Лятото беше в разгара си, а предстоеше заключителният ден от изпитите по бойната и политическа подготовка в МСРО. Зад гърба ни бяха десетки успешни занятия и учения ден и нощ, в кал, мъгла и сняг. Стотици парашутни скокове и хиляди часове под водата без произшествия. Хиляди куршуми в черните сърца на мишените.

Десетки отлични оценки на теоретичните изпити, без нито една слаба или удовлетворителна. Сега пред нас беше финалната права на едногодишните ни усилия – 20 километра марш на скок с въоръжение и снаряжение. Трасето отговаряше на всички тактически изисквания. Лете тук винаги беше задушно и засушливо.

Очаквахме само проверяващите офицери от ЩВМФ да заемат местата си по маршрута, за да „разстрелват” от упор грешните ни души с наказателни минути, ако стъпехме накриво.

По решение на изпитната комисия разузнавателните групи трябваше да стартират през интервал от 30 минути.

В 12:25 часа изкомандвах:

– Скачай!

Пет тела се вдигнахме едновременно в обедния пек – аз, Алчо, Активиста, Хърделиста и Царя. При бягане нищо не трябва да трака, нищо не трябва да звъни, защото дълги бяха ушите на изпитващите, зорки бяха очите им.

Стартирахме в 12:30 часа.

Големи права имаха командирите на групи. Можеш да пришпорваш подчинените си с убийствено темпо, можеш да ги спираш за 10 минути почивка на всеки кръгъл час, но не се ли включиш във времето за отличен – 1 час и 55 минути, рискуваш да поставиш на карта усилията на толкова хора, устремени към приза „Поделение първенец на ВМФ”.

Един от начините да оцелееш в дългото бягане е да изключиш съзнанието си от продължителното усилие. Но тогава мислите ми бяха насочени единствено към представянето на момчетата.

Зад гърба си чувах леката и напориста крачка на Хърделста. Той дойде в поделението от спортно училище. Все още не бях успял да се преборя с внушената от последния му треньор максима, че за спринтьор не е добре да преодолява отсечки по-дълги от 1000 метра на тренировки. Ако успеех да подобря издръжливостта му, щеше да стане добър разузнавач, защото освен бързина, притежаваше пъргав ум и съобразителност в преодоляване на препятствията.

До него тежко стъпваше Царя. Висок, широкоплещест, със светло славянско лице. В групата беше от два месеца. Някой отново беше вкарал лисици да защитават кокошарника. Бившият му командир на група най-официално се беше отрекъл от него, защото физическата му подготовка, била под всякаква критика. За краткото време, през което бяхме заедно, той с учудващо усърдие се включи в допълнителните тренировки, които провеждах с него. Сега беше време да докаже, че за Царя няма невъзможни неща.

Малко зад тях бягаше Активиста. Интелигентно момче с крехка на вид, но жилава фигура. Той беше единственият партиен член в групата. Според нашия ЗКПЧ всяка група трябвало да има задължително партийно осигуряване. Иначе можело да кривнем от правия път, а проверяващите не прощаваха такива неща.

Последен се движеше моя помощник Алчо. Още като матрос беше в състава на групата ми, затова познавах добре качествата му. Като състезател от Националния отбор по спортен парашутен многобой притежаваше отлична стрелкова и плувна плувна подготовка. Съумяваше с прецизна точност да се приземява със спортен парашут, но най-много ценях издръжливостта и професионалното му отношение към военната служба.

Слънцето прежуряше, а зад гърба ни бяха едва 5 километра. Куртките и панталоните ни вече бяха мокри. Може би защото бяха достатъчно дебели и груби, за да можем да ги носим и през зимата? Но проверяващите не виждаха това. Тях ги интересуваха минутите и да има повече пот в учението. И по-малко – други неща! Това го знаеха много добре. А потта се лееше, течеше по гърбовете, спускаше се надолу по краката и влизаше в обувките. Това бяха обувки – убийци. Кубинки! Който ги е измислил сигурно е бил садист. Дебелите им и твърди подметки сигурно защитаваха стъпалата от остри шипове и колчета, но за тази цел в „белите” страни вграждаха в подметките на своите командоси титанови пластини, които правеха свода на обувката не само неуязвим, но и гъвкав. А нашите бяха безпощадни резачи на ахилесови сухожилия. Къде гледаха проверяващите?

Единственото хубаво нещо в обуването ни беше наш патент. И зиме и лете носехме два вида чорапи – отдолу памучни, а отгоре вълнени, които трябваше да бъдат специални, изплетени от майките или бабите на момчетата, с пети точно по формата на крачетата им.

Спуснахме се в дълбок овраг, пресякохме сухото му дъно и се закатерихме по стръмен коларски път. Завихме наляво и … О, небеса! По средата на склона разливаше сребърни струи от два чучура, белокаменна чешма. Идваше ни да легнем в пълните корита и да пием, да пием до насита. Но не биваше. На облия камък седеше проверяващ. Знаех какво пише в бележника, който държеше: „Следи дали пият вода правилно! Водата не трябва да се гълта. Трябва да се поема по малко и да се държи в устата няколко секунди, докато се овлажнят езика и глътката. Онзи, който гълта водата, никога няма да се напие, той се изпотява, не му стига никога водата и излиза от строя. Видиш ли, че пият неправилно, смело им пиши по 5, че и по 10 наказателни точки!”

Ще минем и без вода… Бягайте, крачета, бягайте!

Слънцето беше побеляло и жестоко и равнодушно изливаше безмилостно огненото си дихание направо в очите. Когато изкачихме наклона, трасето се обърна на 90 градуса. Предстоеше да пресечем първокласен път.

Много врагове имаш, братко диверсант! Ранното утро и късният залез са срещу теб. Бръмчащият комар и ревящият вертолет са ти врагове. Лошо беше и сега, под погледа на скрития проверяващ. Усетих го, защото усетих капан, тук, на равната полянка, пресечена от омекналия асфалт, усетих го по мириса на евтината му цигара, по синьото петно на якето му в храстите.

Вдясно от нас в основата на банкета тъмнееше източният отвор на водосток. На черния гръб на пътя личаха прашните отпечатъци от кубинките на групата преди нас.

– Не бива момчета, не бива да го правим като тях! Не бива, проверяващият
вижда.

Коленичих и лазешком навлязох в тунела като в торпедна тръба. Прахоляк, смрад, труп на плъх, мръсотия. След мен пъхтяха останалите. Никой не беше минал от тук преди нас. Горките колеги, не им завиждах за прекия път… Бутайте крачета!

На пожълтялата от сушата трева ярко контрастираха червените флагчета, които обозначаваха „заразен” участък. Налагаше се да преодолеем следващите 200 метра с противогаз. Подадох команда „Газ” и в движение поставихме противогазите. Ясно чувах пресеченото от гумения клапан задъхано и хрипливо дишане на всеки. Горещият въздух не достигаше. Всеки миг някой можеше да пъхне пръсти под гумената маска и да свали противогаза. 

Преодоляхме чисто още едно препятствие. Обърнах се назад. Петна засъхнала пот белееха по скулите на Хърделиста, устните му бяха напукани, а погледът измъчен. Мълчаливо му взех автомата, провесих го на свободното си рамо, а противогаза му подадох на Алчо. Останалите се държаха. Бягайте, крачета!

Теленото заграждение ни посрещна с „бабини зъби” и други настръхнали от сухото бодили, раздразнени от смрадливите тела на предшествениците ни. Но не можехме да се повдигнем дори на милиметър, защото отгоре бдяха острите шипове на бодливата тел. Изпълзях и се изправих. Гърбовете на момчетата белееха и един по един се измъкваха от ноктите на заграждението. Отново можех да ги огледам. По издълженото смугло лице на Активиста не беше останала и капчица кръв. На заетия ми гръб легна още едно желязо, а зелената торба отиде отново при Алчо. Оставах само 3 километра. Бягайте крачета!

От сянката на крайпътната трънка се надигна зачервеното лице на пълничък полковник и енергично ни пресече пътя.

– Другарю Разузнавач! – обърна се той към Хърделиста. – Представете си, че сте в тила на противника, командирът ви е убит, а помощникът му е с прострелян крак и ти си поел командването на групата. Как ще постъпиш с ранения?

Без да губи време Хърделиста бръкна в едно тайно джобче на куртката си и извади „блаженната смърт” – шприц – ампулка за еднократно действие.

– Правилно момче, правилно. На война това е единственото правилно решение – изрече полковникът, натъртвайки на „единствено”, и се оттегли в сянката.

Но ние се движехме по наши, вътрешни правила. Сплетохме ръце и поставихме върху тях „ранения” Алчо. Телата ни се сляха в едно, сърцата забиха в мощен единен ритъм и разбиха невидимата стена на умората. Така заедно момчетата успяха да превъзмогнат себе си и финалната права се предаде за 1 час 51 минути и 40 секунди.

За постигнати високи резултати в бойната и политическа подготовка през учебната 1987 година МСРО беше обявен за първенец на ВМФ, а нашата група за подразделение № 1.