ПРОФЕСИЯ ЗА МЪЖЕ

Лъснах до блясък обувките си, проверих за последен път остротата на ръбовете на якичката, на холандката и панталона. Отново огледах долния край на шинела за провиснали конци и продължих да полирам месинговата тока на колана. Бързах не само аз, бързахме всички, определени за срещата с автора на книгата „Професия за мъже”, която щеше да се проведе в ГМК*. Книгата будеше определен интерес у всеки от нас, тъй като самият автор беше професионален водолаз.

В 16:30 часа автобус №2 ни изсипа на западния бряг на канала море-езеро. На отсрещния бряг трябваше да преминем пешком по новосглобения понтонен мост.
Стояхме и си чакахме реда. Бръснещ вятър от езерото гонеше редки, премръзнали снежинки и ги набиваше в очите. Обърнах му гръб и пред погледа ми изникна металната конструкция на подвижния мост. Сега тя стърчеше безпомощно като пречупено крило на птица. Преди няколко дни съветски търговски кораб изкърти източната му подпора и прекъсна пътната артерия с квартал „Аспарухово”. Товарните превози бяха отклонени по околни пътища, а в пиковите часове на деня, като тази привечер, на двата бряга се трупаха стотици хора, които се прибираха по домовете си след работа. Понтониерите пропускаха чакащите само в една посока.
Към 17:15 часа под натиска на тълпата започнаха да пускат едновременно в двете посоки. И тогава се случи очакваното, но нежеланото. В един момент понтонът се залюля, изглежда източната му страна натежа повече, огъна се като огромна черна змия, преобърна се надясно, показа за миг светлосивия си корем и отново легна върху тъмната вода.

За кратко настъпи тишина, после се чуха единични подигравателни смехове, които веднага бяха заглушени от едно многогласно „А-а-а-ах!”, последвано от сърцераздирателни викове за помощ. Настана всеобща паника на двата бряга. Тогава се огледах. ЗКПЧ-то*, водачът на командата, беше прегърнал с две ръце командирското си куфарче и стоеше като истукан, вторачил невярващ поглед в ставащото във водата. Ясно беше, че съзерцанието беше изместило командирските му качества и заповед нямаше да последва.

Бързо свалих шинела и хвърлих върху него баретата. Докато се събличах, видях, че още двама от нашите правеха същото. Препетих половинките, изритах ги към дрехите и скочих. Ледената прегръдка разлудува горещото ми сърце и ръцете сами ме понесоха към първия изпречил се пред очите ми. Оказа се възрастен мъж с дебела шофьорска полушуба. В ръцете си здраво стискаше издута кожена чанта. Опитах се да го накарам да пусне чантата и да се хване за мен, за да го извадя по-лесно от водата, но той само мучеше нещо през зъби и не пускаше проклетата торба. Как да е избутах го до брега, където го поеха коравите моряшки ръце на останалите от групата. Обърнах се и за миг зърнах светлата главица на малко момиченце, която бавно потъваше. Хвърлих се към мястото и се гмурнах. Хванах малкото отпуснато телце, изплувах, обърнах се по гръб и като го придържах с лявата ръка към гърдите си заплувах обратно. От някаква безформена маса се показаха две ръце и се впиха в левия ми крак. От движението на краката ми купчината се разпръсна и оттам се подаде едрото лице на пълна жена. Вдигналата се над главата и рокля постепенно се смъкваше надолу. Ритнах я с десния крак в лицето, изплъзнах се от хватката и, заблъсках с краката и свободната си ръка. Стигнах брега, подадох детето в ръцете на наборите и се върнах. От удара, излязла от първоначалния шок жена, крещеше и отчаяно махаше с ръце. Кожените и дрехи, които още не бяха се напоили достатъчно с морска вода, я държаха над водата, масивното и тяло също помагаше. Минах зад нея, хванах я за пухкавата яка и като внимавах да не ме докопа отново, заплувах към брега. Примъкнах огромното туловище до протягащите се ръце и излязох от водата. Обърнах се към канала. Откъм страната на нашия бряг във водата не се забелязваха хора. Понтонният катер прибираше тези, които се държаха за перилата на понтона. 

Оказа се че матрос Рангел Димитров скочи пръв в ледената вода през онази паметна януарска привечер на 1975 г., а също и още трима от нашите: м-с Тодор Тодоров, м-с Валентин Вълчев и м-с Марин Маринов.

Eдва сега усетих смразяващия студ. Ръцете, посинели и безчувствени, отказваха да ме слушат. Момчетата, които оказваха помощ от брега, бързо ни обградиха. Започнаха да помагат да свалим мокрите дрехи и да облечем сухите техни фланелки и холандки. ЗКПЧ-то организира настаняването ни в едно от помещенията на месокомбинат „Родопа”. Тук бумтеше печка и някой вече предлагаше бутилка коняк, но на мен поднесоха кисела ракия. Малко встрани от шумната ни група забелязах човека с чантата. Тя пак беше в ръцете му. С едната ръка сваляше връхните си дрехи, а с другата я придържаше към гърдите си. От любопитство се приближих до него, а той, като ме видя, скочи и започна да ме целува и тупа по гърба със свободната ръка. Попитах го защо не се разделя с чантата, а той се наведе към ухото ми и ми прошепна:

– Продадох колата и всичките пари са тук! – и отново притисна мократа
кожа.

В 19:30 часа пристигна камион от поделението и за награда ни качиха в кабината. Така преждевременно приключи посещението ни в ГМК и не успяхме да се срещнем с колегата писател. Но в замяна на това паникьосаната тълпа на брега на канала се срещна с истински мъже в парадна матроска униформа.
Винаги, когато споменът ме връща в онази мразовита привечер, пред мен оживяват пълните с искрена благодарност очи на хората, неподправеното им възхищение от навременните ни и бързи действия.

Някъде встрани, в сферата на цветистия моряшки хумор, останаха обещанията на командването за правителствени награди, за уволнение преди срока на службата. Все пак за проявена решителност и себеотрицание наградиха комсомолския секретар с часовник, а на нас връчиха преждевременно юбилейните медали за кръглата годишнина от победата над фашизма. Най-много се зарадвахме на 20-те дни домашен отпуск. Аз така и не успях да убедя старшината на отряда да ми смени парадните дрехи, защото до уволнението ми миришеха на мазут.

Години след като се уволних, осъзнах, че животът е борба за оцеляване, за успех и надмощие, че животът е война. Война на всички фронтове – икономически, политически, социален. Също и лична война.

Затова съм благодарен, че трите години на обучение в Тихина събудиха у мен сърцето на воина. А истинския воин може да се адаптира към всяка създадена ситуация, да импровизира в решенията си в съответствие с целите и задачите. С настойчивост, решителност и мъжество да преодолява всяко предизвикателство.

В този свят оцеляват само войните.

*ГМК – гарнизонен матроски клуб.

*ЗКПЧ – заместник командир по политическата част.