Авитохол възмъжаваше и когато стана на дванадесет години, баща му го извика при себе си.

–           Време ти е да научиш повече за конете. – Като видя озадаченото изражение на сина си, той с усмивка допълни: – За истинските коне! Сега ще отидем до кишинията на юк боила Барън. От незапомнени времена неговите предци са се занимавали с отглеждане на коне. Разправят, че от техните конюшни Великият кан Богатур е получил коне за разплод. Но докато стигнем искам да ти кажа с какво техните коне са привличали древните владетели и военачалници: На първо място с пъргавината. Преданията говорят, че кон от тяхната порода бил способен да изпревари сокол. На второ място – удобните за конника походки на тези коне – пружиниращ ходом, бръснещ тръст, мощен галоп и съвършен раван. На трето място – необикновена издръжливост, сравнима единствено с тази на камилата. Ако с любов бъде трениран такъв кон, то той е способен да носи върху себе си и да спасява от преследване своя стопанин няколко денонощия, при минимално хранене и недостатък на вода.

    На четвърто място – забележителна привързаност към стопанина си, изработвана векове. Това са действително верни коне, предани към своите и недоверчиви към чуждите. Това е кон за един стопанин, което е истинското достойнство за бойния кон.

    Има и още едно качество, което предците ценели, защото то можело да спаси живота на конника, коня, а и на цялата конница; това е че тези коне притежават по-изострен слух и обоняние, а понякога да предусещат и стихийни бедствия като бури, виелици, лавини, земетресения.

    Когато изкачиха землистия хълм и пред очите им блесна червения кръг на залязващото слънце те се появиха. Под провикванията на конярите големият табун се насочи към дървеното ограждение. Стотици разноцветни гърбове, блестяха под полегатите лъчи. Имаше белоснежни, бежово-жълти, сиви, огненочервени, светлокафяви и по-тъмни, та чак до непрогледно черни. Стройните им крака танцуваха в нечут за обикновеното ухо ритъм. Широките им гърди, продължаващи в тънки и силни шии, завършваха с малки, красиви глави.

    Неочаквано до тях се изправи стопанина – юк боила Барън.

–           Я каква изненада, при мен са дошли на куп кан и канартикин. – Похвално, похвално, време е да изберем боен кон за канартикин Авитохол.

    Мегистан Кубер сякаш не обърна внимание на титлите, с които бяха удостоени от стопанина, подмина и гъстата руменина, която бе избила по бузите на момчето, а само потвърди: – Да за кон, за истински боен кон сме дошли.

–           Ами приближете се, ваши величества! Не преставаше с тържествения си тон, юк боила – избирайте!

    То и преди появата на стопанина погледите им бяха вперени в красивите животни, но по едно време Авитохол дръпна ръкава на баща си. – Тете искам онзи – и той посочи към златисто-алест жребец. Краката, хълбоците и корема му бяха с цвят на зарафшанско злато, чийто цвят постепенно преливаше нагоре към гърба в огнено-червено, а гривата и опашката му сияеха в златно.

–           А не! Само този не. Вече няколко търговци искаха да го купят, но не се намери човек нито от моите хора, нито от техните да го обязди. Див и опърничав е.

–           Тете, нека и аз да опитам! Вдигна яснозелените си очи към баща си Авитохол.

–           Кане, не му позволявайте! Този йорег ще го погуби! – отново се примоли стопанина.

    Кубер слезе от коня, хвърли юздите му на юк боила и се приближи до сина си и сложи ръка на рамото му.

–           Е, сине, покажи готов ли си да яздиш кон от конницата на „небесните коне!“

    Сякаш само това чакал Авитохол се засили прескочи оградата и се озова сред пръхтящите коне. Те мигом се успокоиха. Тези, които бяха в близост до момчето клатеха глави, някои се умилкваха о разперените ръце на момчето, но всички бяха вперили погледи в него.

    „Има силата на майка си да покорява“ проблясна в главата на Кубер, който следеше действията на сина си.

    Сякаш невидими ръце дърпаха невидими юзди и животните в заграждението като по команда правеха път на момчето към водача си. А той вдигнал гордо глава стоеше в центъра на хергелето и чакаше.

    Авитохол бавно но неотклонно го прибилжаваше. Конят изпръхтя предупредително и понечи да се вдигне на задните си крака.

    „Също като в онази памента вечер“ – отново позабравен спомен опари челото на Кубер. А синът му вече бе застанал току пред силните нозе на животното. Някое време човек и кон се гледаха, сякаш изпитваха силите си. Тогава Авитохол бавно повдигна десницата си. Непокорният жребец отръска малката си глава, и вместо призивно да изцвили, покорно я наведе – жест на пълно подчинение. Авитохол направи крачка, хвана се за гривата и се метна на голия гръб на жребеца. И стана чудото – кон и ездач се сляха в една душа! Двамата се втурнаха между конните редици, усилиха ход, прескочиха оградата и полетяха на воля по злачната морава.

–           Рекох ти кане, този йорег ще погуби момчето ти! – почти проплака Барън.

–           Не се знае, кой кого! – подхвърли загадъчно Кубер. Той изпита истинска гордост при вида на слетите в едно кон и ездач. Русата глава на момчето се беше сляла със златната грива, а зарафшанското злато на фона на червения залез преливаше в огън и сякаш пламък се носеше над стихналата гръд на земята. След като направи огромен кръг „пламъкът“ се насочи към ограждението, постепенно забави ход и след малко пред мегистана и юк боила младият ездач спря запенения жребец, без юзда, само с леко потупване по шията.

–           О, Тангра, и това доживяха да видят очите ми! – плесна с ръце юк боил Барън. Същински Шурале беше този ат, а синът ти го обузда само с едно вдигане на ръката. – Не, не това не е за вярване – продължаваше да се пляска по бедрата стария коневъд.

–           До днес жребецът е командвал табуна, не се е дал на нито един да го обязди, а почувствал волята на Авитохол, го призна за господар. Той му се подчини защото усети в него сродна душа. Това е истината за нашите и твоите коне. И други ездитни породи могат да разбират заповеди, но те не умеят да пазят равновесие като твоите. От коня зависи позицията на ездача, когато се сражава върху животното. Ако жребецът направи дори едно несигурно движение, цялата сила на удара, насочен към противника, ще се измести. Като каза това Кубер погали влажната муцуна на жребеца, като доближи глава до неговата.

–           Баща ти може да те научи неща, които никой друг не може – добави юк боила, който най-после бе дошъл на себе си от преживяното.

    Обучението в казармени условия на момчето продължи. Кубер постепенно му разкри тайната на близкия бой. Когато на шега бяха кръстосали мечове – на Авитохол бе дървен, с бронзова ръкохватка, бащата забеляза, че колкото и умело да борави с ръцете си, краката на сина му са като сковани. Тогава той му обясни колко е важно да се движиш правилно.

–           За да избегнеш ударите на противника, тялото ти трябва да е гъвкаво като тръстика. Когато срещнеш противника тяло в тяло, предимството ти ще бъде не изкусното владеене на оръжието, а бързината и подвижността. Предците ни воювали предимно на кон, но понякога са били принудени да слязат от гърба му и тогава пак са успявали да побеждават.

    Упражненията за овладяване на тялото обсебиха момчето. То постепенно научаваше какво е близък контакт, какво е хватка и какво – лъжливо нападение. Започна да прилага ключовете за обездвижване на противника по-добре от баща си. Знаеше безпогрешно къде са най-слабите места на човешкото тяло. Кубер не го щадеше. Когато синът му лягаше на земята, изтощен от упражненията и открил себе си, той го удряше внезапно.

–           Не се поддавай на болката! – крещеше. – Стани и продължи!

    Понеже се биеха с тояги, попаденията на опитния воин не оставяха други белези по тялото на момчето освен синини.

–           А когато започна да използвам сабя – наставляваше бащата. – Ще те съсека на мига. Не показвай оръжието си! Врагът не бива да го забелязва. Запомни, самото ти тяло е инструмент, носещ смърт. То може да убива по-добре от най-точното острие! Опознай силата му до край, така че дори  да срещнеш няколко човека, да ги повалиш едновременно!

    Така Авитохол научи как да умъртвява противника с един захват, като му пречупи врата с голи ръце, и как да ползва краката си вместо саби.

    Когато Авитохол овладя основните положения на близкия бой, баща му реши, че е време да му подари истинска сабя. Но той не искаше да му даде оръжие, което вече бе служило на друг воин. Затова го заведе при най-добрия кърчия в Термез. Оръжейниците на кан Богатур познаваха тайните на метала и техните наследници прилагаха уменията си тук в новите работилници, създадени от мегистана специално за тях.

    Мъжът, при когото отидоха баща и син, бе пестелив на думи. Любопитното момче надникна в голямото корито, където жълтият цвят на поредната сабя бе угаснал.

–           Защо правиш това? – запита то.

–           За твърдост – кратко отвърна майсторът и се обърна към гостите си.

Лицето му се усмихна едва забележимо, щом видя Кубер.

–           За поправка ли идваш или за друго?

–           Водя ти сина си. Искам да му направиш сабя.

–           Умее ли да я върти?

–           Аз съм му учител!

–           Щом казваш, нека бъде така! – кимна къчията. – Ще му изковем надеждно оръжие.

–           Нека да е здраво и остро. Предстоят му много битки – уж на шега, а всъщност наистина заръча бащата.

–           Защо не говори с нас? – попита момчето, когато излязоха навън.

–           Неговата сила не са думите!.. Знаеш ли кое е най-важното нещо, което трябва да притежава добрият кърчия, сине?.. – Неполучил отговор, бащата продължи: – Чиста душа! Защото металът веднага усеща лошите помисли. Сабята блещука през деня и свети през нощта само ако е изработена от добри ръце. За доброто владеене на такова оръжие са ти нужни повече от десет години обучение.

–           Толкова много?

–           Бързаш ли, сине? За къде? – Бащата го погали по косата със съвсем леко докосване, сякаш да скрие от него своето размекване, и го подкани: – Време е да отидем на площадката за тренировка.

    Така неусетно вървеше времето, и Авитохол се учеше от баща си, но неусетно израстваше като мъж. Наравно с багатур Нукрат участваше във всички състезания, които се устройваха в казармата, и рядко губеше. Тренираше се с всички видове оръжие, познати на българите; упражняваше се в противоборствата и овладя бойните танци, без които нито един воин не би притежавал гъвкавина и сръчност. Беше пръв в стрелбата с лък, седнал заднешком на коня. Бе по-изкусен и по-ловък от всички свои връстници, а дори възрастните мъже трудно го побеждаваха при хвърлянето на аркан.

    Но каквото и да му се случеше пред деня той очакваше с нетърпение свечеряването, когато уморени се прибираха в двореца и сядаха около голямата маса край камината, вечеряха а след това слушаха разказите на баба Химара. Но тази вечер бе по-различна от другите. След като заситиха глада си и се отпуснаха, тя ги изгледа с тъмните си очи, потъмнели не от оглупяване, а от неумолимостта на годините, и прошепна:

–           Не заспивайте преди мен тази вечер! Страх ме е!

–           От какво се боиш, бабо Химара? – грижовно погали ръката и, Зорница.

    Бабата отвори няма уста в подобие на ироничен смях.

–           Не си въобразявайте, че треперя пред сетния си час! Аз отдавна съм готова да отлетя в неземните поселища на Тангра. Не помня да е имало миг от прекалено дългия ми живот, в който да не съм чакала смъртта. Зловещо, нали? Винаги съм била подготвена за нея, защото зная, че изненадата е най-лошото, което би могло да се случи на човек. Не желая ти като българка да бъдеш стресната от незнанието си, дъще! А и Кубер и най-вече Авитохол заслужават да чуят цялата истина за своя род и за съдбата му. Искам да ви разкажа тази история, която сигурно ще бъде последна. Опасявам се, че утре силите ще ме напуснат напълно и няма да успея да му предам сказанието за двамата братя, при които се е разпаднала Великата Хунска Империя. Сякаш преди да се гмурне в тъмните дълбини на историята, бабата си пое дълбоко дъх и започна: „След като постоянно търпели неуспехи на бойното поле ханците решили да намерят съюзници в борбата си срещу степната империя, която създал кан Богатур и да я разложат от вътре. Тази борба между двете империи продължила цели три века.

    С щедри обещания и подаръци ханският император подтикнал племето дин-лин да въстане и да извоюва независимостта си. Борбата срещу тях била изключително тежка и изминал почти четвърт век, преди хуните да ги върнат отново под своята власт. След това се надигнали усуните и потушаването на тяхното въстание, което открито било подкрепено от ханците, коствало много усилия и жертви на хунските канове.

–           Бабо, какви са били тези две племена, бели или плосколики? – не се стърпя Авитохол.

–           Досущ като нас, еленчето ми, но мълчи и слушай какво е станало по-

нататък. Най-страшните дни за нашата държава настанали по времето, когато, като цирей се разпукала междуособицата сред самите хуни. Естествено тя била подклаждана от императорския двор на Хан. В един момент Хунската Империя се оказала с пет кана, всеки от които се домогвал да спечели благоволението на ханския император. Тази надпревара била спечелена с хански натиск от некадърния и мекушав кан Кундуз, който побързал да се отплати на своите покровители. След като не успял да се справи с все по-нарастващите вътрешни и външни трудности на държавата той свикал юк боилите на отделните родове и племена, за да им съобщи намерението си да постави страната под върховенството на ханския император. Подкрепил го само един, а останалите с възмущение му заявили: „Хунският народ държи високо на честта, доблестта и храбростта. Най-противно, най-низко е за него подчинението и робството. В боеве и походи той е изградил своята мощ и своята грамадна държава. С бой и със сила той е накарал да го уважават всички чужди народи и племена. Мъжествени воини, които се бият, докато паднат, имаме още. Понеже сега се борят за държавата двама братя, то по-старият, или по-младият ще застане на престола и също след тяхната смърт ще се ползват със слава и чест и техният род ще остане винаги владетелски над държавата. Хан сега е наистина по-силен от нас, да завладее обаче хунската държава, той не може. Защо тогава да унищожаваме старото държавно устройство на прадедите си и да ставаме поданици на Хан? Това би било едно ниско посрамване на паметта на умрелите канове. Така ще станем за присмех на съседите! Чрез това спокойствието може би ще бъде възстановено, но ще можем ли ние някога да спечелим отново нашето могъщо върховенство над стотиците околни племена?“

    Канът не се вслушал в толкова категорично изразеното отрицателно мнение на юк боилите и на своя глава приел върховенството на ханския император като изпратил първородния си син за заложник в императорския двор. Наградата била повече от щедра. Кундуз бил провъзгласен за пръв между васалите на императора и получил лично от него владетелска шапка, пояс, златен печат, поясен нож, лък с четири колчана с по 12 стрели, два денка домашни чехли, колесница, 15 коня със сбруи, 20 таланта злато и 200000 медни монети, 77 комплекта луксозни дрехи, 800 парчета копринена тъкан, 6000 мерки памучна вата. По-възрастния брат на изменника, Баламир, който управлявал западното крило, който и без това се чувствал несправедливо лишен от полагащия му се по право престол, осъдил предателството на малодушния си брат, заповядал да обезглавят ханския самъчия  и се обявил за независим. Около него се събрали привържениците на решителна борба срещу ханския хегемонизъм, за запазването на суверинитета и величието на Хунската Империя.

    Така със своята култура и чрез жените си Хан успял да разстрои хунската държава, да внесе разногласие, да я разцепи на две и да подчини нейната източна половина. Наистина тази победа станала възможна само благодарение на множеството нещастия и природни бедствия, които се струпали върху хуните тъкмо по времето, когато изглеждало, че те вече са започнали да превъзмогват пораженията, нанесени им от разлагащата ханска култура. Скоро след това единната Хунска Империя изчезнала, поне в земите отвъд Имеона. Обаче по-голямата, по-здравата, по-жилавата, по-устойчивата и по-незасегнатата от разлагащото влияние на ханската култура, се запътила на запад, предпочитайки да напусне завинаги своите родни огнища, но да запази своята народност, своето устройство, свободата си и собствената си държава. Тази част сега е под вашата закрила кан Кубер и канартикин Авитохол. Заветът на дедите ни е да я обедините с това, което е останало от първобългарската държава по тукашните земи и да я запазите от пагубното влияние на кушаните! Не повтаряйте грешките на последните владетели на Х-у-у-нската Имп – – – -. Нещо в гърлото на старицата изхъхри и тя не успя да изрече последната дума. Главата и се отпусна на гърдите и тя застина в това положение.

    Някое време всички мълчаха докато най-накрая Зорница скочи, прегърна бабата, склони глава към лицето и и проплака:

–           Кане, тя не диша! Духът и е отлетял в селенията на Тангра.