От баща си знаех, че корените на родът ни са някъде в района около Тополовград. Затова насочих търсенията си в тази посока, но и до днес (12.VІ.2017 г.) не съм успял да локализирам родното село на дядо Милко.

През 2001 година научих, че в град Ямбол живее мъж с фамилия Гюнгюрмезов, който обаче бил болен и не успях да разговарям с него по телефона. Говорих само със съпругата му (по-късно разбрах, че му е втора жена). Едва през пролетта на 2005 година успях да посетя град Ямбол. Когато приближих къщата на въпросния еднофамилник за голямо съжаление видях некролог – Димитър Гюнгюрмезов бе починал само преди няколко дни. От съпругата му разбрах, че имал по-голям брат, който починал преди няколко години. Разказа ми за баща му Тодор Николов Гюнгюрмезов. Той бил висок рус със светли очи. Участвал активно в изграждането на ТКЗС (трудово кооперативно земеделско стопанство) в Ямболско като счетоводител. Но след като разбрал истинската същност на новата власт, възроптал и бил интерниран в Белене. Клетата жена с болка си спомняше как със свекърва си лекували израненото му тяло след пускането му от „трудово-възпитателния лагер”.

Така след като не успях да науча нищо повече за роднините на дядо Милко си позволих в книгата да митологизирам образа на дядо Петър – бащата на дядо Милко.

Като изследвах родословното дърво, разбрах че името Михо е някак нехарактерно в именуването и затова си позволих да привнеса в разказа уста Михо.

Сега, когато пиша тия редове, много ми се иска някой по-прозорлив от мен да успее да надникне по-дълбоко в отминалите времена, за да може светлината на истината да огрее идващите дни.

От леля Кръстина научих, че семейството на дядо Милко е пребивавало известно време на територията на днешна Молдова. Тя разказваше, че жена му (името и месторождението и научих доста по-късно със съдействието на снаха ми Величка) се възмущавала от това, че местните нямали нужници и „наторявали” директно дворищата си. Затова тя непрестанно му натяквала да се върнат в България, защото не можела да комшува с друговерци и хора с толкова ниски хигиенни навици.
А нещото от разказите за рода, което ме порази най-много (тогава бях още дете) беше, че дядо Милко е бил изяден от вълците някъде в Добруджа и от него останали само калеврите му. Когато през 2003 година за втори път посетих района на село Житница със себе си водех и леля Кръстина, леля Йордана и чичо Петър. Не разбрах дали мястото ги впечатли с нещо, но останаха възхитени от гостоприемството на баба Кана. И тримата споделиха, че сякаш са се върнали в детството си – толкова подредбата на къщата и обноските на старата жена им приличали на тези, които са запомнили от бащината си къща. Пак тогава взех пръст от предполагаемото лобно място на дядо Милко и я насипах в дървена кутийка. Със специален ритуал във варненската църква „Света Петка” „осветихме” тази пръст и после заедно с импровизираната урничка я зарових в гроба на неговия внук и мой дядо – Христо в град Суворово.

Много по-късно ми попадна книга за историята на моето родно село. В нея авторите коректно изброяваха семействата и фамилиите, които са се заселили в селото в периода 1812-1840 г. – от къде са дошли и с какво са се занимавали преди това. За нашия род се споменаваше само с едно изречение за това, че са пребивавали известно време в Молдова, после в Добруджа и след това са се заселили в село Везир Козлуджа. Това ме мотивира да започна свое изследване на родовите корени. В музея на Възраждането в гр.Варна попаднах на книгата на свещеник Христо Иванов – „Летописна книга за миналото на село Козлуджа”. В нея открих, че след завръщането от Молдова дядо Милко се заселва в село Базаурт област Добричка. Проблемът възникна, когато отидох в градската библиотека на град Добрич и там разбрах, че село Базаурт всъщност е бил бейски чифлик състоящ се от три села – Малък Базаурт – днешното село Житница, Среден Базаурт – днешното село Тянево и Голям Базаурт – несъществуващото днес село Горско. В село Житница се запознах с най-старата жена в селото (тогава 2003 г.) баба Кана. Тя ми разказа, че нейната баба и казвала да не замръква с другите деца в северния край на селото, защото там в една голяма зима, един чиляк го изяли вълците…

Другото лично мое предположение е свързано с голямата разлика от 9 (девет) години между раждането на дядо Петър и дядо Христо. Според мен през това време баба Ивана е била болна.

Трябва да съм бил на 4-5 години, когато аз също посетих параклисчето на „Св.Марина” заедно с родителите си. Споменът ми е за кервани от каруци, които се точеха по прашния път. Вечерта стари и млади влизаха в параклиса да запалят свещ и да се помолят за здраве и успокоение на близки и сродници. После се отбиваха до извора, откъдето вадеха с кепчак вода и пиеха за здраве. А през нощта другите може би са участвали в среднощното бдение, но мен ме сложиха да спя в каруцата.
Песента ”Нягол на Милка думаше” беше любима песен на баща ми. На семейни празници той я пееше сам, а понякога и в дует с майка. Бил я научил от дядо Христо. Той също пеел много-добре и знаел много песни, но и в най-ранните ми години, в които се помня, той вече не пееше, само когато понякога работеше нещо си подсвиркваше с уста.

Искам да кажа и няколко думи защо се спрях на това заглавие на книгата.

Тричленното семейство на дядо Милко излиза от Тракия под фамилното име Гюнгюрмезови.

Когато синовете му, малката Стойка и баба Ивана излизат от Добруджа те носят тежкото име Куртбасански (загинал в битка с вълци).

Доста по-късно, вече в село Везир Козлуджа, когато дядо Христо се заергенява и започва да участва в борбите с най-големите турски и български пехливани по онова време и да печели двубоите с тях, получава прозвището „Чакъроолу” (Пъстроокият, Светлоокият пехливан).

Очите на баща ми също бяха сини, моите са зелено-сиви, тези на брат ми сини, а очите на сина и дъщеря ми също са сини…

Обръщам се към теб, ЧИТАТЕЛЮ мой, повдигни гранката, която ти е най-близка от разклоненото дърво на рода, вдъхни и живот и я направи могъщ клон
в короната на Вечното дърво на живота!