Беше около обяд и водата в манерката ми бе свършила. Кравите полегнаха на сянка и се заеха да преживят погълната досега сочна, горска трева. Така че имах достатъчно време да се запася с прясна вода. Хвърлих последен поглед на добитъчетата* и тръгнах към най-близкото изворче в този район, което се намираше на около километър надолу. Пътеката извиваше по десния бряг на дерето между Черната гора* и Пясъчника*. Тук гората по двата бряга се бе отдръпнала нагоре, оголвайки жълто-червеникава глинеста почва примесена с обли камъни. По бреговете растяха магарешки тръни, по надолу, където едва цъцреше тъничка струйка вода и едва-едва си проправяше път между кичури бъзе и коприва.

Малки камъчета се отронваха под гумените подметки на платненките ми, търкаляха се надолу по песъчливия бряг и това бе единственият шум който достигаше до ушите ми в пеклото на този юлски следобед. Слънцето сякаш бе спряло точно над главата ми нагряваше като в казан всичко в дерето, а въздухът пред мен трепереше, сякаш се колебаеше дали да полети нагоре или да остане тук долу, за да има какво все пак да преглъща пресъхналото ми гърло. Имах чувството, че го преглъщам на горещи плътни хапки, а до изворчето имаше още доста път.

Стигнах до мястото, където дерето завиваше на юг и дали отразен от надвисналите скали на десния бряг след завоя или от нещо друго, но чух рязък, неистов крясък на жаба. Преминах завоя и крясъкът се усили изпълвайки с тревога и смут горската идилия. Погледнах надолу откъдето идваше крякането: зад изкуствен праг на дъното на дерето се бе образувал малък вир с тъмна застояла вода. На отсрещния бряг точно до каменната стена лежеше водна змия в устата, на която се виждаше жаба. Влечугото вече бе погълнало цялата задна и на жабчето не оставаше нищо друго освен да държи докато може разперени предните си крачка, да издува останалата свободна бялата част на коремчето си и от голямата и уста да излизат този пронизителен крясък за помощ, примесен от ужаса на близката смърт.

Без да се двоумя свалих ластика* от врата си, бръкнах в джоба на късите си панталонки извадих едно обло камъче, поставих го в каишката на ластика, разтворих за по-удобно краката си на пътеката и се заех методично да обстрелвам свирепия хищник. До сега само веднъж бях виждал змии и то наведнъж – две и ужаса, който изпитах тогава ме държеше на респектиращо разстояние. Камъчетата, които изпращах, чаткаха по жълтите камъни съвсем близо до тъмното тяло на змията, но все не успяваха да го улучат. А тя все така предизвикателно излагаше студенокръвното си туловище на горещото обедно слънце, търпеливо чакайки жертвата и да се изтощи и отпусне, невъзмутима към все още халостната* ми стрелба. Когато поставих и последното камъче в каишката, дълго се премервах, някъде зад това което все още се виждаше от нещастната жаба – между жълтите “ушички”* на змията, но уви и последният ми “куршум” не улучи.

Огледах се за муниции – за ластика или по-едри камъни, с които на ръка да замеря наглата убийца, но наоколо бе само гладка, жълта скала. Камъни, които можеха да ми послужат се виждаха едва чак долу по дъното на дерето. А там дебнеше опасността. Знаех от дядо, че водните змии не са отровни, но спомена за стъклените погледи на двата смока, които бях видял в началото на лятото все още караше космите на стриганата ми глава да настръхват, а само допир до това студено, гладко и безкрако създание ме изпълваше с погнуса. Въпреки страха и обзелите ме неприятни чувства, смело тръгнах надолу решен на всяка цена да спася живота на клетата освободя злочестата жаба от устата на това страшилище.

Слизах надолу по сипея, без да гледам в краката си с очи вперени в борбата на живот и смърт, от която ме деляха вече само няколко метра.

Вече се оглеждах за подходящ камък, с който да смажа главата на змията, когато тя сгърчи за миг досега отпуснатото си тяло и от устата и се отдели цяла-целеничка жабата. Тъмносивото тяло на водната змия мигом се огъна, главата се изстреля в обратна посока и след няколко извивки, разочарованата нападателка изчезна в някоя от цепнатините в каменния праг. Приближих се до жабата, тя все още замаяна, невярваща в спасението си, като че ли не ми обърна внимание, докато се приближавах към нея. Мислех си, че крехките и костички са пречупени от смазващата глътка на влечугото и тези изпъкнали очи, които все така неразбиращо се пулеха наоколо, ще се затворят завинаги. Тъкмо се канех с върха на платненката си да побутна жабчето, за да разбера в какво състояние се намира, когато то внезапно скочи и потъна в мътната вода на вира. Малките мехурчета бързо изчезнаха, а след тях и кръговете, които се образуваха след скока на доскорошната жертва, също се сляха със спокойната водна повърхност. В горещото пладне, над местопроизшествието остана да виси само стържещата песен на цикадите.

Когато с пълна манерка се върнах обратно, наредени в кръг около вира, опулили немигащи очи срещу слънцето, жабите дружно квакаха. Може би сред тях беше и моята позната. Змията не се виждаше. Животът продължаваше.

*Добитък – домашни животни в случая крави.

*Ластик (диал.) – така казвахме на прашката когато бях дете. Прашка – детска играчка, приспособление от Y-образна пръчка /чатал/ и завързани на двата върха ластици с кожено парче по средата за хвърляне на малки камъчета.

*“Ушички” – змиите нямат слухови органи. Така образно се наричат жълтите петна от двете страни на главата на водната змия.

*Черната гора и *Пясъчника (тур.) – гористи местности край гр. Суворово

*Халостен – за патрон, снаряд, който само гърми, но не поразява. В случая просто не улучва.