СМЪРТТА НА ПОСТОВИЯ
Докато вървях по билото, дъждът се лееше отгоре ми, отмиваше солената пот по кожата, охлаждаше изтръпналите ми крайници, а следата, която оставях, имаше вкус и мирис на озон и гора. Плътните водни струи сгъстяваха още повече тъмнината и вече не виждах къде стъпвам, затова, преди да навляза в гората, забавих ход и внимателно разтворих клоните на гъсто сплетените храсти, без да ги чупя. Не исках да отбелязвам влизането си в района с видими знаци – следи, които са високо над земята и могат да бъдат видени от тревясалия горски път.
Така пипнешком изминах около тридесет метра и спрях, за да коригирам посоката по компаса. Сега трябваше да се движа на запад и да достигна оградата. Спазих едно от златните правила на диверсанта при движение в непозната местност и тъмна нощ – да се придържам към показанията на магнитната стрелка, независимо от това какво ми нашепваха инстинктите.
За кой ли път Странджа ме принуждаваше да и се поклоня и застанал на четири крака, да продължа по трънливия път!
Докато многобройните ръце на нощната гора ме хващаха, дърпаха и деряха дрехите, дращеха лицето, бодяха коленете, аз имах време да подредя мислите си за това, което ми предстоеше. Трябваше да проникна в сърцето на строго охраняван район и да „взривя“ два свързочни автомобила.
По данните, с които разполагах, оградата отдавна не беше в добро състояние – с ръждясала тел, прокъсана от глигани и елени. Представях си постовите във вишките по това време на нощта, които дремеха прави, забулени под мокрите платнища. Всичко това предвещаваше преминаване като на парад през първия кордон. По-нататък ставаше по-сложно, защото не познавах разположението на сградите, маршрутите на вътрешната охрана, схемата за техническа охрана и наблюдение.
От време на време заставах на лакти, повдигах глава и застивах неподвижно, докато въпреки дъжда безброй комари с отвратително виене атакуваха лицето, врата и китките ми. Близостта на земята до лицето ми увеличаваше десетократно всеки шум. Чувствах с фибрите на тялото си триенето на мокрите листа. Така в шумотевицата, която усещах може би само аз, се придвижих още няколко десетки метра. Спрях, огледах се и се ослушах. Смазах някакво летящо чудовище, което се опитваше да захапе бузата ми и продължих да се плъзгам към сивкавата дрезгавина на просеката, свел ниско нос, сред ланшна шума и фосфоресциращи дънери.
Като я достигнах, отново леко повдигнах глава и първото нещо, което мярнах, бяха светлеещите циментови стълбове на оградата до стената от прави, прясно окастрени дъбове. Късметът все още беше с мен, защото някакъв мой почитател си беше спестил труда да почисти полосата пред оградата и лесно преодолях последните десет метра сред повет и глогинки. С това лесното свърши. Двуметрови и успоредни кръстосани бодливи линии като паяжина преграждаха пътя ми по-нататък. Без рязане на шипясалата преграда нямаше да мине. По навик заопипвах мястото, където стоеше универсалният ми нож. Уви! Напразно пръстите ми шареха по пустия, кален камуфлаж – Комплексаря беше забранил при изпълнение на задачата да нося дори хладно оръжие. Споменавайки всички роднини на командира си, се довлякох до оградата. Под дланите ми почвата изненадващо подаде и без да чакам втора покана, зарових нокти под долния ред стоманени шипове. Като се стремях да не ги докосвам запромъквах безкрайно дългото си тяло през тесния отвор. Измъкнах се от другата страна, обърнах се по корем и продължих да се извивам като смок през оредялата гора. Пряко старанието ми всяка пречупена вейка под мен експлодираше в тъпанчетата като спукан балон. Настръхналите ми осезания бдяха за метални жици, връвчици и други всевъзможни хитроумни капани.
Ненадейно отдясно водната пелена леко се разтвори. Инстинктивно зарових нос в мокрите листа и над раменете ми прелетя нещо огромно и космато. До ноздрите ми достигна остър мирис на мокра кучешка козина. Страшилището! Най-после беше ме докопало. Трябваше бързо да скоча, защото при втората атака нямаше да пропусне.
Полуизправен, отклоних с левия си лакът озъбената черна глава. Белите резци се плъзнаха към китката, разкъсвайки плътта, и преди челюстите да се сключат, десния ми юмрук потъна в разтворената паст. Вече бяхме лице в лице. Предните му лапи блъскаха раменете ми, докато свирепата глава се тресеше в опити да изплюе задушаващата я ръка, проникнала дълбоко в гърлото. Ако успееше, огромните зъби щяха мигом да се впият в бялата ми шия и следвайки освободените алени пулсации на сънната артерия, щях да се преселя в царството на сънищата. Затова прекарах лявата си ръка зад ушите му и притиснах към гърдите си хъркащата запенена уста. Едновременно разтворих десния си юмрук, за да докопам основата на езика му. Поех цялата тежест на беснеещото космато тяло върху гърдите си, като протегнах левия си крак зад гърба му, свих го в коляното, за да натисна точката, намираща се малко над хълбоците. Опорният ми крак леко започна да се хлъзга назад, гръбнакът ми изпука от напрежението, десният прасец и бедрото ми затрепериха. Наведох още малко раменете си и без да изпускам разярения звяр, придърпах свития си крак още няколко сантиметра. Тогава, по-скоро с корема си, отколкото с ушите си, долових хрущене от разместване и трошене на кости. Крайниците на кучето омекнаха, главата клюмна и със задавено изскимтяване се освободи от ръката ми.
Въздухът експлодира в дробовете ми, когато, падайки, срещнах агонизиращото тяло под мен. Изправих се на колене – вдигнатата муцуна все още търсеше плътта ми; предните крака се движеха забавено и търсеха опора за нова атака; а задните – лежаха безжизнени, неестествено изкривени встрани.
Гърдите ми се отпускаха и надигаха. Опитвах се да контролирам дишането си, едва движейки пресъхналата адамова ябълка. Чак сега усетих болката в ръцете си. Повдигнах ги към очите си: цялата ми дясна длан беше в кръв. По горната и част, от кокалчетата на показалеца и средния пръст назад, се виждаха тъмнеещи линии – следи от кучешките зъби, които макар и недълбоки, кървяха зле. Левият ми ръкав, целият разръфан, също беше напоен с кръв. Смъкнах си фланелката и я надрах, доколкото можах, на мокри ленти. С тях омотах китката на дясната ръка и левия подлакът. Кръвта спря да тече. Изправих се, направих няколко крачки и се обърнах. Здравите крака на Страшилището все още риеха мократа шума в опит да повдигнат обездвиженото тяло, а очите, които доскоро мятаха червени мълнии, сега
кротко молеха пощада.
Докато продължавах придвижването си на запад, хладните водни струи съвсем охладиха разбушувалите се страсти и в края на гората стълкновението вече беше далеч зад гърба ми. В откритото пространство се откроиха контурите на триетажна казармена сграда, чиято фасада беше обърната към мене. На слабото осветление пред нея плющяха косите струи на поройния дъжд. Малко вляво жълтеникава светлина падаща от еднооки лампи, които бяха набучени на високи метална пилони, очертаваше огромен хангар.
Когато се изравних с левия край на спалното помещение, открих, че между двете сгради се намира караулното помещение. Това наложи отново да пълзя, докато стигна до ниския зид, служещ за укрепване на строевия плац. Достигнал сянката, която хвърляше източният му край, надигнах глава и се огледах. Потоците вода продължаваха да заливат асфалтовото покритие. Право пред мен червенееше будният прозорец на дежурната стая. На фона на „дежурното” осветление ясно се очертаваше силуетът на постовия, захлупил очи върху нещо като бюро или работна маса. Беше предпочел сухия уют вместо изливащия се потоп. Затова огромната двукрила метална врата на автопарка пред него тъмнееше самотно.
Погледът ми с надежда зашари по отвесните триметрови бетонни стени и се насочи към веригата с огромния катинар. Премести се върху постовия и отново намери утеха в безметежното блаженство, в което беше изпаднал. Там взорът ми не се задържа дълго и най-после спря продължително върху десния ъгъл на рамката на вратата. Оттам, клокочейки глухо, изтичаше тъмна струя вода. Въодушевен от откритието си, извадих „подаръците”, които носех, и запълзях нататък със скорост, която би конкурирала само най-бавния охлюв.
Успехът на мисията ми зависеше от това дали процепът под вратата ще ми позволи да се провра под нея. Поех дълбоко влажния среднощен въздух и протегнах ръце. Черната вода заля лицето, проникна в носа и заблъска с пясък гърдите ми. Изхлузих се като глист от другата страна. Тук можех да отдъхна – бетонните стени ме пазеха от будните очи на постовите. Прекосих спокойно откритото, обилно осветено пространство и се озовах сред десетки специални автомобили, подредени в правилни редици на сухо под бетонния покрив. Ресьорите им акуратно, по инструкция бяха облекчени с вертикално изправени дървени трупчета. Без да бързам, измъкнах маркираните дървени трупчета от джобовете си и ги поставих под резервоарите на два от автомобилите. Те щяха да гарантират пред посредниците от старшия щаб, че съм успял да довлека разръфаното си от немия постови телеса чак до тук. Туптенето в дясната ми китка сложи край на сухата идилия, в която бях изпаднал, болката напомняше, че нямам повече работа тук.
Сюрпризите за охраната, които оставих до каменния дувар, бяха на местата си. Дъждът най-после беше спрял. Непохватно, но привично, пръстите на лявата ми ръка разкъсаха найлоновото пликче с търкателната запалка, пулсиращите пръсти на дясната я поеха и след миг огнепроводния шнур на импровизираната бомба вече димеше. Резкият усилен от влагата трясък на двестаграмовата тротилова шашка удари като с плесница едновременно стъклата на спалното и караулното помещение.
Силата и беше твърде малка, за да ги потроши, но звукът – достатъчно нахален, за да разбуди постовия.
През това време тенекиената утроба на голямата димка в ръцете ми пуфтеше и съскаше. Запокитих я към помещенията и тя послушно се затъркаля по равната повърхност, като бълваше обилен и отровен жълтеникав дим. Едва сега зазвучаха команди, които бързо секнаха, навярно под гумата на противогазите. За съжаление не можех да се насладя на апокалиптичната картина, защото димна завеса покриваше действията на разбуненото войнство.
Тръгнах по обратния си път. Изпитвах състрадание към постовия, който бях оставил в окаяно състояние до оградата и исках да сложа край на мъките му. Навярно той беше едно от многото бракувани милиционерски или граничарски кучета, което тук доживяваше дните си, заслужавайки парчето хляб с вярна служба. Не се гордеех особено от стореното, но чувствата ми постепенно стихваха под засилващата се пареща болка в двете ми ръце. Когато раззиналите се челюсти преминаха на милиметри покрай тила ми, жребият беше хвърлен – той или аз. Започнах да осъзнавам, че макар и позабавени от възрастта, реакциите му бяха все така напористи и решени да доведат докрай започнатото. Пред очите си виждах дългите пожълтели зъби, готови да ме направят на парчета, само защото бях дръзнал да прекрача владенията им.