Беше началото на юни. Току-що измита от утринната роса, бездънната синева звънеше като кристален купол под звънките трели на ранобудни чучулиги.

Полегатите лъчи на надничащото иззад „Франгата” слънце позлатяваха стъклата на самолетните хангари и искряха с разноцветни оттенъци в милионите росни капки на полевото летище. Но ние бяхме слепи и глухи за всичката тази събуждаща се красота. Цялото ни внимание беше погълнато от последните приготовления за решителната крачка и само превитите ни над платнищата гърбове усещаха първото топло дихание на летния ден.

Проверката на подредените на пирамидки парашути завърши и по команда тръгнахме да се изтегляме зад подготвителната линия. В стройната стъпка на захождащата вляво от мен редица се усещаше решимостта ни за завладеем небето с щурм, а не с молитви.

Занизаха се дълги, тягостни минути на тревожно очакване. Къде на групички, къде поединично – командир, редови разузнавач, секретчик – всеки по своему се опитваше да разреди напрежението, обхванало го пред прага на първата в живота му среща с висината. Даже единствените двама между нас, които още помнеха въздушната прегръдка, не можеха да устоят на подканващия повик на слабините и заедно ръсехме топли струйки по и без това мократа трева. От време на време вдигахме глави и дълго, с надежда се взирахме на юг.

Най-после от бялата димка над езерото изплува черна точка, която бързо растеше, уголемяваше се и след минути, развъртайки внимателно заобленото си туловище, на росната трева шумно се приземи десантен вертолет Ми -4.

Привели глави под свистящата перка, един по един, заехме местата си в машината. Мястото ми се оказа точно срещу вратата, от която беше останала само рамката.
Двигателят продрано се изкашля, нещо захърхори в гърдите му и лютив жълтеникав дим изпълни кабината през зеещата врата. Прочистил гърлото си моторът постепенно набра обороти, от което кабината се залюля и завибрира. Към трепетното очакване, което беше ме обзело, се прибави треперенето на металната седалка и не усетих как се отделихме от земята. Издигнахме се вертикално няколко метра и, сякаш усетил тежестта ни, вертолетът политна напред, но бързо се окопити и плавно пое нагоре. Долу, размахали бонета на изпроводяк, останаха чакащите реда си, остана предскоковата подготовка, остана страхът ми от височината. Сега, когато под краката ми, бяха десетки метри и в упор гледах смаляващите се червени покриви и зелени правоъгълници, на сърцето ми олекна. Можех спокойно да отместя поглед от синия правоъгълник. Пред мен, непосредствено до вратата, седеше Командирът. Струваше ми се, че всеки момент крехката арматура на седалката под него ще се прекърши под тежестта на едрото му тяло, плътно пристегнато с основен и запасен парашут. Коженото боне не беше в състояние да скрие веселата усмивка, която се разливаше и сега по цялото му лице: усмихваха се насърчително въздебелите му устни, сините му очи, веждите и носът му дори.

Неизменно от лявата му страна се подаваше черният като смола мустак на Началник-щаба. Смуглото му прабългарско лице изразяваше едновременно закачливост и увереност, че всичко ще е наред. До него светеше кръглото славянско лице на Инструктора по минно-подривна подготовка. Групата на първия заход завършваше колегата ми. С него бяхме заедно в 24-та танкова бригада, после пак рамо до рамо навлязохме в морските дълбини, а сега, сменили бронята и плавниците с квадратни крила от перкал*, поемахме по небесните пътища. В това време спускачът, старшина Кацаров, напусна мястото си до пилотската кабина и запристъпя в теснотията между краката ни. Пое от ръката на Командира изтеглящото въже на парашута му и закачи карабинката му на стоманения кабел в горния край на товарната кабина. Така къде с ободряващо потупване по бонето, къде с по няколко думи /които, така и не чувахме/, той повтори процедурата с всеки един от нас. Връщане назад нямаше. Бяхме на височина 150 метра, която позволяваше разтварянето на основния парашут в случай на непредвидени обстоятелства, но до нормалния скок имаше още доста време. След като се уверих, че и моето въже е закачено, отново се загледах през вратата, където като на кинолента се сменяха картина след картина. По време на стръмните виражи синята рамка се изпъстряше в зелено, черно и червено. При всяка смяна на пейзажа обаче кокалчетата на лявата ми ръка побеляваха от инстинктивното стискане на ръкохватката, която бях докопал на стената на кабината. Струваше ми се, че ще се изсипя като сноп през отворената врата. В ушите ми продължаваше да бучи ревът на мотора, в съзнанието ми като свредели, на ята и в безпорядък нахлуваха неканени тревожни мисли: Правилно ли скатах платките на купола и носещите върви? Завързах ли скъсващата връв ? Как ще застана на вратата? Ще прекрача ли сам или спускачът ще ми „помогне”?

По скоро усетих с костите си, отколкото чух дрезгавия, стържещ сигнал: „Подготви се за скок!” Едновременно с това над вратата светна жълтия плафон.

Четиримата пред мен се изправиха и се обърнаха надясно. Спускачът застана малко вляво пред вратата и с дясната си ръка препречи свободния достъп през нея.
Светна зелено. Кацаров освободи вратата и с широк жест подкани първия да премине. И тогава пред смаяните ми очи изходът, като че ли се затвори. Виждах само неистовите усилия на едрото тяло в борбата му да се освободи от желязната рамка. Главата беше навън, но горната част на раницата на парашута стърчеше доста над ръба на рамката. Здраво бинтованите кръст, таз и колене – правеха краката да изглеждат като вкопани на прага, докато ръцете отчаяно гребяха синевата. Накрая спускача успя да прегъне горната част на парашута през рамката и тялото полетя. В кабината се усети едно: „Ъ…ъ…хсоп”. Тази въздишка на облекчение се повтори без проблеми още три пъти. Последното, което успявах да видя в интервала между скачащите, бяха чифтове черни подметки, прощъпалници по дългия небесен път, който ги очакваше.

С привични движения спускача прибра четирите изтеглящи въжета, надвеси се над вратата, вися известно време така, а после се обърна към нас и усмивката, цъфнала на мустакатото му лице, показваше, че всичко е наред, парашутите и на четиримата се бяха отворили нормално.

Идваше и нашият ред. Пилотът направи обичайния си заход и се насочи към целта. Висотомерът показваше 1200 метра. Изправих се, опипах за последно
токите на коланите, ръчките на основния и запасния парашут, всичко беше наред. Като първи по ред имах повече време да се подготвя за последната крачка, затова леко приклекнах и смъкнах седалищния колан чак до сгъвките на коленете. При това положение тялото ми слезе доста ниско и позата беше неустойчива, но главата ми остана изправена, а с ръцете, хванали стените на кабината, компенсирах залитането назад и встрани. Исках да прекрача в нови свят с високо вдигната глава.
От шума на мотора и свистенето на въздуха не чух сигнала, но пред погледа ми светна зелено. Придърпах се напред с двете ръце, направих крачка с десния крак и потънах. Между очите ми светна бял пламък и в него изплува числото 1001. Механично започнах да отброявам 1002, 1003… На 1004 посегнах с дясната ръка към аварийната ръчка на основния парашут. Тогава белият огън избухна в главата ми, очите ми се отвориха и първото, което усетих, беше чувството за върховно блаженство. От дълбините на вътрешния ми свят, от хаоса на чувства, съмнения, притеснения в тресящата се машина, изведнъж се озовах в свят на тишина и спокойствие. Всичко се къпеше в златиста светлина, от която синьото, зеленото, червеното и черното грееха с наситени, неземни цветове. Искаше ми се радостното опиянение, което беше ме обзело, да няма край. Но уви трябваше да се заема с управлението на парашута, до го подчиня на волята си, да стигна до мястото, откъдето мога да изненадам всеки противник във въздуха, на земята и под водата.

Със старанието на прилежен ученик на височина 100 метра обърнах парашута срещу вятъра, хванах предните колани и ги опънах надолу, доколкото можех, прибрах краката плътно един до друг, леко ги свих в коленете и зачаках земята. За моя изненада тя ме прие ласкаво. С плитко пружиниране се приземих в избуялата пшеничена нива и останах на крака.

Докато, прероден и възторжен, скатавах белоснежния купол на коленете си, все поглеждах нагоре. Едва успях да поставя в преносната торба скатания за склад парашут и високо над мен от вертолета се отделиха поредните пет черни точки. С олимпийско спокойствие изчаках да се отвори парашута и на последния и едва тогава презглава се затичах към предполагаемите места за приземяване на парашутистите.

Скоковият ден завърши, хеликоптерът направи прощален заход над нас и се стопи в синия хоризонт на юг.

….Бяхме радостни и възбудено коментирахме преживелиците си. Възобновихме прекъснатия преди шест години парашутен ритуал – всеки новоизлюпен парашутист получаваше солиден ритник по задника от скочилите преди него в знак: първо – че е преминал в редиците на въздушното войнство; второ – за здраве; и не на последно място – да му напомни за „шута”, с който спускача му е помогнал да премине през вратата. Имаше и леки произшествия – инструкторът по леководолазна подготовка показваше на всеки обнажените си седалищни части, на които, като очила, ярко се очертаваха два сини кръга с морави петна по средата, резултат от неправилно приземяване и повечко /над 90/ килограми на потърпевшия.

Строихме се на пътя в края на нивата, която използвахме като плац за приземяване. Представител на щаба на ВМФ ни поздрави с изпълнението на първия ни учебно-тренировъчен, опознавателен парашутен скок. Докато слушах отривистите му слова погледът ми неволно се спря на зацапаните му от росата и черната пръст обувки и отново се върна на двете редици груби парашутни обувки. Металните кабзи на високите им кончове сякаш гледаха отвисоко двете си посестрими, попаднали пред тях сред зеленото поле. В грайферите на плоските си табани още носеха шума от свирещия вятър – това докосване кокетните половинки никога нямаше да усетят.

*Перкал – специален плат от който бяха изработени куполите на парашутите ПД-47 /парашут десантен – образец 1947 година, съветски/.