В заповяданото по предварителния разчет време наближихме района, в който трябваше да преминем през първата линия на противника. Движехме се по левия бряг на дълбоко дере, когато лекият утринен ветрец, донесе до влажния ми нос мирис на дим. Подадох сигнал на Стаера да остане на място, а аз продължих лезешком напред. На петдесетина метра пред мен проблесна огън. Примъкнах се още десетина метра и тогава на фона на пламъците ясно се очертаха две лежащи фигури. Точно в срещуположната посока, на десния бряг, мъждукаше друг огън. Върнах се при Стаера и по станцията за вътрешна връзка подадох сигнал на групата да се приближи към нас. Докладвах за разположението на постовете по двата бряга и предложих на командира аз и Стаера да осигурим преодоляването та засадата от групата по дъното на дерето.

Бавно, сантиметър по сантиметър се спуснахме надолу. И се притаихме в храстите на двата бряга, така че всеки от нас да следи за своя огън и да вижда разположението на преминаващата под нас останала част от групата.

Първият премина точно в 04:00 часа. А след него вторият, третият … Всички се изнизаха, без някой от постовете да се раздвижи. Преминахме и ние и се присъединихме към останалите. Вече съвсем се разсъмна. Придвижихме се още малко, докато дерето се разклони. По средата се издигаше полегат склон, обрасъл с мешова гора. Спряхме за почивка. Установихме връзка с командира на поделението, който се намираше в развърнатия полеви щаб на генерал Борачев. Когато командирът на групата докладваше, че сме преодолели засадата, по недоспалото му лице се четеше видимо задоволство от добре свършената работа. Постепенно усмивката му помръкна – бяха му разпоредили да се върнем обратно и да обозначим с фанфари, фойерверки и литаври преминаването си. Бесен от разпореждането, Шопа извади от командирската си чанта топографската карта на района. Вече без фенерче можехме да определим мястото, където се намирахме. Обстановката беше тревожна. На около километър и половина от тук по направлението ни за придвижване се намираше Големият завой. На картата той приличаше на огромна подкова по периферията, на която бях струпани около 2000 души. Психически бяхме подготвени за влизане в този капан, но сега ни нареждаха да захапем примамката, която благоразумно бяхме заобиколили.

Тръгнахме обратно със Стаера. Когато стигнахме под двата все още тлеещи огъня, той запали голямата димка. Нямаше вятър и обилният жълтеникав дим се издигна нагоре, но привлечен от братовчедите си, се раздели на две, забулвайки червените им езици. Продрано кашляне продъни пустото дере и за да не помислят пазачите, че по невнимание са подпалили гората, взривих двестаграмова тротилова шашка. Стояхме прави и без да се крием, се наслаждавахме на ефекта от преждевременното разбуждане на постовите. За съжаление удоволствието беше кратко. Като по команда от двата бряга едновременно с крясъци: „Ваш та мама шумкарска? Тук ли сте биле, бе хаймани?” – се заспускаха едновременно кафеникави фигури.

С прибежки се изтеглихме по склона между двете дерета. Точно тогава пред нас се разнесоха отделни гърмежи, после затракаха картечници и всичко се сля в непрекъснат тънтеж – групата беше попаднала в засадата. Не можехме да продължаваме след тях, затова избрах място за позиция и залегнахме. Исках да видя преследвачите и ако са малко, да се измъкнем покрай тях. От дерето изскочиха първите и се развърнаха във верига. След тях прииждаха и други – кафява маса изпълни подножието. Не бяха запасняци. Измъкнах от пазвата си останалата ми тротилова шашка, която беше приготвена като ръчна граната. Запалих късия фитил и я хвърлих към настъпващите. Тя падна на двадесетина метра пред веригата, търкулна се и избухна. Веригата се изгуби в дъбовата шума. Няколко минути лежаха и не помръдваха.

– Стани! Напред! – разнесе се команда и отново ни емнаха.

Отстъпвахме заднешком, като пускахме от време на време къси автоматични редове от хълбок. Но стрелбата не ги впечатляваше, знаеха, че патроните са халосни. Продължавах да се оглеждам вляво и вдясно към стръмните брегове на оврага, очаквах и оттам да се появят нови кафяви попълнения. Разстоянието между нас и преследвачите застрашително бе намаляло, когато се спънах в неща кръгло. Наведох се, беше камък. Нещо ми светна. Взех го и го хвърлих надолу към най-близкия, навярно старшия на командата. Той се метна встрани, но успя да изкрещи:

– Залегни!

Осигурихме си няколко минути комфорт. Възвишението свърши и се озовахме пред празно място. Вляво се издигаше невисоко възвишение, обрасло с млада борова гора. Вдясно и напред полянката беше обградена от рехава дъбова гора. Реших да прекосим бегом откритото пространство и след тава да заобиколим хълма.
Междувременно стрелбата откъм Завоя беше стихнала. Тъкмо бяхме по средата на полянката, когато отдясно изскочиха петима. Мигновено завихме наляво и с главите наред се хвърлихме в плътната маса от борови иглички и сплетени клони. Пуснах Стаера напред и се обърнах. Отделението беше по петите ни. Почти от упор изстрелях дълга се рия. Трески от халостните куршуми като сноп излетяха от дулото на автомата. Най-близките изреваха. Поне те нямаше да продължат, а с останалите в гъсталака щяхме да се справим някак си. На четири крака настигнах Стаера. Лъкатушейки покрай ниско оголените стволове на младите дръвчета, най-после се измъкнахме от боровата гора. Спряхме и се ослушахме. Никой не ни преследваше. Продължихме през широколистна гора и 15 минути след края на учението по план, в 09:15 часа, си позволихме открито да прекосим асфалтовия път между Харамията и с.Бенковски. Тъкмо пресичахме и от запад се зададе синя милиционерска „волга”. Вътре имаше само един старшина, който, като ни видя, настъпи педала и отпраши с „мръсна газ”. Спряхме на десетина метра от пътя, за да осъществим връзка с командването и да уговорим време и място за присъединяване към групата, ако от нея въобще бе останало нещо. Тъкмо се мъчех с антената „Куликов”, когато зад гърба ни изсвириха рязко спирачки. Обърнахме се едновременно. Камион със запасняци спря буквално на десетина метра от нас. И отново познатото: „Пипнахме ли ви! Ваш та мама!” Изясняването на отношенията не беше в наша полза и затова си плюхме на петите надолу през трънаците. В движение успях да прибера радиостанцията и антената в калъфа. Но в залисията стъпих в дупка. Претъркулих се няколко пъти през глава и когато се изправих, вече бях на брега на дълбок овраг. Стаера беше стигнал дъното. Едва изпълзях на другия бряг. При всяко стъпване с десния крак, огнени стрели святкаха пред очите ми и се забиваха обратно в глезена, който издуваше кубинката.

Хъсът и настървението на запасняците стигнаха само до брега, по който преди броени минути се спуснахме по задници. Стръмната урва охлади щенията им. Но можеха да намерят околен път, затова им обърнахме гръб и потънахме в гората. След около час усилен преход спряхме да проверя състоянието на глезена си. Моравочервеният оток беше изпълзял чак над кубинката. Нямаше смисъл да я събувам – така тя играеше роля на поддържаща шина.

Към 11:30 часа стигнахме крайезерния път. Болката в крака се търпеше, но реших да спрем някакво превозно средство, с което да стигнем до района на поделението. Като по поръчка се появи празен самосвал. Респектиран от маскировъчната ни униформа, шофьорът спря, а ние бързо се настанихме в металната каросерия.

Тъкмо се радвахме на комфорта, с който се придвижвахме, когато зелена „Ниса”, пълна с милиционери, се изравни с нас. Помахахме им предизвикателно. Тогава старшият им се показа от кабината и направи знак на „нашия” шофьор да спре. Той от своя страна обърна глава към мен и ме попита какво да прави. Казах му да продължи, понеже те са от „нашите”. Продължихме, но „нисата” неотклонно ни следваше и беше само въпрос на време и място, където да ни спрат окончателно. Използвах паузата и инструктирах Стаера – каквото и да става, да стои близо до мен и да прави това, което правя и аз. След поредния завой, вдясно от пътя се показа уширение. „Нисата” веднага ни изпревари и застана напреко на пътя. От нея изскочи милиционер с палка и направи знак на „водача ни” да спре на уширението. От купето на пикапа се изсипаха още седмина милиционери с куче, което държаха на повод. Наперен старшилейтенант ни заповяда да слезем и да се качим в тяхната кола.

– Другарю ст.лейтенант, учението приключи в 09:00 часа. Сега е 11:45, в качеството си на какъв ни заповядвате? – на свой ред попитах аз, като се стремях да спазвам военната вежливост.

– Слизайте или ще стрелям! – продължи да разпорежда той.

Докато гледах дребничката му фигура, размахваща ТТ /7,62 мм., пистолет „Тулский Токарьов”/, какъвто лежеше и в моя кобур, реших да продължа неговата игра на нерви. Заредих демонстративно автомата, облакътих се на кабината и заявих: 

– И аз ще стрелям! – но ясно си давах сметка, че така не можем да
продължаваме до безкрай.

Не бяхме сами с милиционерите. Горкият шофьор сигурно изпълняваше план, а и до него седеше жена. Затова кимнах на Стаера и слязох. Като се стремях да не куцам, насочих срещу милиционерите готовото за стрелба оръжие. Така ги държах на дистанция. Бяха образували полукръг, а в средата им скачаше и ръмжеше срещу нас огромният пес. Докато продължавах словесната престрелка и отстъпвах встрани, с едното око оглеждах крайпътните храсти. Тогава матросът не издържа, огъна се и отиде при тях. Могъща беше по онова време народната милиция – изпълняваха се безпрекословно всичките и разпореждания. Ненадейно зад гърба на противниците ми спря лек автомобил. Използвах настаналата суетня и скочих в канавката. Претъркулих се в къпинака, изправих се и хукнах. Когато се обърнах, двама от състава на мобилната група с кучето бяха на тридесетина метра след мен – трима срещу един. Сиво-черното животно тежеше най-малко 60 килограма. Нямах друг избор освен да им избягам.

При следващото обръщане назад видях, че овчарката е освободена от повода и се намира по средата на разстоянието между мен и милиционерите. Първата мисъл, която мина през главата ми, беше, че имам време да го убия, преди двамата да ме настигнат. След стотина метра отново погледнах към кучето. Голямата му глава беше ниско, а изплезеният език се влачеше по земята. Нямах време да разсъждавам дали е уморено или далеч от водача си се чувства несигурно. Ободряващо беше, че разстоянието помежду ни не се беше променило. Скочих в дълбокия овраг, който се изпречи на пътя ми, и изгубих преследвачите от погледа си. По песъчливото му дъно течеше вода. Тръгнах срещу бързото течение, което услужливо отмиваше отпечатъците ми. Направих широка дъга и излязох от оврага. От преследвачите ми нямаше и следа. Прекосих масив от млади лозя и се озовах до оградата на МСРО.

Половин час след мен в поделението се прибра Художника. Той успял да се отскубне от мъртвата хватка на „подковата”. По неговите думи, след като първите двама пресекли шосето, отвсякъде започнали да изскачат милиционери, запасняци и цивилни. Едва натиснали спусъците по един път и започнала неравна схватка – един срещу десетки. Поясни хвърляния, ритници, крошета, ъперкъти, ахкания, охкания, примесени с лая на озверелите кучета – всичко се превърнало в едно кълбо от тела, люшкащо се сред гората.

По-късно се върнаха и останалите. Гледах ожулените им зачервени от възбуда лица,съдраните им от схватките дрехи. Слушах накъсания им разказ за
случилото се и когато стигнаха до това, как на бели покривки им поднесли сандвичи с луканка, устата ми се напълни със слюнка. Преглътнах я на сухо. Туптящата болка в глезена ми беше по-сладка от генералската закуска.