Дълги следобедни сенки лежаха над извитата като сърп долина на реката, когато с пикиране прелетяхме над отвесния източен бряг. До „американския” скок оставаха броени минути. По предварителния разчет пилотът рязко наклони машината надясно. За последен път заопипвахме снаряжението си. Всичко беше на мястото си – пристегнато и прогонено, а металните токи и ключалки грижливо бяха покрити с мръсни бинтове, да не тракат. От нашарените с бойни краски лица светлееше само бялото на очите.

Въпреки очакването дърветата някак изведнъж изникнаха под корема на хеликоптера. Инстинктивно повдигнах провесените си от вратата крака, когато върхарът на огромен горун едва не лъсна кубинките ми. В следващия момент загубата на скорост ме залепи за рамката на вратата и когато се върнах в обичайното си положение, вече слизахме вертикално към море от жълтеникава тръстика.

Преди да се изхлузя от вратата, отворената фуния на вихрушката, засукана от витлото, вече метеше снега под нас и показваше коварните синкави очи на блатото.
Оттласнах се леко от треперещия под и секунди след това стоях до колене в ледени букаи. Вляво и назад един след друг се оковаваха и останалите. Отърсила се от излишния товар, металната птица изграчи за последно и синкавият пламък от турбините и се стопи в червеното зарево на залеза.

Докато се промъквахме на запад, ледът хрущеше под стъпалата, а острите му ръбове режеха коленете ни. Измъкнахме се на голия бряг и на бегом се отправихме към близката гора.

След час усилен марш спрях групата, за да извършим първия радиосеанс с Центъра. Имаше време и да се преобуем. Докато радистът развръщаше радиостанцията, огледах останалите. Въпреки, че им беше за първи път, не изглеждаха стъписани, а само концентрирани, жилави и умни. В оставащите до района за действие 40 студени и тъмни километра основният елемент между изпитанието и тях беше характерът им.

Едва направил няколко крачки с противовеса на радиостанцията в ръка, и от носа на Железния рукна алена кръв. Въпреки старанието и медицинските ни познания не успяхме да спрем кървенето, затова го пренесохме в пункта за евакуация. Загубихме час, докато пристигне линейката и лекарят констатира, че за него пътят е непосилен и не може да продължи.

Трябваше да наваксваме изгубеното време, затова поверих водачеството на Гениалния, така че да следя действията на всеки поотделно и на групата като цяло.
Още в края на редовната служба, като матрос от моята група, това момче беше почти завършен разузнавач, оставаше само да усъвършенства тактическите си умения.

Вроденият му талант на организатор, умението да увлича подчинените си с личен пример и настървението, с което започна професионалната си служба, ускориха този процес. Сега беше удоволствие да следя действията му. Движеше се уверено, рядко поглеждаше компаса, а тялото му се извиваше сред храсталаците, без да засегне дори вейка, с онази котешка пъргавина, която правеше стъпките му неуловими дори и за острия ми вълчи слух. След него младите се споглеждаха сърдито, когато някой от тях настъпеше суха клонка и стряскащият звук шибаше зачервените им от напрежение уши. Щеше да изтече много вода по коритото на река Батова, докато смогнат да влязат в крачка с Гениалния. Занятие след занятие трябваше да се научат как да се сливат със средата, в която се движат; да плуват или фучат от висините към точката за приземяване; да импровизират решения, за които да носят отговорност, без да чакат указания; с настойчивост и решителност да преодоляват всяко ново предизвикателство. От теоретичните занятия знаеха как се организира засада – едно от основните тактически оръжия на разузнавача. Знаеха също, че при неправилни действия то можеше да се превърне и в капан за тях.

Преустанових придвижването и извиках при себе си Гениалния. Казах му, че го назначавам за временно изпълняващ длъжността командир на група през следващите 5 километра. Подадох му топографската карта с нанесен сборен пункт, в който трябваше да се съберем при евентуално разделяне в този отрязък от маршрута.
Десет минути след като тръгнаха, аз се вмъкнах в гъсталака. Трябваше да ги изпреваря и да имам време да си избера подходящо място, откъдето да ги изненадам.
Дълго избирах позицията си, защото пълната луна, макар и да заничаше от южната чука, заливаше заспалата долина с мека светлина. Накрая се спрях на празно пространство, което момчетата можеха да преодолеят само като се движат в сенките на тополите по левия бряг на реката. Залегнах в храстите, които започваха от западната страна на поляната, а пред мен извиваше едва забележима пътечка, до която ромонеше реката.

Звук от чупене на съчки прокънтя като изстрел по мембраните на тъпанчетата ми. Малко вляво пред мен се прокрадваше сянка.

Бяха оплескали нещата, появиха се оттам, откъдето ги очаквах. Точно по чернеещия се на снега бряг се прокрадваше Експлозива, като, кой знае защо, в ръцете си държеше тояга. 

Време беше да им дам урок. Докато останалите преодолеят празното пространство, аз имах време да „опаковам” дозора им и да ги посрещна с град от халосни куршуми. Прибрах крака към корема, опрях се на длани и пружиниращи стъпала, готов за скок. Тогава, без да ги чувам, усетих присъствието им от двете си страни, но за противодействие беше твърде късно. В следващия миг две гъвкави силни тела ме притиснаха към земята. Залепиха устата ми с широк скоч (намек, че правя много забележки) и болезнено извиха ръцете ми назад и нагоре. Усетих милувката на грубо конопено въже, което жулеше китките и стягаше глезените ми. Хватките бяха твърди, но не и груби, само по допълнителния натиск от кокалчетата на юмруците им по ребрата и бъбреците ми разбрах, че така си връщат за безкрайните повторения, които ги карах да правят по време на тренировките. Току до главата си усетих най-после стъпките на Експлозива. Присъствието му веднага се материализира с покарване между китките и глезените ми на тоягата, която носеше. Не разбрах дали по заповед, но Скептика и Експлозива повдигнаха тоягата на раменете си, а аз увиснах във въздуха, с лице към земята. Усуканите ми рамене и огънатият ми като обръч гръбнак тихо изпукаха. Скоро щях да запищя кански, ако упражнението продължеше във времето. Обърнах глава надясно. Гениалния, уловил движението, разтвори леко крака, вдигна ръце, свити в юмруци на нивото на колана си, погледна ме в очите от устата му се чу характерният поздрав за уважение и почит: „Уссс! – Край”

Вълчетата бяха пораснали и вече показваха зъбите си. Нямаше как да не бъда доволен! 

Тихо, мълчаливо ме свалиха на земята и след минути, вече освободен от превръзките, ги поздравих с добре свършената работа. Гениалия се усмихваше под мустак. Импровизираният му сценария беше сработил безупречно и този път!

Продължихме на запад, като вървяхме срещу течението на реката. От време на време я пресичахме, от което кубинките дълго жвакаха, но мокрите следи по голите камъни бързо чезнеха, смесени с миризмите на нощната гора.

Малко след полунощ достигнахме изоставена воденица. Зад голия баир бяха изворите на реката. Точно на юг от тук се намираше основната ни цел. По предварителни данни ракетна част трябваше да заеме района с координати „х/у” преди разсъмване.

Едно от най-уязвимите места на ракетното формирование е по време на преход през пресечена местност. Тогава влекачите и останалите автомобили се движат със сравнително ниска скорост. Така че могат да бъдат разстрелвани от упор със стрелково и ръчно реактивно оръжие. Когато се предвиди маршрутът им, по него могат да бъдат разставени мини с различно предназначение. Но за да се постигне това, трябва да се извади от строя бойното охранение на колоната. Да се изпреварят действията на противника, като се направи засада на засадата. Тази тактика не беше написана в нито едно от пособията, които познавах. Но бях уверен, че като променя правилата, няма да дам на противника друга алтернатива освен поражението. За да изпълня това обаче трябваше да предвидя маршрута, по който ще премине колоната със специалните автомобили и да бъда там много преди ротата им за борба с диверсионните групи да се е развърнала в района. А това беше по силите само на ударна група, която притежава професионално тактическа грамотност и маратонска скоростна издръжливост. Затова, без да губя време, ориентирах групата и определих за старши на осигуряващата група Експлозива. Поставих му конкретни задачи по придвижването до района за съсредоточаване на противника, сборен пункт в този участък от маршрута. Указах му способи за отвличане вниманието на противника и направление за изнасяне в случай, че нещо се обърка.

Ние с Гениалния се готвехме да прекрачим в последната фаза на учението, където обстановката беше като на война. Докато притягахме и прогонвахме екипировката си, до ушите ми достигна единственото в досегашната ми военна практика предложение:

– Другарю Тихина, защо не преодолеем разстоянието бегом, така ще спестим време за допълнително разузнаване? – Гениалния ме гледаше очаквателно, едновременно подскачайки, за да провели звукомаскировката си.

– Прав си, защо не! – отговорих аз, докато намествах автомата и противогаза между плещите си.

Същото стори и той и след миг вече дишах на лявото му рамо. Не ме притесняваше водачеството му, нали идеята беше негова, нека той определя темпото на придвижване.

Независимо от тридесетте километра зад гърба ни, предстоящите осем-девет кипнаха адреналина в кръвта ми, той зачука познато в ушите и премахна умората в краката. Балсам за сетивата ми беше равномерното дишане и еднаквата „вълча” стъпка, с която преодолявахме стръмния наклон. Така един до друг се носехме като привидения в нощта. Имах усещането, че краката ни не стъпват по разораното поле. Едва когато вдясно от нас се бялна паметникът на загиналите през Септемврийското въстание, забавихме ход и достигайки окрайнината на гората, спряхме. Тук, точно по този път според проучването на релефа и топографските дадености на местността, което направих предварително по карта, трябваше де премине колоната.

Ако предположението ми се окажеше погрешно, противникът щеше да се изниже в друга посока, да заеме един от позиционните си райони и безпрепятствено да проведе учебните си стрелби. А ние въпреки безсънната нощ и десетките километри зад гърба си щяхме да получим оценка: „Слаб”!

Въпреки тъмнината се снишихме и къде пълзешком, къде на прибежки, пребродихме гората около пътя до малкото възвишение в източния и край. Беше „чисто”. До наострените ни уши не достигна нито звук на приглушен разговор, нито пък мъждукащо в шепи червено огънче на фас не опари разширените ни от взиране зеници.
Започваше най-трудното – тревожното очакване. Не преставаше да ме гложди мисълта, че не сме на точното място. Смущаваше ме и фактът, че в тази най-уязвима част от маршрута не открихме предполагаемата засада на противника.

От времето, когато по тези земи са се сражавали траките и воините на Аспарух, тяхното основно тактическо оръжие – засадите, са претърпели голямо развитие, но принципите на древната тактика: разузнавате къде ще се появи врагът ви; после се залагате и го чакате; и накрая го убивате, преди да е разбрал какво става, си остават неизменни.

Докато обследвахме всяко храстче наоколо за засада или поставени капани, от главата ми не излизаше мисълта къде ние можехме да поставим мините с насочено действие, като първата трябваше да бъде насочена точно срещу завоя на пътя, втората малко по-назад, така че да „вижда” средата на колоната, а третата още по в края, с оглед да удари някоя от цистерните с гориво. Имахме време от двете страни на пътя да разстелем килимчетата на противопехотните мини, за да могат да стъпват на „меко” преследвачите ни. Естествено, всичко това вместо с взрив щеше да бъде заредено с осветителни средства и обилно количество демаскиращи бои. Но дори и това беше забранено. Разрешаваше ни се само да броим и да нанасяме на карта.

Пъклените ми замисли бяха прекъснати от задаващото се от запад характерно буботене на тежки машини. Отначало затрепери земята под краката ни, после шумът на мощните мотори заля притихналата гора. Пестеливо просветнаха бойните фарове на първия автомобил – „Джип”! Бяха си спестили
задължителния при такъв преход разузнавателно-охранителен бронетранспортьор. След него се заредиха подвижни канцеларии, радиоколи, докато накрая земята се огъна и гората настръхна пред страховитата мощ на тежките влекачи с ракетни стелажи. Съсредоточих цялото си внимание в броенето и схемата на подреждане на автомобилите, но някъде в крайчеца на съзнанието ми въображението ми рисуваше апокалиптичната картина на сценария, който бяхме съгласували с Гениалня. Виждах как поразената от мината втора машина застава напреко на пътя, обгърната в пламъци. След това адският трясък от прякото попадение в някоя от ракетите, дублиран от заревото на взривената цистерна. Чувах команди „Земен противник”!, но сред оглушителната канонада не се разбираше къде е този противник и къде да се преследва. Писъци на сънени телефонистки и планшетистки в паузите между взривовете правеха положението на ракетчиците още по-трагично…

Заедно с мъждукащите стоп-светлини на последния ЗиЛ се чух да отброявам на глас последните цифри. Колоната отминаваше. Спогледахме се с Гениалния си плюхме на петите. Прекосихме пътя бегом, защото отново нямаше охрана и препуснахме през гората от другата страна. Клонки шибаха лицата ни, драки хващаха краката ни, коварни корени подсичаха стъпалата ни, но не спирахме. Апетитната плячка беше под носовете ни.

В суматохата, докато моторите бумтяха и се раздаваха отривисти команди, ние, по характерния звук на тежките влекачи, лесно открихме позициите на ракетните установки. Вече се разсъмваше, но общата суетня, която съпровождаше заемането на окопите от различните разчети, пречеше на охраната да изпълнява задълженията си. Това ни помогна безпрепятствено да се измъкнем от района и след кратък преход се изнесохме в сборния пункт. Тук Експлозива беше довел останалите от групата. Оставих Гениалния да нанесе разкритите цели на картата, да извлече оттам точните им координати, да състави донесение и да го предаде в Центъра. Скептика и Експлозива му помагаха в развръщането на радиостанцията.

Наблюдавах с критично око отработените движения на всеки един от тримата, които хармонично се вписваха в цялостните действия на групата на този финален етап от учението. Това беше гаранция, че Гениалния можеше самостоятелно да поведе своя група в изпитанията, които чукаха на вратата на поделението. Беше готов да изгражда екип с характер да го обучава така безжалостно, че като възникне истински проблем, да им се стори като почивка. След това, за да поддържа успеха си, оставаше само да поема повече рискове, включително и най-големия:

Да води хората си отпред, където винаги е самотно и ветровито!