Стоях до отворената врата на четворката*. Един след друг покрай мен преминаваха момчетата от групата, стъпваха в предварително подготвеното сандъче, така че подметките на парашутните им обувки да се напоят обилно със сместа против тънкото обоняние на следовите кучета, втриваха я и потъваха в заобления търбух на вертолета. Накрая и аз повторих упражнението и затворих вратата. Тук заелият последен мястото си напускаше първи компанията.

В 02:30 часа машината изхриптя сънено, после бавно се олюля от напора на витлата, разкърши стоманеното си тяло, отлепи се от бетонната писта и пое в тъмното небе.
Огледах се. Вътрешността на отсека беше осветена от малки червени лампички. Момчетата седяха рамо до рамо, приведени под тежестта на парашутите. Всички бяха потънали в себе си в очакване на скока в черната бездна. Никой не говореше. Никой не носеше отличителни знаци. Долу нямаше нужда от тях. В дъното, към опашната перка, до своите трима „Гунчовци”* беше заел мястото си старшина Няголов.

Задачата ни беше след приземяването да се отскубнем от блокадата и да се изнесем в района на радиоприемен център, да го разузнаем и впоследствие „да го извадим от строя”.

За да изпълним мисията, трябваше да сме невидими. Затова избрахме нощта и в оскъдната светлина на товарната кабина едва различавах диверсантите. Бяхме облечени в маскировъчни дрехи, дланите – скрити в черни ръкавици, а от лицата ни се виждаха само бялото на очите.

Налагаше се да бъдем хитри. Затова тук беше „дружината” на старшината, която с негова помощ трябваше да „скочи” последна и да отвлече вниманието на врага от нашите действия.

Необходимо беше да сме изненадващо тихи и затова избрахме височината. Предимството на такъв скок, е че можеш да се приближиш тихо към целта си. Когато пристигнеш, единственият начин врагът да ти да разбере, че си наоколо, е, когато погледне задника си и открие, че ненадейно се е напълнил с куршуми. Жълтата лампа светна подканващо. Отворих вратата, обърнах се и погледнах момчетата. Бяха станали. Леко приведените им напрегнати тела излъчваха готовност да ме последват, ако трябва и в пъкъла.

Когато светна зелено, излязох на степенката, като с лявата ръка се придържах за конзолата на колесника, а с дясната се подпирах на рамката на вратата. Леко се оттласнах, махнах на изпроводяк на щурмана и заднешком, с краката напред потънах в леденото нощно небе.

Погледнах надолу. Не се виждаше нищо. Огледах се. Кървава зора заливаше изтока с пурпурни пламъци. Не забелязах останалите.Нямахме никакви светлини по себе си, а и нищо, което да отразява светлина.

Продължавах да фуча невидим надолу с 50 метра в секунда. След около минута свободно падане, кафеникавите куполи на парашутите щяха да се разтворят в тъмнината, да намалят главоломната вертикална скорост до 5 м/сек., и след 300 метра на платнените им крила, като нощни духове, щяхме да срещнем земята.

Погледнах висотомера на запасния парашут. Време беше да превключа на по-бавна скорост. Издърпах ръчката на основния парашут в очакване на познатото хлътване, последвано от рязкото дръпване на коланите. Секунда…, две…, пет…!? Нищо. Познатата хладина запълзя нагоре по гърба ми и подреди в съзнанието следващите ми действия: закачих ръчката на основния парашут на токата на запасния; сви леко краката си, обърнах главата си срещу вятъра и изтеглих ръчката на запасния парашут. Бялата коприна опари лявата ми буза, а грубата прегръдка на подвесната система ме разтърси. Погледнах нагоре. Белият кръгъл купол светеше като нимб над главата ми в черното небе. Закрепих втората ръчка до първата. За втори път тя се оказваше последната ми опора в непроницаемата бездна, затова трябваше да я запазя.
Огледах се. Далеч зад гърба ми се мержелееха силуетите на останалите. Под краката ми тъмнееше гора. Бедата никога не идва сама. Щурманът беше подал сигнала „Напускане” няколко секунди по-късно от уреченото време сега вместо заедно да се приземим в заповядания район, тези, които скочиха след мен щяха да се приземят някъде в дебрите на нощната гора. Налагаше се да спасявам положението, като се опитам да се приземя в нивата, а в краен случай да установя визуален или пряк контакт с противника. На „моя” страна бяха мускулите на ръцете и белият купол, който светеше като пътеводна звезда и отваряше очите на будните ни врагове. Срещу мен: нулевата хоризонтална и два пъти по-голямата вертикална скорост на запасния парашут, притихналият вятър и само 200 метра разстояние от върховете на дърветата до петите ми.

Време беше да изляза от подвесната система, за да мога по-бързо да се освободя от парашута, когато се приземя. С усилие обърнах парашута и увиснах, стиснал двата раменни колана на запасния парашут. Изнесох краката си напред по посока края на гората, после с камшичен замах ги върнах назад и така със скокове задвижвах неутралния купол напред.

Най-после стигнах окрайнината на гората и можех да различа прокрадващите се сенки между стволовете на дърветата. Трябваше да се съсредоточа в приземяването или по-точно в „пригоряването”. Не беше ми се случвало досега, затова свих краката към корема се приготвих за среща с чепатите клони. Те можеха да издерат дрехите, да превърнат в кървящи дрипи прасците и седалището ми, които щяха да бъдат апетитни хапки за озъбените муцуни на овчарките. Но не би! И този път само гората се оказа майка-закрилница за клетите диверсанти. Върхарите на 30-годишните дъбове ме приеха с изненадващо гальовна прегръдка. Току-що разпукалите се листни пъпки нежно милваха лицето ми. Тихо, с нежно порошумоляване, сплетените им корони ме пропуснаха между клоните си, докато накрая с леко пружиниране увиснах на метър от земята. Още преди да пусна подвесната система, усетих присъствието на вражището. С топуркане, насърчаващи и координиращи подвиквания милиционерите свиваха подковообразен обръч около мен, чийто свободен край беше към нивата.

Леко тупнах в ланшната дъбова шума и едновременно от двете ми страни изскочиха две двойки, сякаш само мен са чакали. Свих надясно. Висок едър мъжага, явно изпреварил колегата си, вече протягаше ръце към оголения ми врат. Намирах се малко вляво от него и десният ми прав попадна в нещо меко.
Нещо избълбука, тялото му се прекърши и рухна. Ех, момче, трябваше да стоиш зад бюрото, а не да идваш в гората неподготвен! Контактът обаче беше осъществен и можеха да пуснат кучетата.

Останалото свършиха крачетата и тихата ми вълча стъпка.

След 10-тина минути намалих темпото, защото вече не ги чувах. Може би тъмната гора, в която потънах, ги притесняваше с безмълвието и безкрайността си. Или полуделите от злоба песове все още се въртяха в кръг около нещастните ми парашути, подскачаха и впиваха зъби в още топлите ми колани, но безсилни да открият следите ми.

От дясната ми страна се разнесе бесният лай на селските кучета. Сигурно мобилните им групи се опитваха да ми преградят пътя. Но моят път беше през гъсталаците, овразите, падналите дървета, по вълчите вървища, под закрилата на горските духове. Неочаквано се озовах пред голяма поляна. Губех ценно време, но не можех да си позволя да я прекося направо, затова я заобиколих отляво и в южния и край се натъкнах на ручей. Зшляпах надолу по течението му, нека усърдните следотърсачи завират чувствителните си носове в студената вода. След около 220 метра свих в крайбрежните храсти. Клонките им все още бяха голи, но гъстотата им осигуряваше добро прикритие. Оттук можех да се отправя към сборното място. Когато стигнах просеката на високоволтовия далекопровод, спрях и се ослушах. До металния стълб, където беше срещата, оставаха около 500 метра.

Вече напълно се беше разсъмнало и видимостта в гората беше добра. Спрях на петдесетина метра от мястото и отново наострих уши, заслушан в редките звуци на събуждащата се гора. Нямаше нищо подозрително. Навирих нос, за да доловя мирис на дим или цигара – нищо. Успокоен, но нащрек, подадох уречения сигнал – 3 почуквания с ножа по металния приклад на автомата. След секунда по изопнатите ми тъпанчета избарабаниха два метални удара.

Както и се надявах, момчетата ме бяха изпреварили, само Мустака го нямаше. Докато проверявах екипировката, връхлетя запъхтян и той. Скастрих го пред всички за непредпазливото му подхождане към сборното място и го изпратих в тилния дозор.

Опасно беше да се върви през деня. Косматото, все още студено пролетно слънце се изтъркули през лепкавата утринна мъгла и правеше всичко наоколо да изглежда призрачно. Като избягвахме горските пътища и окрайнините на горите, продължихме да вървим, докато денят преполови. Тогава спрях групата и обявих десетминутна почивка. Лицата на всички бяха бели, без капчица кръв. Краката трепереха. Разпоредих на Китаеца да се качи на близката дива круша и да огледа наоколо. След малко той слезе и докладва, че на няколко километра вляво от мястото, на което се намирахме, се виждат диполни антени.

Реших тук да изчакаме нощта. Изпратих Мерджана и Вълка да разузнаят режима на охрана и уязвимите места на радиоприемния център, а на Мустака да подготви радиостанцията за работа. Охраната на временната ни база поверих на Китаеца и Зъботехника.

*Четворката – боен вертолет Ми-4, сега експонат във Военноморския музей.

*Гунчо – в случая чучело с парашут.