Неизчерпаем е този наш български род… Все още от дебрите на Балкана продължават да идват към нас сенките на предците ни и да ни напомнят да знаем своя род, да ни подсещат, че сме българи… Не случайно се казва, че словото е дадено на човека от Бога… За да има човечеството памет за миналото…

    Българската литература е един от примерите за това. И досега в трудни и решаващи за съдбата ни часове се върщаме не към друго, а към словото, към книгата… Препрочитам не някой друг, а Йордан Йовков… За да укрепим вярата първо в себе си, в нашия род… Или пък Димитър Талев… Не, не защото те са по-добри от другите автори от българската класика… Съдено е тяхното слово да ни крепи в особени мигове на равносметка, на мъка по отминалото… Това е една странна линия в българската литература, която в по-ново време продължаваха автори като Антон Дончев, Генчо Стоев, Йордан Вълчев, Тодор Ризников…

    Българският корен… Високо е дървото, но коренът му е още по-дълбок. Към него е тръгнал и Христо Милков в творбата си „Легенда за яснооките”. Четем за съдбата на един род, за неговите митарства и постоянно усещаме, че разказът се превръща в поема за българския дух, за неговата неизчерпаема сила да се бори с ударите на съдбата и да оцелява. Сещаме се за своя род и се връщаме назад, питаме се какво знаем за нашите деди, откъде са дошли, как са оцелели… И на още много мисли навежда авторът. Подсеща ни да се върнем в детството си и да се запитаме такива ли бяха обичаите, които помним, такъв ли беше битът на нашите дядовци и баби? Защото, освен че умее да разказва Христо Милков се е постарал да навлезе в областта на етнографията и описва с много подробности бита и ежедневието на някогашните българи. И което е най-важното – търси корена на българското… А той, ако се замислим, е толкова разклонен, че е неизчерпаем. Българите от Странджа и Сакар, но българите и от Мала Азия (има такива и те живеят там от векове), българите от областта на Казан и откъде ли още не.

    Това загатва в книгата си и Христо Милков, но задачата му е друга. Чрез съдбата на собствения си род да ни подсети, че сме българи, че и нашите родове живеят на тази земя, че и ние трябва да се обърнем колкото можем назад във времето, ако имаме сърце и воля… Иначе ще си останем само жители на света, без род и родина… И за да не се множта тези примери – идват до нас книги като  „Легенда за яснооките”. Дай боже, такива, като нея да стават