Лежах на нечия матроска койка, прегърнал хладното зелено туловище на бойното торпедо. Никога, дори и в най-кошмарните си сънища не бях си представял, че ще държа в прегръдките си бомба с такава разрушителна сила и това ще ми доставя удоволствие. Но тук, на десетки метри под повърхността на морето, в торпедния отсек, взаимните ласки бяха единственото спасение от непоносимата горещина в подводницата.

Със страшното желязо ни сближаваше не само братската прегръдка. По ирония на провидението и орисията ни в този момента беше еднаква – и двамата можехме да бъдем изстреляни през някой от торпедните апарати, които дремеха на метри от нас. Това зависеше само от командите, които периодично се разнасяха от корабната уредба.

Въпреки късния час лепкавата горещина и „консервираният въздух“, който ми присядаше на всяка глътка, не ми даваха да заспя. През будното ми съзнание преминаваха картини от предишни подводни плавания. Тогава десантирането на брега ставаше с гумени лодки. Спомних си и една юбилейна година, когато подводницата изплава посред бял ден на четири кабелта от брега, а ние, предрешени като партизани, излязохме на палубата. Със съдействието на матросите от екипажа надухме гумените лодки, спуснахме ги на вода, заехме местата си в тях и като на парад се отправихме на запад.

Когато наближихме брега, вместо град от куршуми ни посрещнаха възторжените възгласи на хиляди хора, струпали се на левия бряг на река Камчия.

Металният глас на комуникационната уредба отново ме върна под водата. Тук винаги ни посрещаха радушно. Всичко имаше в този затворен за чужди очи подводен свят: мъжка дружба и отговорност; себеотдаване и мъжество; препечени филийки и червено стипчиво вино. Само едно нямаше – място за грешка. Това винаги вдъхваше у мен чувство на сигурност и увереност при изпълнение на сложните и отговорни задачи по време на съвместните ни учения.

„15-минутна готовност на разузнавателната група за прехвърляне на брега!” – последната сричка от заповедта изщрака като затвор по радиоуредбата.
На изпроводяк потупах по бойната глава другаря си по участ – беше дошъл моят ред, той оставаше. С облекчение се спуснах от койката и започнах подготовка за подводно спускане, като същевременно контролирах действията на момчетата.

Упоритите ми усилия за смяна на екипировката, с която изпълнявахме тренировките на торпедния тренажор, дадоха резултат. Сега за първи път вместо съветските „душегубки” (сухите костюми) обличахме мокри (неопренови) костюми. Меките, неудобни и бавни плавници заменихме със скоростни. Леката леководолазна маска с широк кръгозор с право заемаше мястото на допотопния гумен шлем с вечно замъглено стъкло.

След броени минути групата беше пред торпедните апарати. Всички бяха екипирани с леководолазен комплект №2, даже бяха успели да начернят лицата си и само леководолазните апарати сивееха на гърбовете им. Внимателно проверих всекиго поотделно и ги разделих на две – аз с Китаеца и Шахматиста щяхме да преминем първи в отвъдното, а след нас Алчо и Вълка. Припомних на втората двойка времето и мястото за среща и опознавателните сигнали.

На дрезгавата аварийна светлина вече зееше черната паст на долния торпеден апарат. По привичка изпънах черното си тяло и потънах в черния отвор на торпедната тръба. Двамата ме последваха. За кратко настъпи гробна тишина. След това на равни интервали прокънтяха познатите сигнали за връзка и координация на действията ни с дежурния торпедист.

Заедно с натиска в ушите дойде и приятната хладина на нахлулата в тръбата морска вода. Бързо тръгнах напред, а по докосването на плавниците разбирах, че Китаеца ме следва неотклонно. Раздаде се последната команда: „Отварям предния капак!” Поред отговорихме: „Окей!” (Разбрах! Всичко е наред!).

В 23:10 часа се измъкнах от теснотията. Обърнах се, хванах се за ръба на отворения капак и зачаках изплуването на втория. Показаха се ръцете му, главата, хванах лявата му ръка и го привлякох към себе си. Изплува и третият. Изтеглих ги от капака и със знаци им показах да застанат до носа на подводницата. Върнах се до капака на торпедния апарат и с дръжката на ножа подадох сигнала: „Всички сме вън! Можете да затворите предния капак.” Уверих се, че капакът започна да се затваря и се върнах при момчетата. Погледнах дълбокомера. За да намалим разхода на въздух, трябваше да се издигнем. Бавно поехме нагоре. Под нас в тъмната бездна чезнеше напрегнатото тяло на подводницата, готово да изстреля по петите ни втория, този път „двоен заряд“.

Когато дълбокомерът показа 2 метра, преустанових изкачването. Завъртях скалата на компаса на 265 градуса и подадох с ръце команда: „Напред!” Нямаше опасност да се разделим, защото плавниците ни чертаеха двойно фосфоресциращи линии по черната плът на морето. От триенето на фосфоресцентния планктон по това време на годината и корпусът на компаса в ръцете ми светеше по-ярко от мъждукащата скала.

На навигационната карта за този район, която внимателно бях проучил предварително, не бяха отбелязани подводни течения. Затова подводният ни маршрут изглеждаше относително прост – от подводницата до сборното място на брега. Но предвид разстоянието от 2 морски мили съществуваше вероятност да се отклоним вляво или вдясно. С приборите, с които разполагахме, грешката можеше да бъде установена едва на брега и ако беше значителна, това допълнително щеше да ни забави при откриване на тайника.

С гърба си усещах, че морето е спокойно. Това улесняваше придвижването. При плуване с комплект №2 под вода основно работят краката и работата на най-мощните мускулни групи – бедрата, увеличава разхода на въздух, затова бяхме тренирани да дишаме бавно, дълбоко и ритмично, с удължено вдишване и кратко издишване. Така се подобрява вентилацията на белите дробове, а това от своя страна спомага за по-доброто насищане на кръвта с кислород. Усилието, което изпитват гръдните мускули при преодоляване на вдишването от дихателния апарат, допълнително изморява. Умора се натрупва и от преодоляването на еластичността на неопреновия костюм.

Продължителния престой в хоризонтално положение на тялото също води до повишаване на съпротивлението на дишане, а от там и до бърза умора на дихателната мускулатура. Затова тактиката ни беше да се движим на метър-два под повърхността на водата. Така пестяхме въздух и удължавахме престоя си под
вода.

Така, когато плуваш, плуваш и плуваш отново – контролираш не само настоящето. Научаваш се да се адаптираш към водната среда и да контролираш бъдещето.
Светещите стрелки на подводния часовник показваха 00:55 часа. Лунните лъчи вече проникваха до пясъчното дъно и очертаваха тъмни петна на водорасли, а може би и отделни камъни. Брегът трябваше да е скалист.

В 01:10 часа подадох глава на повърхността. Пред мен на фона на лунното небе се извисяваше правилния конус на връх Папия. По-близо и малко вдясно, там, където се усещаше едва доловимият дъх на морето, белееше зъберът на сборното място.

Събухме плавниците и внимателно изпълзяхме на плоските хладни камъни. Мокрите следи по тях от ботите ни скоро щяха да изсъхнат. Свалих всичко от комплект №2 – апарата, маската, баластния колан и заедно с плавниците ги оставих при момчетата. Трябваше да открия опознавателния знак на тайника. След кратко лутане между скалите го открих. Върнах се обратно. Отново нарамихме екипировката и се запровирахме между тъмните канари, където граничния патрул никога не минаваше.

Сивата плоча, която по нищо не се различаваше от останалите, отново препречи лъча на фенерчето. Спряхме и аз бавно я отместих. Под нея зейна тъмна празнина. Протегнах ръка и тесния лъч освети приказно богатство – въоръжението и снаряжението ни за следващите 5 денонощия в „тила на противника”.

Бързо се преоблякохме и прибрахме леководолазната екипировка в пещерата.

02:50 часът. От водата изплуваха две черни глави. Подадох три къси светлини с фенерчето и двете сенки се плъзнаха към нас.

Нощният десант вървеше към своя логичен, успешен край. Много преди прага на зазоряването щяхме отново да се потопим, но този път в дебрите на Странджа. А след нас оставаше пътеката от подводното дуло на торпедния апарат до каменната гръд на планината, проправена за първи път от българи.