ПРЕЗ ВОДИ И ГОРИ
I. В МОРЕТО
Малкият катер се носеше като призрак. Нищо не се виждаше. Лепкава мъгла покриваше всичко и като че ли извираше от тясната и студена палуба.
Само преди петдесет минути бяхме стоварили лъжлив десант – две гумени лодки с по един гребец – пред устието на Сухото дере. Те трябваше да отклонят вниманието на противника от истинските действия на групата.
Мълчаливо започнахме да се подготвяме за подводно спускане от борда на катера. Облякохме на голо вълнените трика и осукахме телата си с върви, за да не провисва мократа материя. Когато всички бяха готови и се клатеха по леера на левия борд, започнах последната проверка на екипировката им. Групата, заедно с мен и Командира, се състоеше от осем души. Съставът беше разнороден – матроси първа, втора и трета година, но като разузнавачи всички, включително и ние като командири, бяхме само на няколко месеца специално обучение. Затова внимателно проверявах всеки, като обръщах особено внимание на налягането в бутилките, правилното закрепване на баластния колан, наличието на нож и прогонването на цялостното снаряжение. Когато се убедих, че всичко е наред, подадох сигнал за скок и скочих пръв.
Пролетното море отначало опърли настръхналата ми кожа, а после впи студени пръсти в гърлото ми. Нямах време да се занимавам с капризите на тялото си. Обърнах се и се огледах за останалите. Преброих седем глави и ми олекна. Подадох сигнал за сбор, но две от главите не помръднаха. Събрах групата около командира и заплувах към двамата. По предварителна уговорка катерът направи поворот и също подходи към нас. А противникът сигурно вече коригираше мерниците си.
Когато ги доближих, видях, че това са Ченко и Футболиста. Бяха изпаднали в шок от студената вода и всеки момент можеха да се отправят към дъното. Бръкнах до пояса на първия, освободих баластния му колан, повторих същото и с Футболиста и като ги обърнах по гръб, хванах конзолите на апаратите им и заплувах към подхождащия катер. Помогнах на екипажа да измъкне от водата вкочанените тела на момчетата и се върнах при групата.
Поех края на съединителното въже, уверих се, че всички са добре и обърнах палеца на дясната си ръка надолу. Тихо потънахме. На два метра под повърхността преустанових спускането, поех водачеството и стабилизирах фосфоресциращата стрелка на подводния компас на 270 градуса. От плътно прилепналото ми трико горе на повърхността, сега беше останала само намотаната връв, другото висеше и пречеше на движенията ми.
Въпреки ритмичните енергични движения на краката всяка фибра на тялото ми трепереше. Ако не беше гумената захапка, тракането на зъбите ми сигурно щеше да се чуе на брега. От време на време подръпвах въжето, за да проверя самочувствието на момчетата и началството. Справяха се добре…, но докога?
Ръцете ми се заплетоха във водорасли и след миг коленете ми докоснаха дъното. Нямаше смисъл да държа останалите във водата, докато проверя пустия бряг, затова подадох по въжето условния сигнал, изправихме се и свалихме плавниците във водата. С безчувствени стъпала, клатейки се като пингвини, излязохме от водата.
Огледах се… Брегът заплашително мълчеше, но скоро различих белезите на тайника и поведох групата към разцепения камък. Поставихме в тясната ниша водолазната екипировка и се преоблякохме. Заличихме следите по пясъка и потънахме в мъглата. Докато катерехме отвесния бряг, до ушите ни достигаха само недоволните въздишки на негостоприемното нощно море.
II. В ЧЕРЕШОВАТА ГРАДИНА
Малко преди полунощ, още с преминаването на „зелената граница”, дъждът ни удари с всичка сила. Потоци вода заливаха дъбовата гора и короните на дърветата шумяха като придошла река. Човек можеше да се удави, както стои прав, но ние се движехме, по-точно отново плувахме. Съжалявах само, че оставих маската и шнорхела си в тайника.
Както винаги се движех на върха на челния дозор. Тук можех да вземам незабавни решения, без да се налага да тълкувам сигналите от ръцете на друг. По този начин свеждах времето за реагиране до крайния минимум, а оттам нататък всички действия на групата като цяло се ускоряваха.
Мисията, която ни тласкаше напред вече втора нощ, беше самите ние да се превърнем в диверсанти, за да проверим контрадействията на най-надеждното формирование на народната власт – народната милиция.
Снощи на брега на морето, макар и с патешка походка, успяхме да ги финтираме. Сега беше ред да проверим плътността на кордона, който бяха разположили северно от село Бенковски, за да преградят пътя ни към военния завод.
За да са по-близо един до друг и да не клюмат в късната доба, генерал Борачев беше разпоредил подчинените му да се съсредоточат в полоса с размери 800 метра по фронта и стотина метра в дълбочина. Това беше черешовата градина на селото. Точно тук, като внимаваме да не настъпим някого, в интервала между 01:00 и 02:00 часа трябваше да вденем индийската нишка на диверсионната група.
Въпреки, че дъждът продължаваше да се лее, пред очите ми леко просветна. Спрях и докато се опитвах да се ориентирам, в гърба ми се блъсна вторият дозорен. Бяхме застанали точно срещу разположението на противника. Разделяше ни само дълбок дол. Брегът, на който се намирахме, беше стръмен и обрасъл с гора, а на другия се мержелееха успоредните редици на плодните дръвчета. Часът беше 30 минути след полунощ. Тъкмо щях да се обаждам на ядрото на групата да се придвижи към нас, когато отсреща се раздаде протяжно провикване:
„Изтегля-я-й с-е-е-е!” Сякаш само това чакали, подеха го и други, и смълчаната долина мигом се огласи от нестройни команди.
Изчакахме на място десетина минути, докато нетърпеливите пазители на народното имущество се изтеглят на юг, на сухо и тогава, заслепен от небесния
водопад, направих крачка напред. Кракът ми потъна във влажната пустош и след миг се затъркалях надолу по урвата. Най-после се озовах върху нещо плътно и хлъзгаво. Опрях ръце, но то се размърда и оживя. Разчорлена глава се измъкна под мокрото платнище и докато посегна към нея, от другата страна се надигна и друга. Ръцете ми се вкопчваха в шията на първата, когато върху ни се строполи гърчавото тяло на Стаера. Избутах го към другия край и ми просъсках: „Гърлото, хвани му гърлото!”
Бързо се справихме с изнесения напред секретен пост. Оказаха се запасняци. Без да се церемоним, напъхахме зимните им кепета в устите, като свободните краища завързахме зад главите им, така че да не могат да ги изплюят. Примъкнахме ги до съседни габъра и с лица към стъблата, привързахме ръцете и краката им към дърветата. Сритах вирнатото дуло на леката картечница, дългата цев се преметна през двуногата и полегна кротко в калта. Пътя ни на запад беше свободен.
Вървяхме нагоре през градината и в движение протягахме ръце в шуматите надвиснали клони, късахме недозрелите плодове и тръпчивият им вкус се размиваше от леещата се навсякъде дъждовна вода.
Утрото ни завари в корията южно от село Садово. Дъждът беше понамалял. Две от момчетата опънаха платнище, а под него Морза отвори капака на радиостанцията. Тази Р-350, която бяхме опазили суха в морето, сега се оказа пълна с дъждовна вода и негодна за работа. Радиовръзката с Центъра се провали и за командването на поделението бяхме загубени. Но за Морза невъзможни неща нямаше, не и в неговата специалност. Донесоха още едно сухо платнище и на него нашето момче разглоби съветската радиостанция, болтче по болтче. А това беше забранено в полеви условия. Можеше да се извършва сам лабораторията на специализиран радиозавод. Дори и да проработеше радиостанцията, и двама ни грозяха тежки наказания. Но за нас сега по-важно беше да получим указания за следващите си действия, а за кофите с мастило щяхме да мислим, когато се върнем. Морза продължаваше свещенодействията си. Измъкна от бойната си готовност суха памучна фланелка, накъса я на тънки ивици и със слонско търпение подсушаваше частица по частица, попиваше микроскопичните капчици и най-малките отвърстия, клеми и контакти. След около два часа, под ловките му ръчици, купчината джунджурии отново се подредиха в сухата вече кутия. Търпението ми беше на привършване, като гледах привидно непохватните му движения, почти му изкрещях да натисне най-после бутона за включване. Зеленото око на потенциометъра ободряващо просветна, радиостанцията отново заработи. Все така спокойно и невъзмутимо Морза пое от ръката ми радиограмата и се зае с настройката на основната честота. Дъждът продължаваше да тропа по зачулените ни глави.
III. В ЗЕМЛЯНКАТА
Стоях пред камара дървени трупи. Дъждът беше спрял. Току-що измитата гора светеше. Невидими птици пърхаха в клоните и гласовете им кънтяха по
зелените сводове на дъбовете.
До краката ми, малко пред подредените трупи, лежаха две 70 – сантиметрови трупчета с диаметър около двадесет сантиметра.
В лявата част на трупите, близо до земята зееше отвор. Току-що в него потъна цялата група. Оставаше и аз да ги последвам, след като за последно огледам наоколо.
Внимателно, заднешком и надолу, спуснах първо краката си през тесния отвор. Когато стъпалата ми достигнаха пода, протегнах ръце навън и придърпах двете дръвца, така че да заемат местата си в готовите за извозване дърва.
Огледах се – вътре беше тясно и влажно. Едва процеждащата се между плътно наредените трупи светлина сивееше и придаваше на лицата мъртвешки цвят. Бяхме като в ковчег, с гърбове, опрени в стените, а краката ни едва се сместваха един до друг. Привидно всички изглеждаха спокойни, даже Морза, затворил очи, като че ли спеше. Предстоеше може би най-трудното – да издържим психически тогава, когато буквално върху главите ни щеше да премине специално обучената част на противника – групата за претърсване. Вероятността да ни открият беше голяма. Корията, наскоро е била прочистена, не предлагаше почти никакво укритие срещу десетките професионални очи на милиционерите и дузината влажни муцуни на немските овчарки. Сърцето ми се свиваше, когато си представях как някое от тези четириноги започне да рие с крака и стръвно да ръмжи около дървения ни камуфлаж.
Спазването на задължителната звукомаскировка, обременено с двете безсънни нощи, все пак вземаше връх над тревожното очакване и лекият унес, който постепенно ме обземаше, беше грубо разсечен от протяжно овчарско провикване:
– Къдя-а-а, проклетници? Ваш тъ мама!
На провикването отговори звънкият глас на пиринчено звънче и след миг четири крачета, вероятно на козичка, изтопуркаха върху дървата. След нея, меко стъпвайки в ланшната шума, се извърволи цяло стадо овце. Тежка, спарена миризма на ярина се спусна в землянката. Никое от четириногите не прояви интерес към прималелите ни от напрежение сърца. И сякаш окончателно да разсее страховете, до ушите ми достигна учестено кучешко дишане, драскане с нокти, ритуално отъркване о десния ъгъл на камарата и маркираща димяща, жълта струйка се отцеди по дъбовата кора.
Новите миризми, които стадото разстла над нас, увеличиха значително шансовете ни за оцеляване и ако допълнителните смески, които разпръснах наоколо, се слееха с тях, мимикрията ни ставаше съвършена.
Безмълвното стоене на едно място беше убийствено. Краката изтръпваха, изсмукващият хлад на влажната земя усилваше болката в гърбовете и трябваше по команда да се обръщаме наляво или надясно. Тегнещата атмосфера от въпроси без отговор пришпорваше въображението на всеки: „Кога ли ще дойдат? Ще ни открият ли? Как ще реагират?…
Отначало чухме подвиквания. После разговори на висок глас. Накрая изострените ни сетива започнаха да отмерват притъпените от шумата тежки стъпки. Една, две, три… От двете ни страни се докато накрая се изравниха с леговището. Чувах ударите на сърцето си. Струваше ми се, че и ония горе го чуват и затова спряха. Козината ми настръхна и вече се виждах оголил зъби срещу злорадите подхилквания на преследвачите: „Набарахме ли ви най-после юнаци!”… Миговете на очакване, като че ли нямаха край.
– Напред, продължава-а-ай!
Дългоочакваната заповед ни извади от вцепенението. Отдъхнахме си.
Гърбът ми отново се беше схванал. По размърдването на момчетата разбрах, че и с тях е така. Със знаци ги убедих да потърпят още малко и добре, че го направих, защото цветиста псувня по наш адрес отново ни прикова към стените.
Нима се връщаха!? Но по невъздържания жаргон и колоритен диалект разбрахме, че това са запасняци. Без много да се притесняват, те роптаеха срещу началниците си, които ги държали вече пети ден в гората заради нас. Молех се само дано на някого не му харесат дървата за огрев или за дървен материал и се спре да огледа тъкмо нашата фигура. Но страховете ми се оказаха напразни – и тези отминаха. Сега не им беше до мокри трупи. Ако не заловяха диверсантите, нямаше да ги освободят от тежкия запас.
IV. ВКУСЪТ НА ГЕНЕРАЛСКАТА ЗАКУСКА
Когато най-после се решихме да напуснем укритието, навън вече беше тъмно. Далеч, някъде на север, в района на Големия завой ни очакваше противникът. Там в ранните утринни часове отново трябваше да преодолеем линиите на загражденията му.
Сверихме часовниците и компасите с Командира на групата и отново заех мястото си в челния дозор заедно със Стаера. Парцаливите облаци, които влачеха краищата си над гората, скоро ни скриха от останалите.
В заповяданото по предварителния разчет време наближихме района, в който трябваше да преминем през първата линия на противника. Движехме се по левия бряг на дълбоко дере, когато лекият утринен ветрец, донесе до влажния ми нос мирис на дим. Подадох сигнал на Стаера да остане на място, а аз продължих лезешком напред. На петдесетина метра пред мен проблесна огън. Примъкнах се още десетина метра и тогава на фона на пламъците ясно се очертаха две лежащи фигури. Точно в срещуположната посока, на десния бряг, мъждукаше друг огън. Върнах се при Стаера и по станцията за вътрешна връзка подадох сигнал на групата да се приближи към нас. Докладвах за разположението на постовете по двата бряга и предложих на командира аз и Стаера да осигурим преодоляването та засадата от групата по дъното на дерето.
Бавно, сантиметър по сантиметър се спуснахме надолу. И се притаихме в храстите на двата бряга, така че всеки от нас да следи за своя огън и да вижда разположението на преминаващата под нас останала част от групата.
Първият премина точно в 04:00 часа. А след него вторият, третият … Всички се изнизаха, без някой от постовете да се раздвижи. Преминахме и ние и се присъединихме към останалите. Вече съвсем се разсъмна. Придвижихме се още малко, докато дерето се разклони. По средата се издигаше полегат склон, обрасъл с мешова гора. Спряхме за почивка. Установихме връзка с командира на поделението, който се намираше в развърнатия полеви щаб на генерал Борачев. Когато командирът на групата докладваше, че сме преодолели засадата, по недоспалото му лице се четеше видимо задоволство от добре свършената работа. Постепенно усмивката му помръкна – бяха му разпоредили да се върнем обратно и да обозначим с фанфари, фойерверки и литаври преминаването си. Бесен от разпореждането, Шопа извади от командирската си чанта топографската карта на района. Вече без фенерче можехме да определим мястото, където се намирахме. Обстановката беше тревожна. На около километър и половина от тук по направлението ни за придвижване се намираше Големият завой. На картата той приличаше на огромна подкова по периферията, на която бях струпани около 2000 души. Психически бяхме подготвени за влизане в този капан, но сега ни нареждаха да захапем примамката, която благоразумно бяхме заобиколили.
Тръгнахме обратно със Стаера. Когато стигнахме под двата все още тлеещи огъня, той запали голямата димка. Нямаше вятър и обилният жълтеникав дим се издигна нагоре, но привлечен от братовчедите си, се раздели на две, забулвайки червените им езици. Продрано кашляне продъни пустото дере и за да не помислят пазачите, че по невнимание са подпалили гората, взривих двестаграмова тротилова шашка. Стояхме прави и без да се крием, се наслаждавахме на ефекта от преждевременното разбуждане на постовите. За съжаление удоволствието беше кратко. Като по команда от двата бряга едновременно с крясъци: „Ваш та мама шумкарска? Тук ли сте биле, бе хаймани?” – се заспускаха едновременно кафеникави фигури.
С прибежки се изтеглихме по склона между двете дерета. Точно тогава пред нас се разнесоха отделни гърмежи, после затракаха картечници и всичко се сля в непрекъснат тънтеж – групата беше попаднала в засадата. Не можехме да продължаваме след тях, затова избрах място за позиция и залегнахме. Исках да видя преследвачите и ако са малко, да се измъкнем покрай тях. От дерето изскочиха първите и се развърнаха във верига. След тях прииждаха и други – кафява маса изпълни подножието. Не бяха запасняци. Измъкнах от пазвата си останалата ми тротилова шашка, която беше приготвена като ръчна граната. Запалих късия фитил и я хвърлих към настъпващите. Тя падна на двадесетина метра пред веригата, търкулна се и избухна. Веригата се изгуби в дъбовата шума. Няколко минути лежаха и не помръдваха.
– Стани! Напред! – разнесе се команда и отново ни емнаха.
Отстъпвахме заднешком, като пускахме от време на време къси автоматични редове от хълбок. Но стрелбата не ги впечатляваше, знаеха, че патроните са халосни. Продължавах да се оглеждам вляво и вдясно към стръмните брегове на оврага, очаквах и оттам да се появят нови кафяви попълнения. Разстоянието между нас и преследвачите застрашително бе намаляло, когато се спънах в неща кръгло. Наведох се, беше камък. Нещо ми светна. Взех го и го хвърлих надолу към най-близкия, навярно старшия на командата. Той се метна встрани, но успя да изкрещи:
– Залегни!
Осигурихме си няколко минути комфорт. Възвишението свърши и се озовахме пред празно място. Вляво се издигаше невисоко възвишение, обрасло с млада борова гора. Вдясно и напред полянката беше обградена от рехава дъбова гора. Реших да прекосим бегом откритото пространство и след тава да заобиколим хълма.
Междувременно стрелбата откъм Завоя беше стихнала. Тъкмо бяхме по средата на полянката, когато отдясно изскочиха петима. Мигновено завихме наляво и с главите наред се хвърлихме в плътната маса от борови иглички и сплетени клони. Пуснах Стаера напред и се обърнах. Отделението беше по петите ни. Почти от упор изстрелях дълга се рия. Трески от халостните куршуми като сноп излетяха от дулото на автомата. Най-близките изреваха. Поне те нямаше да продължат, а с останалите в гъсталака щяхме да се справим някак си. На четири крака настигнах Стаера. Лъкатушейки покрай ниско оголените стволове на младите дръвчета, най-после се измъкнахме от боровата гора. Спряхме и се ослушахме. Никой не ни преследваше. Продължихме през широколистна гора и 15 минути след края на учението по план, в 09:15 часа, си позволихме открито да прекосим асфалтовия път между Харамията и с.Бенковски. Тъкмо пресичахме и от запад се зададе синя милиционерска „волга”. Вътре имаше само един старшина, който, като ни видя, настъпи педала и отпраши с „мръсна газ”. Спряхме на десетина метра от пътя, за да осъществим връзка с командването и да уговорим време и място за присъединяване към групата, ако от нея въобще бе останало нещо. Тъкмо се мъчех с антената „Куликов”, когато зад гърба ни изсвириха рязко спирачки. Обърнахме се едновременно. Камион със запасняци спря буквално на десетина метра от нас. И отново познатото: „Пипнахме ли ви! Ваш та мама!” Изясняването на отношенията не беше в наша полза и затова си плюхме на петите надолу през трънаците. В движение успях да прибера радиостанцията и антената в калъфа. Но в залисията стъпих в дупка. Претъркулих се няколко пъти през глава и когато се изправих, вече бях на брега на дълбок овраг. Стаера беше стигнал дъното. Едва изпълзях на другия бряг. При всяко стъпване с десния крак, огнени стрели святкаха пред очите ми и се забиваха обратно в глезена, който издуваше кубинката.
Хъсът и настървението на запасняците стигнаха само до брега, по който преди броени минути се спуснахме по задници. Стръмната урва охлади щенията им. Но можеха да намерят околен път, затова им обърнахме гръб и потънахме в гората. След около час усилен преход спряхме да проверя състоянието на глезена си. Моравочервеният оток беше изпълзял чак над кубинката. Нямаше смисъл да я събувам – така тя играеше роля на поддържаща шина.
Към 11:30 часа стигнахме крайезерния път. Болката в крака се търпеше, но реших да спрем някакво превозно средство, с което да стигнем до района на поделението. Като по поръчка се появи празен самосвал. Респектиран от маскировъчната ни униформа, шофьорът спря, а ние бързо се настанихме в металната каросерия.
Тъкмо се радвахме на комфорта, с който се придвижвахме, когато зелена „Ниса”, пълна с милиционери, се изравни с нас. Помахахме им предизвикателно. Тогава старшият им се показа от кабината и направи знак на „нашия” шофьор да спре. Той от своя страна обърна глава към мен и ме попита какво да прави. Казах му да продължи, понеже те са от „нашите”. Продължихме, но „нисата” неотклонно ни следваше и беше само въпрос на време и място, където да ни спрат окончателно. Използвах паузата и инструктирах Стаера – каквото и да става, да стои близо до мен и да прави това, което правя и аз. След поредния завой, вдясно от пътя се показа уширение. „Нисата” веднага ни изпревари и застана напреко на пътя. От нея изскочи милиционер с палка и направи знак на „водача ни” да спре на уширението. От купето на пикапа се изсипаха още седмина милиционери с куче, което държаха на повод. Наперен старшилейтенант ни заповяда да слезем и да се качим в тяхната кола.
– Другарю ст.лейтенант, учението приключи в 09:00 часа. Сега е 11:45, в качеството си на какъв ни заповядвате? – на свой ред попитах аз, като се стремях да спазвам военната вежливост.
– Слизайте или ще стрелям! – продължи да разпорежда той.
Докато гледах дребничката му фигура, размахваща ТТ /7,62 мм., пистолет „Тулский Токарьов”/, какъвто лежеше и в моя кобур, реших да продължа неговата игра на нерви. Заредих демонстративно автомата, облакътих се на кабината и заявих:
– И аз ще стрелям! – но ясно си давах сметка, че така не можем да
продължаваме до безкрай.
Не бяхме сами с милиционерите. Горкият шофьор сигурно изпълняваше план, а и до него седеше жена. Затова кимнах на Стаера и слязох. Като се стремях да не куцам, насочих срещу милиционерите готовото за стрелба оръжие. Така ги държах на дистанция. Бяха образували полукръг, а в средата им скачаше и ръмжеше срещу нас огромният пес. Докато продължавах словесната престрелка и отстъпвах встрани, с едното око оглеждах крайпътните храсти. Тогава матросът не издържа, огъна се и отиде при тях. Могъща беше по онова време народната милиция – изпълняваха се безпрекословно всичките и разпореждания. Ненадейно зад гърба на противниците ми спря лек автомобил. Използвах настаналата суетня и скочих в канавката. Претъркулих се в къпинака, изправих се и хукнах. Когато се обърнах, двама от състава на мобилната група с кучето бяха на тридесетина метра след мен – трима срещу един. Сиво-черното животно тежеше най-малко 60 килограма. Нямах друг избор освен да им избягам.
При следващото обръщане назад видях, че овчарката е освободена от повода и се намира по средата на разстоянието между мен и милиционерите. Първата мисъл, която мина през главата ми, беше, че имам време да го убия, преди двамата да ме настигнат. След стотина метра отново погледнах към кучето. Голямата му глава беше ниско, а изплезеният език се влачеше по земята. Нямах време да разсъждавам дали е уморено или далеч от водача си се чувства несигурно. Ободряващо беше, че разстоянието помежду ни не се беше променило. Скочих в дълбокия овраг, който се изпречи на пътя ми, и изгубих преследвачите от погледа си. По песъчливото му дъно течеше вода. Тръгнах срещу бързото течение, което услужливо отмиваше отпечатъците ми. Направих широка дъга и излязох от оврага. От преследвачите ми нямаше и следа. Прекосих масив от млади лозя и се озовах до оградата на МСРО.
Половин час след мен в поделението се прибра Художника. Той успял да се отскубне от мъртвата хватка на „подковата”. По неговите думи, след като първите двама пресекли шосето, отвсякъде започнали да изскачат милиционери, запасняци и цивилни. Едва натиснали спусъците по един път и започнала неравна схватка – един срещу десетки. Поясни хвърляния, ритници, крошета, ъперкъти, ахкания, охкания, примесени с лая на озверелите кучета – всичко се превърнало в едно кълбо от тела, люшкащо се сред гората.
По-късно се върнаха и останалите. Гледах ожулените им зачервени от възбуда лица,съдраните им от схватките дрехи. Слушах накъсания им разказ за
случилото се и когато стигнаха до това, как на бели покривки им поднесли сандвичи с луканка, устата ми се напълни със слюнка. Преглътнах я на сухо. Туптящата болка в глезена ми беше по-сладка от генералската закуска.