След закуска, когато слънцето се бе издигнало вече доста високо над островите, двамата със сина ми тръгнахме на опознавателна обиколка на юг от нашия бряг. Още с началните гмуркания попаднахме на стада от риби, които пасяха по камъните. Дори се чуваше под водата как скубят тревите. Някои са с несвойствени за нашите очи форми, с изпъкнали очи, с грозни устни, като човки или уста като фуния, с която изсмукват дребни животинки от белия пясък. Но за това пък всички нямат страх от човека.

Навират се в лицата и ръцете ни. 

Тревистия участък неочаквано свърши и на гладкия бял пясък, щедро обсипан с разноцветни морски звезди изпълзя един мечоносец. Гледах това странно създание, което приличаше по-скоро на мутирало насекомо или на извънземно от научнофантастичен филм. Тези създания съществуват вече 400 милиона години във водните басейни на планетата. 

Продължихме на юг и пясъчния бряг постепенно отстъпи на отделни едри камъни, а по-нататък стана стръмен и скалист.

Неочаквано зад един остър камък се подаде една риба, чиито очи стърчаха върху муцуната и, като залепени топчета за пинг-понг и се въртяха на всички страни. От устата и излизаха завити нагоре жълти зъби като глиги на диво прасе. Този звяр беше голям около 60 сантиметра и плуваше странно наклонен ту наляво, ту надясно. Доближихме го на половин метър и глиганът не издържа и изчезна между скалите.

Под камъните дремеха морски таралежи, а от една цепнатина се подаде главата на доста едра мурена. Въпреки лошата и репутация (разказват, че някога в Рим, за храна на мурените хвърляли роби и християни) аз протегнах ръка към триъгълната и глава. Тя измъкна още малко издълженото си тяло, оголи редица остри зъби, но като разбра, че не съм хапка за нейната уста, отново се прибра в скалното си леговище.

Придружени от свита едри морски папагали прекосихме канала разделящ островчето и се озовахме на другия бряг, който се оказа също скалист. Отделихме се малко от брега и продължихме успоредно на него. Едва изминали няколко метра и усетих, как някой ме дърпа за левия плавник. Обърнах се и видях сина ми да сочи напред и надолу с лявата си ръка. Погледах нататък и … си отдъхнах. Най-после я срещнах и то не една, а две!! Там долу, на дълбочина около 5-6 метра между скалите, две акули опрели глави, едва докосвайки белия пясък, висяха неподвижно. Без да се двоумя подадох сигнал на сина ми да ме следва и поех надолу. Спрях едва, когато доближихме на метър опашните им перки. Бяха доста едри сиво-кафяви екземпляри – по-голямата надвишаваше 180 сантиметра, а другата около 150. От тук ясно виждахме как пулсират хрилните им капаци, навярно течението в тази част на острова им позволяваше да се наслаждават на относителен покой. А може би бяха просто влюбени.

Не устоях на изкушението, пресегнах се и … хванах по-голямата за опашката. Дланите ми усетиха грапавата кожа на животното като груб гласпапир. Усетила хватката, акулата разклати огромното си туловище и повдигна главата си от дъното. Другата стори същото. Разбрах, че съм прекалил и разхлабих захвата си. Двете животни бавно и неохотно, без да ни обръщат внимание, размахаха плавници, отправиха се към дълбокото и изчезнаха в безбрежната синева на океана. Останали без дъх изскочихме на повърхността.

– Татко, татко, какво направи? Щяха да ни разкъсат, защо ги пипна?! –
задъхано изкрещя момчето ми.

Какво можех да му отговоря, аз също не бях съвсем сигурен в крайния изход на тази среща, но вътрешната ми увереност ми подсказваше, че нищо лошо нямаше да ни се случи. 

Превъзбудени от екстремната среща продължихме обиколката си на югоизточната страна островчето. Топлата вода не успяваше да охлади кипналата в жилите ни кръв, само подводният ландшафт с цялата му сурова тържествена красота, успяваше да отклони вниманието ни от преживяното. Строгите, ясни линии на скалите в този район, зеещите гърла на пещерите, проломите и пукнатините в скалите привличаха като магнит…

Когато надничахме в пещерите, секналият ни дъх не преставаше да се изумява от чудесата на природата, изваяла от камък и пясък изумителни скулптурни шедьоври!
Рифът и тук беше пълен с живот, в това число и с големи риби от рода на рибата тон. Малко по-нататък отдясно просветна – бяхме стигнали южния край на островчето.

И макар че пред нас брега се спускаше в много и интересни по форма каменни образования, които изглеждаха фантастично през наситената светлосиня вода, трябваше да обърнем назад, защото тук рифът се спускаше стръмно и чезнеше в сгъстяващата се синева. 

Когато наближихме мястото на паметната среща ме обхвана усещането че отново ще ГИ видим на същото място. Затова предупредих сина си да бъде нащрек и да движи плавниците си колкото се може по-леко. 

ТЕ наистина бяха там. В същата поза, на същото място. Застинали, като каменни образования, погълнати една от друга те нехаеха за околния свят.

Този път не се реших да ги безпокоя. Приличаха на двама влюбени, погълнати от своите студени вълнения. Почувствах се неловко, едва ли не, като воайор. Обърнах се, направих знак на сина ми и безшумно и плавно заобиколихме тази подводна идилия. 

Движех монотонно плавниците, пред очите ми се редяха познатите подводни картини, но от дълбините на душата ми изплува безкрайно тъжно чувство от това, че поради невежеството на голяма част от себеподобните ми ги считаха за зли хищници. И това според някои им даваше моралното право да убиват 100-200 милиона акули на година, количество, несравнимо с няколкото атаки срещу хора. Повечето от които са плод на грешки при разпознаването от акулите, които вземат формите на човешкото тяло, като тяхната обичайна плячка, тюлените. И като правило още след първата атака нападателите се оттеглят. Днешните ми срещи с тях само потвърдиха това. Затова нека всички ние обединим усилията си и да защитим тези великолепни животни, толкова необходими за оцеляването на моретата. И нека помним, че нищо не е по-деликатно от Природата и нищо не е било по-жестоко към Природата от човека.