Закъснявах. Вече се разсъмваше, а аз все още се намирах в разположението на пехотната част на противника.

Пресякох прашния път, който излизаше от залива, вървеше покрай дълбок овраг и се губеше на запад сред храсталаци, лозя и стърнища. По прахоляка ясно личаха следи от веригите на средни танкове, а вдясно, в района на могилата се чуваше грохотът на работещия агрегат на свързочния възел. За да стигна до тъмнеещата гора, трябваше да пресека наскоро ожъната нива. По средата на източния и край тъмнееше нещо, към което водеха телефонни кабели.

Тръгнах по синора. Вляво жълтееше прясно пожъната нива, а отдясно теренът беше обрасъл с храсти и стръмно се спускаше към морето. След двадесетина метра междата премина в наклонен шкарп, който достигна височината на раменете ми. Тъмното петно се оказа щабна полева канцелария, покрита с маскировъчна мрежа. Встрани от нея беше опъната палатка за караулно помещение и пред нея се разхождаше часови. През процепа на открехнатата врата на канцеларията се отцеждаше жълта светлина. 

Неочаквано вдясно от мен чух гласове и се наврях в храсталака на синора, докато премине опасността.. Посрещна ме плетеница от трънки, шипки, коприва и лопен. Трябваше да запомня това място, сигурно тук изграждаха ротен опорен пункт.

Щом гласовете затихнаха някъде назад, реших да огледам наоколо. Внимателно пропълзях до края на шкарпа и повдигнах глава. Намирах се точно пред вратата на фургона. Маскировъчната мрежа, която покриваше подвижната канцелария, беше опъната на колове зад фургона и образуваше нещо като тента, под която имаше полева маса и сгъваеми столове.

В този момент в рамката на вратата се появи фигурата на мъж по потник итежко се смъкна по металната стълбичка. Направи няколко крачки. Протегна се и се отправи към мен. Не виждах изражението на лицето му, но от движенията личеше, че не ме е забелязал. Лицето ми беше нашарено и се сливаше с треволяка. Въпреки това леко се отдръпнах и притаен, с щръкнали уши и напрегнати мускули, зачаках да се приближи, готов да го докопам и смъкна долу в копривата. Но не се стигна до такива издевателства. Мъжът дойде до ръба на междата, обърна ми гръб и невъзмутимо започна да си събува панталона. Не помръдвах. Виждах само двата му крака и как до тях се свлече огромен бял задник. Миг след това топла струйка поръси врата ми. Положението ставаше неудържимо. Вече си представях, как към главата ми ще потече част от преработеното меню на полевата кухня. Оставаше ми само да подвия опашка и да се наведа, но реших друго. Откъснах един стрък класига (трева с дълги стъбла, завършващи с мъхнати класове), повдигнах я и погъделичках двата огромни бута, по-точно опасния „кратер” между тях. Секнат от приятния гъдел, неканеният ми гост пристъпи от крак на крак, но продължи да клечи и „кратерът” аха да изригне. Отново повдигнах натрапницата. Този път имаше ефект. Синковецът стана, обърна се и погледна към мен. Вдигна панталона си над коленете и се премести няколко метра встрани. Там необезпокояван, довърши започнатото. С облекчение си отдъхнах, но изненадите едва сега започваха.

Съвсем разсъмна и беше невъзможно да се прибера в гората, без да бъда забелязан от щъкащите напред-назад кашици. Сега на светло маскировката ми не изглеждаше толкова надеждна, колкото ми се стори в тъмното. Тънките стъбълца на шипката и трънките, които изподраха ръцете ми снощи, бяха твърде рехава защита срещу зорките очи на комендантските органи. Оставаха само огромните листа на бурените.

С настъпването на дневната горещина открих, че имам надежден защитник. Оскверненото ми местоположение започна да издава ужасна воня и много ми се искаше да вярвам, че „наказанието”, на което сам се бях подложил, нямаше да отиде напразно.

Безпокоеше ме и дългото ми отсъствие от групата. Но знаех, че задачите, които бях поставил на помощника си за непрекъснато наблюдение на противника, щяха да ги държат нащрек през целия ден.

Кожата под мокрите ми от росата дрехи все още беше настръхнала от утринния хлад, но ръцете и вратът ми горяха от милувките на копривата.

Около мен настъпи раздвижване. Чуваха се гласове, забумтяха мощните танкови мотори. Току зад мен закънтяха удари на кирки и лопати.

Отново изпълзях до ръба на синора, направих си импровизиран НП сред листата на лопена и наострих уши. Очите ми горяха. Вече второ денонощие не бях мигнал, а се очертаваше напрегнат, дълъг и горещ ден. Стараех се с философски размисли да пропъдя неприятната миризма: „Никога не е прекалено да се подчертае нуждата от добра и сигурна разузнавателна информация. Без нея нямаш нищо, а с нея поне нещичко. Тя е разликата между провала и успеха, между унижението и гордостта, между загубата на живота и спасяването му. Разузнавателната информация за специалните операции е като насъщния за гладния.”

Пръв до фургона с появи войник, вероятно носеше закуска. Влезе вътре и бързо изскочи обратно, забърса с ръкав масата, подреди столовете и се изгуби
в посоката, от която беше дошъл.

Не след дълго от фургона излезе познатата ми вече фигура. Оказа се старшина, навярно секретчик. Огледа критично масата, върна се в канцеларията и излезе оттам, носещ ролони с карти и показалка. Постави ги върху масата и седна на един от столовете.

Апетитната плячка раздвижи кръвта ми. Миризмата на свежа кръв измести неприятните изпарения. Можех да стана, с два скока да се добера до картата, да я грабна под носа на прозяващия се юнак и да изчезна с нея. Но това го нямаше в предварителните указания. За такава карта се отиваше в затвора!

Авантюристичната ми страст беше охладена от група офицери в летни бойни униформи, които чинно заеха местата си около работната маса. Старшината се върна във фургона.

Напет старши лейтенант разтвори ролона, извади работна топографска карта и я разстла на масата. Започнаха се едни доклади и разисквания на висок командирски глас, провокиран навярно от защитения стан и липсата на стени, защото и стените имат уши. Не бях си и представял, че ще участвам „пряко” в такова събеседване и в най-оптимистичните си мечти! Ноздрите ми се разшириха – гадната допреди малко миризма ми действаше като вносен парфюм. Докладваха на старшия офицер, подполковник, за нивото на предприетите мероприятия по заемане на района.

Пъзелът на позициите в главата ми добиваше завършен вид. Зад гърба ми, непосредствено зад плажната ивица, наистина бяха разположени 3 пехотни взвода. Нагоре по пътя на километър вляво от тук, в салкъмовата горичка, дебнеха в засада 3 танка Т-55А. Топчест лейтенант докладва, че още не са завършили с окопаването и маскировката им. Сред зелените униформи на пехотинците се открояваше синята униформа на капитан ІІІ ранг. Оказа се, че това е командирът на 130-милиметровата брегова батарея, която беше заела позиция южно от могилата.

Командирът на мотострелковия батальон обърна внимание за ускоряване на мероприятията по маскировката на позиционните райони и дооборудването на запасния команден пункт. Накрая като за капак обяви, че на другия ден точно в 11:00 часа позициите ще бъдат посетени от началник щаба на ВМФ.

Като добър стопанин командирът на батальона беше помислил за всичко. Само едно беше пропуснал. Не беше пуснал караулните си кучета да претърсят и почистят района от двойка стърчащи уши и зачервени очи, а след тях медицинската служба – да премахне зловонието на нечистотиите с хлорна вар. Забравил беше командирът, че врагът никога не спи. Дори и в тежките летни следобедни часове. 

Мъдър е Старият завет, но кой го чува, кой го чете!?