, преминаха от „действията на парашутиста при особени случаи” към четирите най-характерни положения при сближаване във въздуха. Тези въпроси буквално ме разпънаха на кръст.

Трънен венец постави последната назидателна фраза на изпитващия:

– Запомнете от мен, другарю кандидат-парашутист, едно неписано правило! – началникът почти крещеше, недоволен от отговорите ми: – „Всеки, който се намира на по-голяма височина, е длъжен да пази този, който се намира под него!” 

Все още зашеметен от импровизирания изпит, заех мястото си в осигуряващата команда. За площадка за приземяване на парашутистите ръководителят на скоковете беше определил една люцернова нива южно от село Здравец.

Майското слънце беше се вдигнало достатъчно високо, когато над ведрия небосвод от север се появи силуетът на дългоочаквания Ми-4. Машината прелетя над нас, направи широк завой и като се обърна на изток срещу приземния вятър, премина стриктно над знака за точно приземяване, който бяхме разставили в средата на нивата.

Не след дълго на равни интервали от вертолета се отделиха три черни точици. Появяването им отново възкреси позабравената картина от детството ми.

– Внимание! – гласът на ръководителя на площадката за приземяване, усилен от мегафона, се разнесе над злачното поле.

Във въздуха беше командването на отряда. Командирските нотки в металния глас прогониха натрапчивия спомен и ми помогнаха да съсредоточа вниманието си за действията на тримата във въздуха. Вече имах знания, минимален опит в наземната подготовка, а и в ушите ми още звъняха последните забележки на командира, така че можех да сравнявам наученото с това, което ставаше пред очите ми. Но тук не бях само наблюдател, имах и задължения, заедно с още петима матроси трябваше по заповед на ръководителя на площадката за приземяване да вземем „спасителното” платнище, да го опънем и така, тичайки през полето, да окажем помощ на парашутист, на когото не са се отворили и двата парашута.

Всичко вървеше като по учебник. Един след друг, по реда на напускане на машината, по свода на безоблачното небе се вписваха синьо-белите куполи на новите управляеми парашути. Знаех наизуст показателите, по които превъзхождаха старите десантни парашути ПД-47. Хоризонталната им скорост бе два пъти по-голяма, притежаваха команди за управление, благодарение на които при смяната на посоката можеха да съперничат на спортните парашути.

Първите двама вече бяха над площадката за приземяване и по-ниско разположеният се насочи към знака за приземяване. Според моята преценка бяха прекалено близо един до друг, докато третият беше далеч зад тях и доста по-високо. Очаквах ръководителят на площадката за приземяване да ги предупреди за опасността от сближаване, но в замяна на това чух:

– Пригответе се за приземяване! – с това гласът от мегафона напомняше, че се намират на по-малко от 150 метра от релефа на местността.

Дотолкова се бях вживял в обстановката, че мислено си повтарях на ум правилата за приземяване. А според тях парашутистът е длъжен да се обърне срещу вятъра, да сгъне леко краката в коленете да се подготви за приземяването, като не прави повече никакви корекции на посоката си.

– Какво правиш, горният!? – превъзмогнал чинопочитанието, гласът от мегафона прозвуча едновременно учудено и предупредително. По-високо разположеният парашутист, все още не можехме да различим кой беше, приближаваше странично и щеше да приземи доста встрани от белия кръст. Не беше забравил още навиците за управление на стария парашут, затова притегли дълбоко лявата команда. Куполът му моментално се завъртя на деветдесет градуса, тръгна заплашително наляво и опря в атакуващия ръб на купола на другия парашутист. В следващия момент се случи най-нежеланото – тялото на горностоящия парашутист, увлечено от инерцията на полузавъртането, политна след купола. Достигна носещите върви на долния парашут, но вместо да разпери ръце и крака и да се оттласне от тях. То премина през тях, заплете се в мрежата им и потъна под смачканата коприна на носещия купол. Това стана толкова бързо, че от гърдите на всички ни се изтръгна само едно: „А-а-а-ах!” В този момент долният купол се сви, хлътна, от скоростта отново се напълни и обра въздуха на горния, който от своя страна се сви. И тогава между вървите на долния парашут изскочи бяла топка. Слабият приземен вятър се опита да я подеме, но сравнително малката вертикална скорост на снижение не позволи на тази безформена маса да се опъне в спасителен запасен парашут, а се свлече надолу и покри тялото на долния парашутист. Така той, заслепен и омотан, се превърна в безпомощен бял пашкул. В следващия момент – срещна земята, а веднага след това до него се сгромоляса и вторият. 

Чак тогава излязохме от вцепенението и се затичахме към тях. Лежаха по гръб и алени струйки кръв се стичаха от устите и на двамата. Под надзора на дежурния лекар старателно ги освободихме от подвесните системи и внимателно ги поставихме на носилките. През тези мигове и докато ги качвахме в линейката, доктор Иванов им забрани да говорят.

Включил сирената, шофьорът на линейката полетя към Военноморската болница.

Скоковете бяха прекратени. Безмълвно прибрахме материалната част и се върнахме в поделението. Там дойде радостната вест, че всичко с началниците е добре. Отървали се бяха само с няколко пукнати гръбначни прешлена и ребра. Въпреки допусната грешка от по-високостоящия парашутист, довела до събирането им на пределно малка височина, те имаха късмет, че преди да срещнат земята, двата купола се бяха раздалечили и вертикалната скорост в този момент беше по-малка, отколкото само миг преди това, когато куполите бяха един под друг.

Година след това те отново се върнаха в строя. Авио-лекарската комисия не ги допусна повече до наземни скокове, но имаха право да скачат на вода.

Първият си парашутен скок изпълних успешно. Постепенно инструктори и началници ми показваха пътеките в дебрите на другите подготовки. Тук ценяха само онези, които са издържали проверката. Към отговорността за собствените ми действия се прибави и грижата за други. Вече аз трябваше да ги водя през непознати гори, води и висини. Понякога по неравния път солена пот щеше да се смесва със сладникава кръв. Клевети и хули щяха да пълзят след успехите, изкушения щяха да надничат сред развихрени страсти, безброй удари от свои и чужди щяха да кънтят по четирите клина на кръста, който си бях избрал. Щях ли да устоя на четирите стихии с подготовката от висшето училище? Щях ли да стана като някои, за които достигнатите височини им създаваха усещането, че могат всичко?

*Хермес Трисмегист – Триславния Хермес (преди повече от двадесет столетия), основоположник на учението за херметизма.