Гумената лодка, тласкана от дългите мощни загребвания на Ламята, се плъзгаше като привидение в нощта. Двете метални пера на греблата преобръщаха като плугове тъмната вода и разбудените тела на милиони микроорганизми светеха в двете бразди, които чертаеха пътя ни към брега. В тясното пространство между изпълнените с въздух под налягане бордове и кърма бяхме петима с пълно бойно снаряжение и не смеехме да помръднем, за да не пробием тънките им стени.

По курса, в дълбочина, засветля ивицата на брега. Това бяха отвесни 30-метрови скали от жълтеникав варовик. Само това знаех за мястото на стоварването. По това време то се намираше на „ничия земя”, беше временно отдадено на френското правителство за курортно селище.

На петдесетина метра от брега, когато под гумения кил на лодката започнаха да се подават първите крайбрежни камъни, изпратих Колоездача и Дървото на разузнаване. Не след дълго Дървото сигнализира, че на брега всичко е спокойно.

Измъкнахме лодката и крайбрежните храсти, отворихме клапаните и сгъстеният въздух, който търпеливо ни пренесе до тук, сега предателски засъска през тях. Скрихме десантните средства в тайника и под прикритието на рехава горичка се измъкнахме до подножието на скалите. Тук ориентирах групата и без да се бавим повече, запълзяхме нагоре като гущери. Момчетата бяха без елементарна алпийска подготовка и трябваше внимателно да избирам маршрута за катерене. Когато оставаха само няколко метра до върха на скалата, зад гърба ни се разнесоха силни гърмежи. Засада?! – беше първото нещо, което като светкавица удари напрегнатите ми сетива и веднага изкомандвах:

– Залегни!

След секунда повдигнах глава и се огледах. Напред и встрани – нищо. Обърнаха се назад и – о, чудо! – цялото небе беше озарено от разноцветни гроздове. Под мен и на огрения от заревото червеникав камък чернееха прилепналите фигурки на момчетата. Трябваха ми още няколко мига, докато осъзная, че нищо не ни заплашваше, защото свободните хора празнуваха 14 юли.

Но страшното тепърва предстоеше.

Разпоредих на следващите ме да не се обръщат назад. Височината можеше да ги прикове към местата им и последните метри да се окажат непреодолими за крехката им психика. Как да е, изпълзяхме на равното сред храсталаци от шипки и глог. Задъхани сменихме посоката се и се отправихме на югозапад.След около половин час достигнахме дълбок каньон. Можехме да го заобиколим от север, но това означаваше да загубим около час. Не можехме да си го позволим, защото времето ни притискаше. В района за действие трябваше да бъдем не по-късно от 23:00 часа.

Положението, в което се намирахме, се усложняваше и от факта, че местоположението на каньона се охраняваше от формирования на народната милиция, в чиито правомощия влизаше употреба на оръжие без предупреждение. Отново всичко беше срещу нас. Въпреки това взех решение да преодолеем каньона в най-стръмната му част с надеждата, че там нямаше да срещнем противодействие.

Предупредих да внимават да не допускат непредпазливи стъпки, при които и най-малките отронени камъчета щяха да издадат присъствието ни. Излязох начело и тръгнах надолу, като внимателно оглеждах терена пред себе си за мини – сюрпризи. Имаше огромен избор от чудесни механически и електронни устройства за убиване: автоматични наземни сензори, които взривяват мини и други експлозивни устройства при навлизане на натрапници в райони с особено предназначение; задействащи системи с инфрачервени лъчи, с микровълнови активатори; устройства с радиоуправляеми и лазерни детектори. Искаше ми се да вярвам, че всички тези страхотии тук бяха заредени не с експлозив, а с осветителни елементи, подобни на фойерверките, които останаха зад нас, а ако се натъкнехме на тях, щеше да последва шоу, подобно на френското – цялата клисура щеше да светне като ден, а посраните ни задници щяха да търкат наровете на милиционерската караулка.

Без проблеми слязохме на дъното на тясната долина, прецапахме малкия поток, обрасъл с ракитак, и се вкопчихме в отвесния западен бряг. Сега беше значително по-леко. Нямаше го постоянното напрежение на спускането, а и опитът от предишното изкачване си казваше думата. В добро темпо изкатерихме трудния участък и се озовахме пред голо, каменисто, равно поле, обрасло с магарешки тръни и суха трева.

Коригирах посоката и ускорих темпото. Преминахме от обикновен ход в марш на скок. Въпреки щателното предварително прогонване на снаряжението, раниците и оръжието блъскаха телата ни, пот като град се лееше от челата, но продължавахме над бягаме в група. След около 30 минути отново се озовахме пред високия морски бряг. Долу в бездната мълчеше тъмното море, приютило противника ни, който, вместо да спазва задължителната светломаскировка, беше осветил корабите си като коледни елхи. Ясно се очертаваха силуетите на две фрегати, една корвета, а малко встрани от тях, в посока към близкия град, се очертаваше пурообразното тяло на подводница. Изглежда френското настроение, което беше обхванало посестримите и, не беше проникнало през добелите и стени.

Организирах охраната на групата и без да се впечатляваме повече от картината под нас, извадихме от раниците предварително подготвените въжени стълби. Съединихме отделните части в едно и завързахме единия край на така приготвената стълба за изкривения, но жилав ствол на подивяла джанка.

Хванах първата пречка и поех надолу по люлеещата се стълба. Когато краката ми стъпиха на твърдо, леко разклатих свободния край. Това беше знак за спускане на следващия. Докато останалите слизаха към мен, огледах малката площадка и седнах да изготвя донесение до Центъра за броя, типа и координатите на разкритите кораби на противника. Почти бях завършил, когато до мен приближи Дървото с радиостанцията. Отворих капака, включих захранването и докато Колоездача и Дървото разпъваха антената и противовеса, настроих приемника и предавателя. Когато изпратих радиограмата, до началото на Първата подводна диверсия във ВМФ оставаха 15 минути.

Разпоредих на Дървото да прибере радиостанцията и да ме замества, докато съм под водата, а ние с Колоездача се спуснахме още по-надолу. 

Намерихме тайника с леководолазното снаряжение. Екипировката ми се състоеше от плавници, 3-милиметров гумен костюм „Садко”, баластен колан, водолазен нож, подводен компас, подводен часовник и изолиращ противогаз. За да подходя скрито към корабите, се спрях на апарат със затворен цикъл на действие. Понеже кислородният апарат на въоръжение в поделението беше в комплект с крайно неудобен за подводно плуване сух водолазен костюм, реших да използвам допотопния изолиращ противогаз.

Като внимавах да не разкъсам „уж” неопреновата материя, нахлузих върху потното си тяло съветския костюм. Надянах плавниците и с помощта на Колоездача постави на гърдите си противогаза. Сложих баластния колан и на него закрепих две РРУ-2 БББ*. На мен се падна честта да изпитам в реални условия бойните качества на новото оръжие.

Когато в 22:58 часа нагазих във водата, двете фрегати започнаха взаимно да осветяват бордовете си и водата около тях. Интересно защо го правеха точно сега, само две минути преди началото на подводната диверсия, уговорена само с висшестоящия щаб!? Защо ли, наивно – по детски, командирите на кораби нехаеха за нощните пикиращи бомбардировачи, а бяха насочили всичките си сили и средства за неутрализиране на новото оръжие на „Тихина”?

Счупих стъклените ампули от двете страни на дихателя на противогаза, изчаках да започне химическата реакция и нахлузих гумения шлем. Очилата му, за разлика от водолазната маска, рязко ограничаваха видимостта ми, но вършеха работа – все пак виждах силуетите на бойните кораби. Наведох се, водата ме обгърна и потънах в глъбините на път за далечната подводница. Плувах по азимут. Изолиращият противогаз не позволяваше работа на дълбочина по-голяма от два метра и по този начин коригираше направлението ми по вертикала. Оставаше само да се боря с подводното течение в този район. След около час повдигнах кафявата си глава и забелязах пулсиращо червено петънце на северната страна на надстройката на подводницата. Изглежда вахтеният не беше инструктиран, че макар и в шепа, запалената цигара е като пътеводна звезда за подводния диверсант. Гмурнах се и когато отново изплувах, подводницата беше само на 200 метра вдясно от мен. Вече ясно различавах силуета на постовия. Задържах се на повърхността около 20 минути, за да разбера дали се движи по цялата дължина на неподвижното туловище, но той упорито се задържаше на едно място. За да се подсигуря, заобиколих кърмата от изток, подходих мористо още 500 метра, изплувах и се обърнах. От тази страна фасът не се виждаше. Прицелих се с компаса малко вляво от кърмата и се гмурнах. Плувах на работната дълбочина, плавниците на равномерни тласъци ме приближаваха към първата ми морска цел – един черен но затова пък стоманен Моби Дик. И тя най-после се появи. Отначало само като смътно усещане за нещо голямо, а после неясните очертания прераснаха в дълго цилиндрично тяло. Доближих се плътно до корпуса и заплувах към кърмата. Малко преди кърмилата изпълзях нагоре по хладното тяло.

Преди да изплувам, погледнах към повърхността, а после назад. От охраната нямаше и помен. Страшната субмарина доверчиво се търкаше около
коленете ми. Смъкнах дясната си ръка до пояса, откачих едната установка, замахнах и нанесох своя първи съкрушителен удар. Потънах безшумно заднешком, обърнах се на 180 градуса и заплувах към втората цел, носен на крилете на радостта от успеха. Представях си как ще реагира вахтеният, когато реши да се разходи малко по-назад към кърмата и види двете огромни бели петна; как команда чевръсти момчета със стирки ще е стараят да заличат позора на нехайството си; как ще реагира командването на подводницата, когато получи съобщението, че са се натъкнали на новото оръжие на „Тихина”.

По предварителния ми разчет след 40 минути щях да бъда достатъчно близо до корветата на изходна позиция за атака.

Едва дочаках фосфоресциращата стрелка да се премести до определеното деление и се показах на повърхността. Небето на изток светлееше и силуетът със специфичната конфигурация на кърмата ясно се очертаваше пред мен. Коригирах посоката на нула градуса и се гмурнах. Ушите ми доловиха равномерния звук на работещ агрегат. За по-добър ориентир не бях и помислял. Усилващият се звук ми подсказваше, че се движа във вярна посока. Кресчендото постепенно премина в мажорна тоналност, а малко след това се появи вертикалната черта на носа на преследвача на подводници. Доближих се плътно, малко под ватерлинията, която ми служеше за ориентир, и ударих с плавниците. Изскочих почти до кръста от водата и за втори път замахнах… Отляво на надменния сиво-бял нос мигом се бялнаха неравните очертания на две „пробойни”.

Поех поредната порция кислород, но устата ми се напълни с блудкава пяна. При рязкото изплуване изглежда бях отворил повече от необходимото устата си и в системата беше попаднала вода. Последвалата буйна реакция правеше апарата негоден за по-нататъшна употреба. Не знаех къде по това време на кораба се намираше вахтеният, затова с остатъците от кислород в гладните си дробове се върнах под водата. Отправих се навътре в морето, колкото се може по-далече от „смъртно раненото” страшилище за подводници.

Големите плавници прогониха от бронхите ми и последните мехурчета живителен газ, но кипналата ми от адреналина кръв ме отведе още няколко метра напред. Вече всичко в мен крещеше да изплувам, когато с първата глътка въздух нечии криле изплющяха по лицето ми. Отворих очи – подплашен гларус с грачене се отдалечаваше. Сигурно беше взел главата ми за апетитно парче леш. Едва тогава се обърнах, корабът беше на 50-тина метра зад мен, а предната палуба пустееше както и преди атаката. Продължих да работя усилено с краката, защото започнах да усещам студената прегръдка на морето. Макар и топла, юлската вода все пак не беше с температурата на кръвта ми, а руската гума вече седем часа допълнително сковаваше мускулите ми. Въпреки това продължих да плувам на изток и след като направих широка дъга, най-после се отправих към брега.

Появи се сутрешният бриз. От диханието му заливът се надипли на хиляди гънки, чиито краища скриваха посинялата ми глава. Обърнах се надясно – постовият спокойно седеше на леерите до кожуха на дясната турбина с гръб към мен. От северната страна на корветата, уморени от нощното бдение, обхванати от предутринна дрямка, леко се поклащаха двете фрегати. Летните нощи са кратки и не успях да стигна до тях, пък и зарядите на новото оръжие не стигнаха, но щеше да дойде и техният ред. Сега трябваше да бързам към брега и с още мокри пръсти да предам съобщението, че от четири бойни кораба на
рейда само два са в състояние да изпълняват задачите си в предстоящото
учение.

*РРУ-2БББ – Ръчна реактивно установка – 2 бурканчета бяла боя. По същество представляваше къса дървена ръкохватка, в единия край, на която имаше въжено ухо, а на другия две къси върви, към които се прикрепваха две стъклени бурканчета от детски храни, пълни с бяла боя. На въоръжение в поделението от 1977 година.