Събужда ме продължителното ръмжене на входния звънец.

– Бойна тревога! – задъхан, на пресекулки едва прошепва викачът /оповестителят/ и се втурва обратно по стълбите. Погледнах часовника, беше 04:30 часа.
Износените гуми на молотовката* жално пищяха по завоите на пустите градски улици, разхвърляха от шпригла на шпригла в каросерията недоспалите ни тела, докато накрая се заковаха на плаца пред дежурната стая на поделението. 

За разлика от друг път, вместо да товарят определена материална част, матросите, в пълна бойна екипировка, на групички очакваха пристигането ни.

Тревожното очакване достигна апогея си, когато при получаване на личното си оръжие трябваше да получим пълен боекомплект боеприпаси за пистолет и автомат. Даже дежурният по поделение не знаеше степента на „тревогата” и закъде да се стягаме. Най-после беше подадена команда „Общ строй на плаца”! Едва тогава се появиха командирът и заместникът му. Без формалности, командирът прие строя и се обърна към нас с неестествен за него приповдигнат тон:

– Матроси, старшини и офицери, снощи към 21:00 часа матрос от „Туфла кула” нападнал часови от същото поделение, нанесъл му удар с нож, при което отнел оръжието му заедно с боеприпасите и изчезнал в неизвестна посока. По данни на милицията при час същият е застрелял момиче от село Бяла – Тук гласът на началника заглъхна и той с усилие продължи. – Има заповед ние да го открием и ликвидираме на място! А сега заемете местата си в автомобилите!

След около час и половина преход се озовахме в центъра на селото. Въоръжени до зъби милиционери и цивилни с ловни пушки, карабини, трофейни автомата от Втората световна война бяха задръстили пространството пред селсъвета. Лаещи следови кучета се зъбеха на любопитната тълпа и внасяха допълнителен колорит към картината, която беше като епизод от партизански филм. Цялото това пъстро множество очакваше нашите групи да го поведат срещу автоматните откоси на самозабравилия се матрос.

Милиционерско величие от регионален мащаб ни разстави в смесена верига северно от селото с посока Черни нос и флангове: на изток – морето; на запад – магистралата Варна – Бургас.

Задачата беше да претърсим района храст по храст, овраг по овраг, да открием убиеца и да го застреляме като куче, без предупреждение.
Нашите вътрешни правила за влизане в бой изрично ни забраняваха да се ангажираме с „проблеми на вътрешната сигурност” – като престъпления срещу цивилни и отвличания. Но в случая старши представители на МВР и ВКР поемаха отговорността пред съдебните власти.

Движех се на около двеста метра от брега. Вдясно от мен, скрита от полезрението ми, наша група проверяваше бреговата ивица. Вляво непосредствено до мен, милиционер се главоболеше с още необучено куче, което полудяваше при всеки изскочил току пред носа му заек. Малко зад него
се препъваше черната фигура на Началника на военното контраразузнаване във флота. До него тътреше крака местен с ловна пушка, после наш разузнавач и т.н.
След около час преход през току-що изрязани частни лозя и запустели ниви достигнах до възвишението, което скриваше от погледа ми значителна полоса до брега на морето. Отклоних се надясно, изкачих голото било и пред мен, в ниското, се бялнаха извивките на път. Направих няколко крачки надолу по хълма, за да огледам по-добре пътя, който тръгваше направо от брега, извиваше наляво и се губеше на север. И тогава го видях. Изникна почти изведнъж от завоя. Разстоянието между нас беше около 180 метра. На белите коловози ясно се очертаваше черната му фигура в матроски шинел. На главата си вместо кепе или барета имаше завързана носна кърпа. В дясната си ръка държеше АК – 47 с дървен приклад, а в лявата – нещо кръгло белезникаво.

Стоях аристократично прав няколко безкрайно дълги секунди. В ушите ми още звучеше издайнически вибриращият глас на Командира: ”Стреляте на поражение без предупреждение!” А бялата кърпа, небрежно завързана върху остриганата глава, поклащайки се, сякаш повтаряше: „Не съм аз! Аз съм невинен!” Предизвикателното ми поведение достигна своя връх, когато се чух да крещя с все сила: „Хвърли оръжието и ела при мен!”

Едва тогава ме съзря. Но вместо да изпълни заповедта, той се приведе, пробяга няколко метра към морето и се скри от погледа ми.

Едва сега осъзнах самоубийствената си тактика и мигом се проснах по очи с лице към мястото, където беше изчезнал морякът. Позата, в която се озовах, беше крайно неудобна. Тъй като положението на тялото ми беше на по-високо ниво от главата, трябваше да виря врат, за да се премеря, за запирам лакти о надолнището, за да не се изтъркуля до черното око на дулото му. Едва бях успял да сваля предпазителя на автомата на положение „автоматичен огън” и над главата ми пропищя серия от куршуми, тъпият удар от попаденията им заглъхна зад гърба ми и камъчета и пръст засипаха стъпалата ми. Отговорих със серия от три премерени изстрела и ясно видях плясъка им в сивата вода, малко над белезникавото петно на главата му. Претъркулих се наляво, но позицията ми не се подобри. Отново ме застигнаха рой настървени изсвирвания, но този път доста по-високо. Вече не виждах мръснобялата цел, но изстрелях поредната тройка по черната цев, която стърчеше като трън от белия бряг. С това дуелът завърши. Незнайно защо противникът се отказа от благоприятната си позиция, която му позволяваше буквално да ме прикове за голия стръмен склон. Започна пълзешком да се изтегля на север, като използваше брега за прикритие. Безмислено беше да стрелям, защото почти не го виждах. Тогава настана страшното. То дойде оттам, откъдето най-малко го очаквах – откъм гърба ми. Зтрещяха изстрели. Дълги автоматични откоси стържеха сивото мартенско небе, тежко бухаха ловните пушки, сухо трещяха карабини…

Не смеех да помръдна и да вдигна глава, само с поглед следях действията на преследвания. Той продължи пълзешком още двайсетина метра, след това се вмъкна в дълбокия овраг, спускащ се от запад на изток към морето.

През това време безразборната стрелба достигна своята критична точка. По честотата на изстрелите прецених, че веригата захожда с левия си край, за да предотврати изтеглянето на беглеца към вековните гори на запад и север.

Въпреки убийствения огън приведената черна фигура продължи придвижването си, като откритите участъци преодоляваше напълно професионално – с прибежки и припълзявания, само някъде беше загубил или свалил кърпата от главата си. В един момент го видях да се показва от ниската растителност, покриваща югозападната част от хълма, северно от мен. Но не направил и крачка, тялото му подскочи неестествено и с разперени ръце падна назад и остана върху храстите като черно покривало. А стрелбата не спираше. Реших, че са го убили. Изчаках няколко минути, но тялото оставаше все така неподвижно. Само вятърът развяваше пешовете на шинела като крила на черна птица, която все не може да излети. Тогава реших на всяка цена да се опитам да спра стрелбата. Опасявах се най-вече, че групата, която се движеше по брега, ще попадне под кръстосан огън и ще дадем с нищо неоправдани жертви.

Заизвивах се, лазейки нагоре, претъркулих се през билото и се озовах в дълбока канавка, оплетена с къпина, глог и трънкосливки. Там, приведен ниско, с гръб към стрелбата, седеше временният ни флотски началник. Докладвах му обстановката и го помолих да спре стрелбата, защото терористът не беше в състояние да се съпротивлява повече.

След като всичко утихна, се спуснах до брега. Позицията на последния ми противник наистина беше безупречна. Брегът се издигаше отвесно на около метър от пясъка, а зад него глухо стенеше сивото море. Естествен процеп в спечената като кирпич бяла глина позволяваше да се прикладва на коляно – в пясъка ясно личаха следите. До отпечатъка на коляното имаше преполовен селски хляб, гарниран с десетина още топли, опушени гилзи. Зад тях, макар и захвърлена, носната кърпа все още пазеше размера на стриганата глава на стопанина си. Докато разглеждах последните неща, до които се беше докосвала ръката на убиеца, пристигнаха момчетата от групата, която се движеше по брега. Целите бяха мокри, но бързаха да научат какво е станало. Показах им веществените доказателства от престрелката. Коментирахме какво би станало, ако не бях ги изпреварил и биха били обстрелвани от това място. После заедно се придвижихме до сборния пункт. Тук организирано цивилните формирования и милиционерските части се изтегляха от района. Нашите момчета последни се натовариха на пристигналите автомобили и прахът от клелата дълго се стелеше зад тях.
Получих заповед да остана на местопроизшествието до пристигането на военен прокурор.

Бяхме сами аз, Странджанеца и един труп. Мартенският ден си отиваше. На два километра от нас, в края на селото, тълпата, която тръгна след нас и бе спряна от милиционерския кордон, все още не се разотиваше.

Приближих се до това, което беше останало от първия противник, натиснал спусък срещу мен. Върху шипков храст, по гръб, с широко разтворени ръце лежеше деветнадестетгодишно момче. Краката, сгънати в коленете, едва опираха земята. До петата на десния му чепик, в сухата ланшна трева, мълчеше захвърленият автомат. Повдигнах очи към лицето. Устните чернееха от нагара на самоубийствения изстрел. Невиждащите сини очи се взираха в сивото небе, обагрено с алените ивици на залеза. Под раздробения череп червените плодове на шипката се бяха сгъстили в плътен обръч и предотвратяваха изтичането на мозъка. Гледах тази все още розова маса. Тя никога вече нямаше да се върне обратно, до подреди клетките си в положение, което да ни даде отговор на толкова въпроси … 

Какво е накарало това момче да забие войнишкия нож в гърба на другаря си по служба? Каква е била тази нечиста сила, повдигнала ръката му да изпрати серия от куршуми в гърдите на девойката на прага на дома и, пред очите на родната и майка? Защо, когато ти извиках, не хвърли оръжието, а малко по-късно захапа цевта му?…
Скърцане на спирачки прекъсна нерадостните ми мисли. Линейка и военен джип спряха на двадесетина метра от нас. Сдадох поста. Съдебните органи се заеха с обичайните си процедури, а ние с облекчение се качихме в джипа и напуснахме злокобното място.

Дълго след този инцидент ни наричаха „убийците на Цветков”. А бюрократите от ЩВМФ и милицията, които ни забъркаха в тази каша, не направиха нищо, за да опровергаят тези слухове, да кажат истината. В замяна на това недомлъвките потъваха в мъглата на мълчанието, завоалирани от догмите по опазване на военната тайна.

Това беше първата несвойствена мисия, в която беше привлечен да участва специалният отряд, но не и последна.

*Молотовка – ГАЗ – 51. Руски товарен автомобил