Последният модел (2006 г.) на „Нисан” гълташе като черна хала гладките километри на широката магистрала. Седях удобно на предната седалка, а от двете страни на разсечената от фаровете южна нощ се нижеха тъмни гори, притихнали животновъдни ферми, плантации с южни насаждения. От време на време крайпътен мотел проблясваше с разноцветните си рекламни пана или в далечините се редяха като броеници светлините на градове и градчета. Задълго погледът ми се спираше и на съсредоточения, меко очертан от светлините на приборите, профил на сина ми. Той бе причината да съм тук в Свободния свят. По времето, когато играеше на коленете ми не можех и да си помисля, че някога кракът ми ще стъпи тук. А само пред няколко дни присъствах на церемонията по дипломирането му като бакалавър по антропология и политология в университета в Блумингтън. 

Тази страна, която само до преди 16 години считахме за най-голям враг бе отворила широко вратите си пред един млад човек, както за образование, така и за спортна изява на най-високо ниво по сините коридори на едни от най-големите си градове. 

Вървях по земята на щата Индиана, влизах в добре подредените магазини, отсядах в ресторантите, надникнах и в не една аудитория на университета и не вярвах на сетивата си, че тук живеят толкова добронамерени американци, турци, китайци, японци, мексиканци, че някои от тях почти не познават страната и народа ни, а камо ли да воюват с нас. А сега в нощта, прекосявайки няколко щата имахме възможност да се докоснем и до една от перлите на голямата страна – Флорида. Мислите ми се движеха в тази, може би необичайна за обикновен гражданин на страните отвъд „желязната завеса”*, посока, защото цели двадесет и пет години аз се готвех професионално да воювам с този народ.

От обкръжението на сина и снаха ми (която в момента почиваше на задната седалка) разбрах, че както някога по времето на „златната треска”, така и днес всички са луднали на тема “залез”. Той се превърнал в главната туристическа атракция на Флорида Кий, наред с гмуркането и обиколката на коралите, като че ли другаде слънцето не залязва. Да, ама там имало и един зелен отблясък, който не можел да се види никъде другаде. То и не е съвсем сигурно дали ще го видите, но… Появявал се точно, когато червеният диск на слънцето бавно се спускал към водната повърхност на Мексиканския залив и в момента, в който ръбът му докосвал водата, все се намирал някой турист да възкликне “Ей, ето го зеленият отблясък!”, а дали е така? Как останалите да разберат дали са го зърнали? “Ако си го видял веднъж, не можеш да го сбъркаш – многозначително добавяли местните гидове и добавяли – Мистика?”, усмихвайки се многозначително.

Изглежда така капиталистите натрупват своите капитали. Няма нищо, но караш хората да вярват, че има. И те идват. Идват и се тълпят. И колкото по-големи са тълпите, толкова повече плащат. 

Ние също се включихме в този поток. Още само няколко километра и за първи път в живота ми се появява голямото море, за което само бях чел, слушал и гледал на филми. Окъпан в първите лъчи на слънцето Атлантическият океан заблестя като диамантена мина: огромен фронт от широки, ситнозърнести плажове, потънали в светлина алеи, грациозно извиващи се покрай малките бели къщички, построени като че от пластмаса, с изваяни в полумесеци балкончета и огради от бяло ковано желязо, ресторанти с вишневочервени навеси над входовете, на които със златни букви са изписани имената им, блестящи от чистота офиси на малки и големи компании, спортни клубове, барове и неизброимо число магазини – всичко това създава неуловимия уют на този вълшебен щат, на това весело, туптящо сърце, наречено Флорида. Като рубини блестят хилядите цветове на бугенвилиите*, букетите съцветия по храсти и ниски дръвчета, от небето се лее шоколадов крем, ванилов сладолед и препечена захар, а малките крайбрежни градчета като Форд Лодърдейл и Коръл Гейбълс са потънали в ленив сън, мъхната зеленина и сладък, слънчев сироп.

А ние продължавахме да летим все по-надолу и още по-надолу, спускаме се по магистрала № 1 по федералната пътна регистрация на САЩ към Флорида Кий. Прекосяваме синия залив, делящ континента от островите и преминавайки под слънчевия водопад на дъгата, извита в засмяното небе като моста в Сиднеи, се озоваваме на Кий Ларго – първото и най-голямо парче суша от групата атоли, пръснати в сапфиреното море като разпиляна огърлица. 

Завиваме наляво от магистралата и след няколко минути излязохме на брега на обширен залив. До дървен кей са акостирали няколко малки корабчета. Тук е местният подводен клуб. Оставяме колата на близкия паркинг и се нареждаме на опашка за регистрация. Попълваме съответните документи (синът ми предварително е направил резервация), получаваме плавници, маска и сувенирен шнорхел и се качваме на корабчето „Делфин”.

Дълго се измъкваме през лабиринт от канали сред мангрови храсталаци. Сега разбирам, защо тук е бил раят на пиратите – само местен лоцман може да те изведе от тази дяволска плетеница. Благополучно напуснахме мангровата джунгла и се отправихме към единствения в Северна Америка жив коралов риф с малко странното име „Сухите скали”. По пътя Вили-снаха ми първа забеляза делфин и всички с риск да преобърнем корабчето се струпахме на носа. След около 40 минутно плаване, почти в открито море стигнахме до място обозначено със закотвени червени буйове*. Акуратно и бързо помощника на капитана привърза корабчето към един от тях.

На 27 май в 12:45 часа най-после след 49 години и 1 месец съм на коралов риф. Под мен ослепително белият пясък, като че ли осветява отдолу кристално чистата вода, температурата, на която никога не пада под 26 градуса. Само след двадесетина метра пред смаяните ми очи се очертава рифът с истинското му великолепие от форми, цветове и багри, а дълбочината е само 2-3 метра. Гмуркам се и рояци разноцветни рибки, като пеперуди се „разлетяват” около мен. Изскачам на повърхността, шумно си поемам дъх, а гърдите ми ще се пръснат от щастие – най-после го направих – след калните селски локви, след мътните язовирни води, след кафеникаво-зеленото Черно море, ПРОГЛЕДНАХ в чудните, топли води на океана.

Продължих на запад встрани от шумната група гмуркачи и не след дълго рифът се отдръпна, дълбочината се увеличи и някъде от сините дълбини се появи призрачна фигура. Поех си дълбоко въздух и се гмурнах. Краката все още ме слушаха, гърдите все така чисти, пазеха скъпоценния въздух, а неспокойния дух поведе тялото надолу към тъмнеещото предизвикателство. Погледът ми бе вперен във все още тъмнеещия силует, но с всеки мах на плавниците придобиваше все по-ясни очертания, за да придобие изящната форма на Иссус, молитвено вдигнал ръце Нагоре, там, от където изгрява слънцето. 

Подвих колене пред пирамидалния бетонен постамент, на който бе монтирана бронзовата статуя и повдигнах очи към Спасителя. И тогава изправената до преди малко глава се леко се наведе и погледна към мен. Не халюцинирах ли от недостига на въздух, или в маската бе влязла вода и раздвижила перспективата пред мен!?

– Добре дошъл, тук на Запад, знам, че преди време беше на Изток! Там беше високо, а тук дълбоко. Това, че ме срещаш тук, изглежда малко те притеснява. Мислиш си, че американците искат да извличат ползи от Моето присъствие тук, долу? Недей да се притесняваш, а бъди благодарен на скулптура Кристо дели Абисси и на водолазите, които монтираха постамента и статуята. Такава статуя преди това той постави в морето пред Генуа. Идеята му бе да покаже че Синът Божий е навсякъде.

Не мога само да разбера, защо хората вече повече от 2000 години ме смятат за Негов Единствен Син? Та нали всички ние сме Чеда Негови!

След това, което бях преживял във високата планина и при други екстремални ситуации, като че ли бях готов за такава среща. Затова преодолях надигналото се в гърдите ми страхопочитание и попитах:

– Учителю, там на изток, насред Тян Шан ми се яви нашият стар БОГ ТАНГРА, знаете ли нещо за него? Нашите религиозни водачи и историци казват, че е езически бог, така ли е?

– Това е ОТЕЦ НИ!!! А аз съм само един от ВАС и когато бях в човешки образ, също като теб посетих ОНЕЗИ места. Там ти разбра, че ОТЦА НИ и Аз сме навсякъде и всеки може да ни види и разговаря с НАС, ако има очи да ни види и уши да ни чуе! 

Ти самият, следвайки сърцето си се обърна към НАС и повярва в живота след този, в който живееш сега. Така само за една нощ ти промени мирогледа си, за разлика от мнозинството, което живее без силна вяра в прераждането и чиято идея-фискс са краткосрочните резултати. Те градят общество, което не мисли за последиците от действията си. Затова не се сърди на местните, че си измислят зеления отблясък при залез слънце. Те вярват че това е техният начин да оцелеят.

Това е главната причина, поради, която сте създали бруталния свят, в който живеете сега.

– Учителю, а какво ще стане с моя народ, който отново е на кръстопът? – осмелих се отново да попитам.

– От много отдавна животът на българите е подчинен на един единен ритъм – ритъмът на вселенските сили. Както енергията на Вселената не може да изчезне, така и българският народ не може да изчезне, защото той е едно с енергията, той е в хармонията. Подчинили сте живота си на енергията за съвършенство във всичките му аспекти. Няма да мине много време и България ще заеме водещо, челно място в обществото на народите. Бъдещето на българина е просперитет за България.
А сега е време да се върнеш при другите. Ще можеш да задаваш въпросите си винаги, когото пожелаеш. Вече знаеш, че за това не трябва да идваш чак дотук!

Тръгнах нагоре, малко над главата на Спасителя ме посрещна озъбената паст на еднометрова баракуда. Тя висеше като сребърен меч над главата на Светеца – може би да го пази от мъчителите, които биха го преследвали и тук долу, а може би за да ми покаже че срещата ни наистина се е състояла.

*Буй – плаващо приспособление обикновено кух метален или пластмасов предмет, закрепено за дъното на море или река, за да показва плавателния път или опасно място.

*Бугенвилия – родина на бугенвилията са високите южноамерикански плата, където френският адмирал Луи Антоан дьо Бугенвил /1729-1811/ открил това растение и го пренесъл в Европа. Бугенвилиите спадат към семейството на вечерниковите и поднасят изненада: това, което повечето хора смятат за ярки пъстри цветове, съвсем не са цветове, а ярки листа, които скриват невзрачните кремави цветове./бел.авт./

*Желяза завеса – страните извън Варшавския договор до 1989 г./бел.авт./